ПЕЩЕРАТА НА СВ. ЙОАН РИЛСКИ - С. ГЪРБИНО

 

За св. Йоан Рилски - "покровителят на българският народ" се знаят няколко основни неща. 

Че е бил отшелник и е живял по пещери; че е създал духовното сърце на българите - Рилския манастир; че е лекувал; че е отдал живота си на вярата; че е Чудотворец. 

Естествено, не се знаят и много. 

Една интересна теория гласи, че е един от синовете на Симеон Велики, който въстанал срещу първородния си брат Петър и затова е прокуден (наскоро чух, че за това нещо имало писмено доказателство, но .. когато му дойде времето). 

Напоследък доста се говори за тази вероятност, като доброто духовно образование и умението да превежда и пише, с които св. Йоан Рилски оформя своите напътствия към монасите в Рилския манастир - са все неща, несъвместими с живота на един пастир, са нещо което би подкрепило версиите за царския му произход. А и това, че в летописите твърде общо се споменава рожденото място и живота му до отшелничеството е странно. Все едно 25г. са пълна мъгла. А в същото време се знае точната дата на смъртта му - 18.08.946г. 

Понякога Чудотворството му е било бъркано с магия...! Кой знае? Отдавна е било!

Като всеки кюстендилец и аз съм израснал със знанието, че светеца е роден в с. Скрино и че той е живял в пещерата над Руенския манастир. 

В последствие разбрах и за пещерата над Рилския манастир, която посетих едва миналата година, и която се оказа, че е била негово убежище, в последните години от живота му.

Естествено, в последствие разбрах, че е обикалял Великата Рилска пустиня, че е живял и във Витоша, а скоро и че в близост до Кюстендил има още една пещера, в която светеца е отишъл след като е напуснал родното Скрино. 

За нея чух наскоро, когато земенското туристическо дружество рекламираха изграден маршрут в Земенския пролом, които преминава през красивите скални образувания, крепостта Землънград и пещера обитавана от св. Йоан Рилски.                При подготовката ми на маршрута "по стъпките на св. Йоан Рилски" пак се срещнах с оскъдна информация за нея и реших да я посетя при първа възможност. 

Информацията, която имах бе, че се намира на няколко километра от с. Гърбино, което е близо до Раждавица и каньона Шегава. Имаше някакви насоки, но нищо конкретно. Накрая с помощта на "всемогъщия" Орукс мапс успях да локализирам мястото на пещерата, а при сравнението с Гугъл карти, успях да видя потенциалната начална точка на маршрута, за която знаех, че има някакви дървета и камъни като означение и горе долу в каква посока ще се върви. Ползвах и жокер - "обади се на приятел", които потвърди информацията, която бях събрал. Оставаше само и да успея да намеря мястото. Имаше и разнопосочни мнения относно трудността и състоянието на пътеката. Но реших да тръгна, пък каквото дойде. 

Пътят за Гърбино минава през Раждавица.  До началната точка се стига, като "гоните" Раждавица от с. Шишковци и хващате отбивката за с. Шипочано. После пак завивате наляво за Раждавица и оттам, в посока Гърбино и кариерата.

началното място на тръгване (с червено) и маршрута до пещерата (жълто) 

Подминавате виждащия се каньон Шегава и продължавате напред. Пътят е черен и на моменти тропането по камъните е доста досадно. През повечето време е широк, но има едно - две стеснения, където не е приятно да срещнеш камион от кариерата. Както естествено се случи с мен. Но като добри шофьори успяхме с лекота да се справим с неудобството.

Подминавате и разклона за Гърбино, за да започне плавно спускане надолу, сред облаци от прах и дрънкащи камъчета.

И след около 2 км достигаме до нашата цел.

А тя се намира на един остър, почти обратен завой.

GPS координати: 42°25'04.7"N 22°42'25.3"E

Бяла табелка, малка купчинка камъни и прозиращия път встрани посочиха мястото, където щях да оставя колата. Ориентирах се и без джипиеса. Паркирах на безопасно разстояние от пътя, че големите камиони, и едно леко недоглеждане, биха увеличили с доста пешеходната ми разходка за деня. Няколко далечни трясъка през деня свиваха сърцето ми, но накрая колата си беше непокътната 😀

Сложих раничката, погледнах с надежда мъгливото небе и поех по красивата есенна пътека.  

Пътят е ясно видим, незнам дали се поддържа и прочиства от ловни дружинки, но в първата част от маршрута, до достигането на скалните венци, той е достатъчно приемлив дори и за Опела. Сега, незнам дали си струва, някой по - мързелив да тормози колата си - все пак разстоянието, което може да се измине с кола е към километър и нещо, или за около 20 - 30мин. 

