Тектонски гребен - с. Реселец

Красива е България – и непозната. Колко ли години и изминати километри ще са нужни, за да се докоснеш до поне частица от нея? Може би цял живот? Винаги има с какво да те изненада и някое ново – красиво лице, с което да ти разкрие още неподозирани щрихи от картината на своята богата история.

Известно време отлагах посещението на „Тектонски гребен – с. Реселец“, защото не ми изглеждаше интересно и вълнуващо. Някакви огромни камъни – скука… Но тъй като, в „пъзела“ на Природен парк „Карлуковски карст“ имаше едно набиващо се на очи празно парче, нямаше как този дефицит да бъде пренебрегван дълго време.

В един хубав за разходки ден, Опела с невисока скорост лавираше сред няколкото дупки по пътя Червен бряг – с. Реселец. Ориентацията е лесна – все напред. Бетонен мост ще Ви преведе над река Ескус, всъщност от няколко века позната като „Искър“, за да навлезете в спокойното село Реселец. Шосето преминава през цялата му дължина. Има няколко магазинчета и църква, около която личаха ремонтни дейности. Ще подминете и отбивката за село Кунино и близкото до него Камено поле, герой на друг мой разказ за "Каньона на река Ръчене" https://razhodkizadenilidva.blogspot.com/2019/04/blog-post.html. Над която между другото, ще пресечете малко мостче, и веднага след него трябва да завиете наляво, следвайки поставената табела „ЕКОПЪТЕКА“. Разбира се, силно препоръчвам, преди този завой, да продължите първо към километър направо и да отделите малко време за да посетите Реселешкия водопад, който е много достъпен. Има леко спускане, докато се озовете над него, а за да слезете под пада му, следвате оформената пътека пред Вас. Красив карстов водопад, който явно е течащ през цялата година, тъй като и през Август имаше така нужните струи вода, които да зарадват окото Ви.

Реселешки водопад паркиране: 43°14'50.4"N 24°01'23.5"E

След като сте се насладили на магията на водопада е време да поемете покрай множеството обособени езерца на река Ръчене, към началната точка на обиколката из Тектонския гребен. Ще минете и покрай живописна воденица, чийто каменни тикли ще пренесат мислите за кратко в „Етъра“. Мястото за паркиране е лесно за откриване – има голямо езерце, течаща чешма, беседка и неработещи заведения. Там е удобно да оставите за някой час колата си, докато скитате из дебрите на непознатото. 

Екопътека паркинг: 43°14'14.3"N 24°00'46.1"E

Преди да поемете по пътеката, може би е редно да знаете, какво имате възможност да видите, което би Ви помогнало да планирате времето и желанията си, с които да се съобразявате по време на престоя Ви там. Важните неща, които „трябва“ според мен да се видят са: 

• огромния процеп в скалите и Реселешкия „Караджов камък“, както и гледката отвисоко на Тектонския гребен, към която ще Ви отведе пътеката след него – 20 - 25 мин; 

• пътеката в подножието на огромните скали, която ще Ви преведе през целия разлом и преминаването през по – малък процеп в скалите, с борбено дърво с средата му, както и отбивката до панорамния изглед, подкачвайки се леко вляво след като излезете от него – 25 – 30 мин.;

• останките от крепостта на „Калето“ – 40 -60 мин;

Маршрутът, като цяло е кръгов, а времената ориентировъчни. Трябва да се има предвид, че отбивката до първата гледка и заседналия камък, Ви отклонява от маршрута в подножието на скалите. Има опцията да се качите до горе, да се върнете и да продължите по пътеката в подножието. Бихте могли да си прецените за „Калето“ да бъде посетено или не – така или иначе ще минете покрай отклонението за него, при изоставената сграда на хижа „Момина сълза“. Пътеката в подножието е подходяща за всички възрасти, докато отбивката до камъка, изисква повече внимание, поради издигащия се наклон в част от маршрута и стръмното спускане после…

След това „лирично отклонение“, „отваряме очи“ и виждаме, че сме слезли от колата и ръцете нетърпеливо търсят студената струя на чешмата. Имайте едно на ум, че тя е на талази понякога, за да не бъдете освежаващо намокрени от някой неин тласък 😊 Идеална е да си напълните вода за пътешествието, назад във времето…

А то започва по малка пътечка вдясно, след информационните табели за природната забележителност. Асфалтовия път, който продължава напред не Ви интересува засега – по него ще се върнете. Той води до разрушената хижа и началото на подхода към „Калето“.

