"ОРЛОВО ОКО"

 

Родопите са красиви и привлекателни, независимо в кой край на необятната им шир се намираш. 

И чувството на преклонение пред нея, неизменно изпълва с преклонение всяка частица от теб. 

Независимо дали се намираш в сгушените, сред надвисналите хълмове Соколица и Широка лъка; или пък високо в небето, сред поляните на Гела и Женда; докато ходиш по каменните корита на Ненково и Бенковски; или се прехласваш по зелените Роженски поляни; ходейки по самотните улички на с. Лисиците или пък "летейки" над суетата с лешоядите на Моняк, винаги ще се чувстваш различно и особено. Сякаш си в свещена земя.... И Тя наистина е!

Някои от интересните места в Родопите са известни туристически обекти, докато има и такива, които са леко встрани от масовия интерес, цел на откриватели и ентусиасти, просто желаещи да избягат за малко от шума на Съвремието ни.

Винаги съм търсил непопулярните места - да открия нещо ново и сравнително непознато за себе си. 

Посещението на "Дяволското гърло" и Ягодинската пещера" е задължително, но винаги съм ходил с любов към скалните светилища между Добромирци и Бенковски; кулата на "Снежанка" е с невероятни гледки, но "Момчиловата крепост" е не по-малко впечатляваща; механите в Широка лъка, Пампорово и Смолян са хубави, но магията на "Гераница" е неописуема; "Каньона на водопадите" предлага изключителни природни красоти, но тайнствеността на "Св. Дух" е това, което ще остави следа, завинаги в теб....

Затова и винаги съм избягвал посещението на превърналата се в масова атракция панорамна площадка "Орлово око", която от създаването и през 2009г., от ТД "Родопея" е привлекателно допълнение при посещение на Триград и Ягодина. 

Не ми харесваше, че всеки иска да отиде там, на нещо готово - рекламирано, а не сам да си откриеш подобно място. 

Цялата история с джиповете, които чакат навсякъде за да качат, срещу 50лв., желаещите до площадката, не се вписваше в разбиранията ми за еко туризъм. Да, това нещо дава препитание на част от местните, полезно е и за хора, които нямат физическата възможност да се докоснат до панорамите, които предлага "Орлово око", но винаги горчивината беше повече, когато станеше въпрос да отидем до там.

А и честно казано, до скоро мислех, че посещението на площадката се контролира от "хората с джиповете" и не може да става свободно, затова и не съм се интересувал много. Това не е така!!! Да не се бърка и някой друг де 😁

Всъщност се оказа, че всеки може да отиде спокойно пеша. Както споменах, площадката е изградена от туристическо дружество "Родопея", което автоматично го превръща в общодостъпна атракция и никой не може да Ви притеснява в тази насока. Да си знаете!

Хубавото декемврийско време на 2020г. и поредното посещение на Пампорово, най - после разтопиха "леденото" ми сърце и в слънчевата сутрин на 02.12, въпреки минусовите температури, потеглихме към Ягодина.

При последното ни посещение на Ягодинската пещера, бяхме забелязали началото на пътека към площадката, някъде сред Буйновското ждрело, а и "събирането" на информация ни беше насочила към ягодинския х. Мурсал, откъдето тръгва пешеходен маршрут до "Орлово око".

С течение на придвижването ни, още около Девин, времето премина от слънчево в мъгливо. Може и някоя капка дъжд да е паднала, а е възможно просто влажността на въздуха да е била повече. Педала на газта за секунда беше отпуснат, но желанието ни да посетим на спокойствие, така отдавна отлаганото посещение на площадката надделя и скоростта пак се увеличи и включих на 3-та 😁"Бърз и яростен", но така е в Родопите - трудно е да караш с по - голяма предавка, завоите са на всеки ъгъл 😂

Притеснението беше основно за това, дали ще успеем да се насладим на панорамите разкриващи се от горе, но решихме, че поне ще се разходим. Всяка глътка родопски въздух е безценна.