Чисто техническите параметри на маршрута по данни от Орукса, са: 

9км ходене - отиване и връщане; 

Време за изминаване - 3,20 мин. (ходене, почивки, снимки) - Средно към бързо темпо на ходене;

Подходящ е за всички възрасти, които могат да си позволят това разстояние. Няколкото стръмни и проблемни момента са кратки и с малко внимание няма да са изпитание.

Вземете си вода, по пътя няма ясно видими чешми; 

Трудното е стигането до началната точка, но се надявам посочените координати да ви облекчат много - пътят е третокласен и не е много приятен, но става.

Ноемврийската есен е красива в Природата. Макар сред мъгла и "прекрасните" 4 градуса в 12.20ч на обяд, крачките сред шарените листа бяха леки и приятни. 

Чистия въздух сякаш олекотяваше тялото ми, а килима от всякакви видове гъби, смекчаваше иначе каменистата пътека. Късове камъни имаше навсякъде. Малки и големи - студени отронени сълзи от скалните исполини. 

Гъста мъгла се стелеше над мен, облаци пара излизаха с всеки мой дъх, а крачките уверено се редяха една след друга. Нетърпението, какво ме очаква от този поход, вълнуваше ума ми. Досега всичко беше наред - път имаше и го следвах. 

Дърветата около мен също носеха контраста на времето.          

От едната страна бяха изсъхнали и покрити с лишеи, а от другата здрави и пълни с живот. Млада фиданка, покрита с всички цветове на есента, се опитваше да вдъхне живот на линеещите си братя. Красива е Природата със своите противоположности.

Странни върхове се опитваха да надникнат през пелената от облаци, но още не им беше дошло времето. Птички пееха в гората, "страшни" зайци следяха скрито, непознатото нещо, нарушаващо покоя на Ришкия дял от Конявската планина. Гъбите продължава да растят тихо и безшумно, а стадата глигани си имаха по - важна работа от това да позират за снимки.

След 30 минути лека разходка през мистичната гора, слънцето се показа огрявайки скалните масиви пред очите ми. При тях пътеката завива наляво и започва да се изкачва леко нагоре. Странен, скален Пинокио, заинтригува погледа, а  и мислите ми. Накъде ли се е загледал този заплес? 😀 Няколко крачки по - нагоре и скалната глава вече придоби облика на поседналия св. Йоан Рилски...или поне такава асоциация навя в мен. 

Пътеката се стесни и продължи да увеличава своя наклон. Дърветата леко се отдръпнаха, за да отстъпят място на каменистите сипеи. Там е и най - стръмната част от маршрута.    Мъглата вече остана под мен, в дерето, а напичащото слънце неумолимо качваше температурата на въздуха и тялото ми. Нека. Имаше измръзнали кокалчета, които трябваше да се стоплят.      Гъбарският ми инстинкт откри две огромни манатарки. Докато провеждах разследване относно тяхната цялост, плашлива пепелянка изшумя до мен и се скри в корените на близкия дъб. 😓 Без никакво желание да позира за снимка. Ни гъба, ни змия.  Безименна скала, живописно украсяваше каменистите склонове пред мен. Изглеждаше красива, привлекателна, зовяща. Струваше ми се достъпна. Близка. Но на връщане щях да я посетя. 

Макар и да ходех по стръмния етап от пътеката, за 20 минутки го преодолях и се изкачих на билото. Вляво беше скалата, а вдясно от високо ме гледаше връх Еленова глава (1270м). Зад мен беше мъглата, а пред мен красивият Земенски пролом. Скалните венци, надолу и вдясно подсказваха посоката. Минутки на отдих и събиране на впечатления и нежните ми крачета, поеха по своя път. И спряха...

Находчиво поставен от някой зевзек череп на животно, забавя крачката на забързания турист. Леко стъписаното ми лице бързо се усмихна, а снимката "за спомен", щеше да я връща и занапред. Споменът за подобен череп на скала, в скалния лабиринт "Пешкето", още облива със студена пот гърба ми понякога. 

Пътеката започна плавно спускане в посока пещерата, разстояние, което се изминава за 15 минути

Вече крачех по килим от пъстри есенни цветя, които подритвах от време на време. Есента беше около мен в пълния си блясък. По - големите дървета бяха и по - красиви от крехките фиданки в дерето на идване. Ефектна игра на сенки, се образуваше от проблясващите през клоните слънчеви лъчи.

След 5 минутки спрях същисан.  Дупка в скалата силно напомняше на средновековна църква. Съзнателно или не? Кой знае.