Начало на маршрута: 43°14'14.4"N 24°00'48.4"E

Дървени стъпала ще Ви съпроводят отначало, а с всяка следваща крачка, сякаш ще се връщате с по милион години в миналото. Пътеката е хубава, листата по дръвчетата шумолят напевно, мушиците жужат, все още ненатрапващо. Неусетно минават тези 200 м до разклона за двата маршрута – червения до Реселешкия „Караджов камък“ и първата панорама, и оранжевият водещ в подножието на скалите, към далечния край на разлома.

Червеното звучи примамливо и затова решително поемаме покрай огромната стена пред нас с много вълнуваща структура.

Крачка – две и сме я заобиколили, за да се изправим пред началото на величествения процеп към който сме тръгнали. Там е мястото да си кажем „довиждане“, поне за малко, с тленния свят, за да „преминем“ в „духовния“. Изживяването, което Ви предстои е както, когато свещеника пренася новопокръстеното пеленаче зад олтара, за да го въведе в „другия свят“ – в непознатият и възвишеният! Шумът наоколо сякаш изведнъж изчезва; дъхът смутено стихва, а стените на цепнатината се издигат чак до небето. Силната дневна светлина се превръща в призрачен сумрак, в който като бледа сянка се носи смутения турист. Извисяващите се дървета внасят неестествен живот, в това място намиращо се извън времето.

Сюрреалистично е как, само с няколко крачки се пренасяш в свят съществувал милиони години преди нас. Как звукът от притихналото ни дихание се попива от особената структура на скалите – може би вкаменена лава? Няма ехо, няма стон, няма полъх… Само безбрежно възхищение от силата на Природата, способна с един замах да разцепи на две огромните скали, сякаш с меч на божествен титан. Стъпките плахо се нижат по звънтящите камъчета, изнизали се от каменните стени. Удивлението мести погледа ни към всяка любопитна гънка – ето, май опал се вижда в скалата, вляво пък май има малка пещера.

Теглени от непреодолима сила, се носим в непознатата вселена напред, сред извисилите се Вавилонски кули, към нейното ядро.. Камъкът заседнал сред скалите… Пътеката започва да се издига все по – предизвикателно, а сипея изисква своето внимание.

Срамежлив лъч светлина вдига очите ни нагоре, за да видят фантастичния огромен скален къс, заседнал между стените на пукнатината.

Той се държи сякаш на дъх, а чувството което носи е на порта към някой необятен и неизследван нов свят. Сравних го с Караджов камък в Родопите, но няма да е неправилно, ако кажа, че макар и по – малък, Реселешкия е също толкова въздействащ. Самите скални стени, извисени към небитието, създават усещането на предверие, водещо Ви към сакралната му сърцевина. Някак усещането е по – интимно и духовно, отколкото иначе живописното посещение в Родопите. Камъкът дава възможност за впечатляващи снимки, а заставането и преминаването под него, ще изпълнят съзнанието Ви със страхопочитание.

До тук разходката е отнела само 20 минути, но сякаш са минали години. Катарзиса, който изживявате с разликата между двата свята – преди и вътре в пукнатината е нереален.

Продължавайки след камъка – с внимание, по предизвикателния участък, след няколко метра излизате на равната височина, където следвайки пътеката, ще се озовете пред оставящата без дъх панорама към целия Тектонски гребен.

Огромните скални маси а разхвърляни, като непослушен детски конструктор пред Вас. Неестествената тишина продължава да изпълва пространството наоколо, а погледа търси с очакване появата на някое мезозойско влечуго (динозавър), от времето на образуването на природния феномен, което да е останало стаено, в скалните ниши, за да спре сърцето Ви в почуда… Откритата естествена площадка и красивите гледки към разлома и каньона съпътстващ река Ръчене; множеството скални образувания и сводести пещери, са перфектното място за безброй снимки, романтична целувка и отпускаща почивка…

Макар и със кратък стръмен участък, височината е лесно достижима, за около 25 минути от паркинга. Гледките са величествени, а изживяването, дори и само до тук, напълно достатъчно да осмисли денят Ви.