Навлизайки в Буйновското ждрело, бавно подминахме табелката за пешеходния маршрут до "Орлово око", както и възможността да навлезем в някой от "кръговете" на близката "Дяволска пътека". На близкия мост, където обикновенно те спират шофьори на джипове, за да те агитират за екстремна разходка до "Окото", сега нямаше никой - беше сряда, и ние необезпокоявано завихме към с. Ягодина. Продължаването направо ще ни отведе до Ягодинската пещера.

Живописните завои на родопския път, издълбани на места в скалите, бързо ни изкачиха до центъра на селото, където "кипеше" някакъв живот. Тук - там мръдне някой старец, чуе се машинка за дърва, бръмне кола, пребяга котка, усетиш и проучващия поглед на някой местен...

А ние без излишни драми завихме наляво и следвайки табелките за хотел "Мурсал", за секунди излязохме на поляните над селото, и поехме към стърчащия самотно, извън селото хотел. 

Излезли от дерето на река Буйновска, панорамите на Ягодина, вече изпълваха с простор съзнанието ни. 

Точно преди хотела видяхме табелка указваща разстоянието и денивелацията до площадката. Там има и място за паркиране, без да притеснявате гостите на хотела.  

А тя се намира на връх Свети Илия, на 1563м височина. Антени на мобилни оператори ще са ви ориентир през целия път.

Над табелата има изградено барбекю/беседка, покрай което трябва да продължите, като след него пътеката става ясно видима. Не тръгвайте по черния автомобилен път, както се "понесохме" ние, преди човек от хотела да излезе и с викове да ни насочи в правилната посока 😀 Така де, трябва си понякога...

"Уцелили" пътя, поехме наляво покрай беседката, следвайки обособената пътечка, която в успокояващи серпентини се извиваше като една "стълба към небето" в посока извисените на върха антени, под които се падаше, все още "невидимата" площадка. 

Пътеката е обособена с желание и любов. 

В по - голямата си част са формирани серпентини, които са укрепени с камъни, намалявайки риска от нежелано подхлъзване. 

В началната си част пътеката е равна, ненатоварваща, приятна и буквално за няколко неусетни минути се "издигнахме" високо над стартовата ни позиция. Гледките, макар и обвити в облаци бяха впечатляващи и дори до тук осмисляха нашата почти спонтанна разходка.

Само няколко крачки, а "Мурсал" вече беше като точка в необятната родопска шир. Снежна пелена още красеше китното селце, въпреки че топейки се, безвъзвратно вливаше освежаващи капки живот в планината.

Макар и все още леко, изкачването ни беше често прекъсвано за миг съзерцание. Красиво, завладяващо, обсебващо - магнетично, както всяка разходка из родопската Природа. С всяка следваща крачка красотите ставаха по -  големи, а и наклонът също.. 

Скално лице, поразяващо с плашещата реалност на формите, пазеше своите тайни, вкаменено в своето взиране към безкрая на родопската земя.

Приятната зигзагообразна пътека на няколко пъти ни отвежда в близост до скалния отвес, давайки ни възможност да се подготвим за предстоящите панорами от площадката, като погледнем към непристъпните скали и плашещо далечния път прорязващ ждрелото в ниското.

Някъде след половината път - 30-40 мин. наклонът се увеличава, но не и неприятно. Все пак, когато тръгнеш на поход не е приемливо да не падне и капка пот! Пътеката се неусетно се превърна в "козя", но не защото стана непристъпна, а заради симпатичните представители на местното животновъдство, които невъзмутимо пасяха тревичките по нашия маршрут. За нас маршрут, за тях ресторант..!

Всяка следваща крачка все едно ни отдалечаваше, а не доближаваше до заветната площадка. Ориентирът ни - антените, сякаш се издигаха все по високо над нас, а площадката още не се забелязваше.