"Св. Тодор" - Бобошево

А в скалната форма, съзрях и друг скален образ в профил на св. Йоан Рилски... Дали е истина или вече го виждам навсякъде по този поклоннически маршрут...?

Символите и асоциациите на природните дадености по време на маршрута имаше много.

След кратка почивка за минутка удивление пред това неочаквано скално образувание, продължих напред. 

Времето беше перфектно, а пътеката хубава. След още 5 мин. достигнах мястото, на което трябваше да завия надясно. Направо пътеката продължаваше към Земен. 

Пак става стръмно. Поредната интересна скална форма е последният ориентир преди пещерата.

10 - 15- те метра изкачване покрай нея, са най - неприятната част от разходката. Стръмно и хлъзгаво е. Хващането за клоните е задължително, а вниманието изострено. Но щом сме стигнали до тук, няма как това да е пречка, за който и да е.

Жуженето на ноемврийските пчели ни вкарва в сладък унес, а скалния венец все повече надвисва над главите ни. Крачка - две, по вече равния терен и пещерата изкача пред мен, сякаш от нищото. 

GPS координати: 42°26'00.7"N 22°43'26.9"E

Естествено оформена в скалата, нишата е била първото убежище на отшелника по неговото странстване до Рилската света гора, след напускането на с. Скрино. Мястото е красиво, уединено, спокойно, свято. 

В пещерата е поставен оброчен кръст и няколко икони на светеца. Мястото е почитано от древни времена, като в последствие, култа към св. Йоан Рилски и настъпващото християнство, се сливат с езическите обичаи. В миналото, тук хората от Гърбино са чествали светеца на 1 ноември, когато са правили курбан, на който са присъствали и хора от съседните населени места, явявайки се по своего рода вид поклоннически маршрут. Извиращата от скалата вода е считана за лечебна, а събиращото се под нея езерце допринася неимоверно за специалното чувство, което изпитваш при пристъпване в пещерата.

Хора са оставили икони, драскали са кръстове и нечетливи думи по скалите. Във вътрешността на пещерата имало издълбан надпис  "Отче Йоане, помози и спаси”, датиран от далечния XII век, както и няколко животински йероглифа, но за съжаление не успях да ги открия. Другия път. 

От горната част на пещерата се открива прекрасна панорама към околността, а съзерцанието и би те извисило духовно, завинаги.

Да загубиш представа за времето е напълно реална опасност. Стоиш гледаш, вглъбяваш се в себе си. Дивиш се на красотата, която твори живота и нейната четка Природата. Търсиш надписа и пак гледаш... Докато стане време за тръгване. 

Последен поглед към пещерата и затворих портичката. Хвърлих бърз поглед към капещата по скалата встрани вода, за да установя поредния причудлив силует...Може би на монах...?

Изпълнен с впечатления и положителни емоции, не усетих как бързо се изкачих до билото. Мислех, че ще ми е по - трудно на връщане, но не беше. "Силата" бе с мен. 

Тъй като имах достатъчно време, тръгнах към близкия връх/скала, която си бях набелязал на изкачване. Предполагах, че даваше една идея, по - изчистени панорами към околността.        Въпреки, че изглежда внушително, всъщност е много приятна и прикриваща своеобразното плато зад нея. Естествено се качих по трудния начин - директно през скалите, пренебрегвайки, равната пътека, заобикаляща скалата 😀

Гледките отгоре бяха прекрасни. Мъглата се беше вдигнала, разкривайки красотата на Земенския пролом и крепостта Землънград, развяла гордо своя флаг сред меандрите на Струма.

GPS координати: 42°26'15.3"N 22°42'34.0"E

И тук се застоях повечко. Величието на пролома е ... велико 😀 Даже и похапнах малко. Времето беше ясно, а пък Кюстендил все още тънеше в пелена от мъгла...

След като се нагледах беше време за прибиране. Последен поглед към Ришкия рид и предстоящата посока на спускане все пак намериха начин да ме спрат за миг. Тренираното ми око, даже откри скрита пещеричка под върха, на който седях преди малко. Интересно. Доста такива има в района. 

Спускането обратно по наклона и придвижването до колата стана много бързо - за 40 минути бях при нея.

Бях доволен, че направих този маршрут. Че късметът беше  с мен и първоначалните съмнения относно неговото състояние и трудност, бързо бяха загърбени. Че се докоснах до още едно "свято място". 

Тръгнах в мъгла и студ, а на връщане от пещерата слънцето грееше срещу мен, сякаш водейки ме за ръка по правилния път. Път, който всеки човек търси в живота си! 

Път, който за всеки е различен!

Път, който всеки от нас може да намери в своята собствена "Разходка за ден .. или два!"