След необходимото време за осмисляне и преживяване на красотата изрисувана пред захласнатите очи, бихте могли да се върнете обратно – под камъка и да поемете по пътеката водеща в основата на огромните камъни.

Или пък, ако сте приключенци и жадни за още малко адреналин, да слезете между скалните ниши в другата посока, където да откриете още нещо интересно – някоя любопитна каменна зала, или още едно парче от „легото“ на изследователската Ви разходка. Ако изберете този „изход“, все пак, отново ще излезете на долната пътека и там да се впуснете отново в нейните извивки.

Ако сте решили, да не се качвате до описаната досега гледка и да поемете директно по пътеката водеща в ниското - между скалите, поемате вляво при достигнатия разклон, където надясно хващате за големия процеп. 

Пътеката в тази посока е равна, като настилката и е отново от малки, обрушени от скалите камъни. Ходенето по тях ми напомни за турското име на връх Полежан – „Мангър тепе“, демек „монета“, т.е. като ходиш по дребните камъни и те дрънкат, като монети. И тук, твърде бързо ще се „откъснете“ от външния свят. Само за метри, шумът на злободневието ще остане зад Вас, а провирането между протягащите се към вас рехави клони, ще възроди загубения в детството дух за приключения. Бялата каменна настилка, по която стъпват краката, се вие като змия наляво и надясно, нагоре и надолу, следвайки извивките на ландшафта. Скалите, като непристъпни крепости издигат своите стени до небесата, а следите от разцепването им на скални късове, ще изкарат не една въздишка от изпълнените с удивление гърди.

На места ще онемеете от прецизната правота на ъглите, които са се образували, а съзнанието ще се опитва да осмисли мащаба на разрушението, сред което така невинно крачите. Долната пътека е по – широка и светла от голямата пукнатина, а небето ще внася доза спокойствие. Въпреки това времето сякаш е спряло и тук, а само дрънкането на монетите под краката Ви ще нарушава нереалната тишина. И развълнуваното туптене на сърцето.

Пътеката ще Ви преведе в близост до необхватните скални блокове, та дори и под някои от тях. Ще се почувствате нищожни и безпомощни, като прашинка, понесена от буен вятър, към безкрайното небе. Смирени от величието на Тектонския гребен, ще крачите, изследвайки всички разклонения на маршрут, естествено, без да се отклонявате драматично от главната посока. А тя е само напред и от време на време по десните разклони.

След като минете през големия свод, където два каменни блока са образували своеобразен тунел, има малко изкачване за няколко метра, като след него държите вдясно, в подножието на надвисналите скални отвеси.

Някъде там – пак вдясно, ще попаднете и на втората пукнатина – тази с дървото. Минете по нея – много е завладяващо, а и безкрайно красиво.

Малко е стръмно и леко пързалящо, но не е фатално и опасно – все пак трябва да се положат и леки усилия, в тази иначе изключително приятна откъм натоварване пътека. Преминавайки през тази цепнатина пътят ще започне да се спуска леко надолу. Почти веднага след като излезете от пукнатината, следете за почти незабележими следи вляво, които ще Ви отведат на другата панорама, към преминатия вече разлом. Красотата му ще Ви остави бездиханни, а минутите в захлас, неусетно ще се нижат като перли, в огърлицата на живописните картини изживени в тази разходка…

След като получите нужната доза удовлетворение от момента, продължавате да следвате пътеката, като в един момент тя се разширява. Следите за отклонение вляво, което ще направи обратен завой, за да поеме след това успоредно на Тектонския гребен. Ще ходите известно време по горска пътека. В един момент ще видите отвисоко и воденицата, покрай която сте минали на отиване към началната точка.

Горската разходка ще приключи, когато пред очите Ви се изправят бетонните останки на хижа „Момина сълза“. Сълзливо е да, такова красиво място, а с такава грозна рана… Там ще видите пътеката водеща към „Калето“.

Мисля, че към 10 мин. изкачване ще са необходими да видите останките от крепостните стени, дълбоките изкопи от иманярите и още един – различен поглед, към преодоления вече Тектонски гребен. Ако Ви е интересно, бихте могли да обходите и тази височина, и да откриете нещо интересно за себе си – така и така сте горе 😊

Когато слизате отново към студения бетон и тръгнете по асфалта, обратно към паркинга, във Вас ще бушува буря от чувства. 