Интересно беше и настроението на времето. Пред нас заскрежените дървета биваха милвани от пестеливи слънчеви ласки, а зад тях яркосиньото родопско небе ни вдъхваше надежда за красиви панорами, когато стигнем нашата цел. 

Докато зад гърбовете ни облаците водеха борба със слънцето, рисувайки мистични образи върху своето бойно поле.

Наслаждавайки се на кадрите, които прожектираше пред нас Ягодинската Природа, направихме и нужните последни крачки, които ни отведоха пред "Орлово око".

Площадката е изключително атрактивна. Инициативата за създаването на подобен тип туристическа атракция е нещо, което трябва да е пример за доста от туристическите дружества и населени места в страната. 

Туристът, макар и не винаги изследовател, обича такива места, където някой да му покаже накъде и какво да гледа. Когато има един свободен ден, трябва с лекота да се ориентира, какво може да види и посети. Масовият турист има нужда от атракциони, истинският любител на Природата сам ще си ги намери.

Издаването на площадката над стръмната скала е сравнително иновативно решение, макар, че обсерваторията на Рожен с мрежестата си пътека да е също предизвикателство, а издигащата се на 150 метра кула "Снежанка" е своеобразен еталон в страната ни за подобен тип екстремно преживяване, все пак стъпките, които правиш над пропастта, определено свиват сърцето, дори и на подготвени хора. Макар, че конструкцията е стабилна и може да издържи до 3 тона, все пак усещането, че се движи владее целият ти престой върху нея.

Един прозрачен под на "Орлово око", ще издигне атракцията на друго ниво, както и усещането до небесата 😀 Дано някога стане...

Гледките разкриващи се от нея водят тълпи от туристи, желаещи да усетят тръпката от цялото преживяване - оффроуд с джип и адреналин на площадката. Определено е различното усещане. А панорамите наоколо, макар и при лоша видимост са прекрасни! 

село Чала срещу нас..

Родопите и самотното дърво вляво..

Скритата в дерето, под скалите "Дяволска пътека" вдясно...

Буйновското ждрело под краката ни...

И нашите сенки, на скалата до нас ..😀

Липсата на други хора подсилваше усещането на възхищение, което беше завладяло сърцата ни. Родопите ни караха да се чувстваме специални, допускайки ни до своите красоти, предоставяйки ги само на нас, в този момент... Може би защото проявихме уважение към нея, решавайки да се изкачим до тук пеша, а не с нараняващите снагата и гуми на автомобили..? Кой знае..? 

Седяхме, гледахме, хапнахме, наслаждавахме се, пак стъпвахме на площадката, снимахме.. Красота и спокойствие. Дори и животът в Ягодина беше затихнал, ненарушавайки и със звук нашето благоговение пред красотата на техните земи..

40 мин. прекарахме там. И "модерно" селфи си направихме и ние на площадката, преди да потеглим по обратния път към хотела.

Слизането си е определено по - приятно от изкачването, макар и не толкова трудно. Пак се спирах на естествените площадки, за да погледам стръмната пропаст. Видях, и вече, диви родопски кози. Стига с тези елени и сърни! 😀

Някак с неохота тръгвах пак надолу, някак с нежелание поглеждах към показващия се през клоните хотел "Мурсал" - колко неумолимо бързо се приближаваше към нас, предизвестявайки края на днешната ни приятна и зареждаща с емоции разходка! 

Бихме могли да посетим отдавна "Орлово око", но всичко е станало в точния момент.. 

Когато ще успее да се разкрие напълно и само пред теб.. 

Когато ще почувстваш, че пак ще искаш да се върнеш.. 

В друго време, в друг сезон..

В друга "Разходка за ден.. или два!"

Малко за маршрута:

1-1,5ч, изкачване, приятно и леко, подходящо и за малки деца и за всяка възраст с нормално физическо състояние;

350 - 400м денивелация;

2,50 км - отиване и връщане.

Красиви панорами, приятен за ходене, с удобно място за паркиране и възможност за допълнително посещение на близки и атрактивни туристически обекти маршрут!