Емоциите, които сте изпитали, когато сте видели невидяното, ще водят борба с въпросите, които поражда, сравнителната непопулярност на този невероятен къс от България. 

Ще се чудите и как естествената и дива красота, която Ви съпътства по време на разходката из скалните късове, и строителните останки на съвремието ни, съжителстват едни до други, сякаш без да подозират за своето съществуване.

Но, вълнението и моментите на безвремие, които сте преживяли днес, ще бушуват в мислите, поне няколко дни. Огромните скали ще бдят над красивите Ви спомени, а разглеждайки снимките от пътешествието, ще установите, че пъзелът, от който Ви липсваше едно парче, в началото на похода, вече е цял!

Спокойствието, тишината и закрилата на мезозойските скали ще се връщат понякога при Вас – в мислите Ви. 

И тогава, с развълнуван, като ураганен океан пулс, пак ще натиснете педала на газта и с леко завъртане на волана на автомобила, ще поемете в посока Реселец.

За да нарисувате, с нови щрихи, картината на праисторическото си приключение, изживяно сред Тектонския гребен..

В някоя нова и приключенска „Разходка за ден .. или два!“.

БезДивен

 

Връх Бездивен!

Дивно име на необикновен, чуден, прелестен връх... 

Но, какво ли точно значи "Без/Дивен"? Отрицание на тези качества или просто някаква енигма, която да разкрие истинската красота, само на поклонилите се пред него?

Има върхове в България, които всеки уважаващ себе си любител на природата и планината трябва да изкачи. Има и върхове, които се превръщат в такова изпитание, че не ти се иска да го изживяваш отново. Може би Бездивен е такова място  - поне за мен. 

Да, върхът не е виновен, че е красив, привлекателен и магнетичен с дивата си красота. Виновно е безрасъдното желание да посетиш нещо ново, предизвикателно, и то сам, и то по трудния маршрут. В район, където има мечки, където страшни кучета пазят малкото местни жители. Където вода по пътя няма - пътеки, в част от него, също! Жегата в този период от годината е сериозно изпитание дори и за леки преходи, камо ли за този...

Все предпоставки, които е редно да паркират колата в началото на любимия ми маршрут от "Райски изглед до Утробата" (https://razhodkizadenilidva.blogspot.com/search/label/%D0%A3%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D1%82%D0%B0). 

Но... Явно, човек има потребност да изпитва себе си, до краен предел понякога.. Но, после остава само красотата на спомените и гордостта, че си успял! И някоя живописна снимка..

Когато преди време, за пръв път гледах залеза над язовир Кърджали, магнетичния силует на няколко родопски върха, се запечата завинаги в съзнанието ми. Невероятна трапецовидна височина, с характерна форма и надвисналия над него по - голям събрат. Докато последните слънчеви лъчи, бавно се скриваха зад тях, оставяйки след себе си пламъка на животворното слънце по небето, вече знаех, че някой ден ще отида там.

Тогава неправилно смятах "трапеца" за връх Бездивен, докато впоследствие не разбрах, че това е "Радимар" или "Казанлъ" или още "Казаните". И неговият ред ще дойде.

Оказа се, че Бездивен е по - високият връх, а славата за неговите панорамни гледки, беше неизменно по - притегателна от предупрежденията за дивата му природа и изпитателна душа.

При проучване на маршрута се обособиха два основни варианта за подход към него. "Класически" от с. Русалско, който май е по - лесен (но скучен) и по - предизвикателен, водещ началото си от водните кули преди с. Ненково (това със старинния мост сред сухото речно корито). Ориентирите които се срещаха се изчерпваха с няколко кратки насоки и маркиран преход в Орукс мапс. Естествено, не си ли на място, насоките не винаги са разбираеми. 

Локализирането ни в Главатарци предположи и обмислянето единствено на  варианта от с. Ненково. Щом има "нарисуван" маршрут в навигацията, остава само желание да имаш. Обаче... 

Вече споменатите "предупредителни знаци", каквито бяха: горещото време, липсата на вода по време на прехода, слаба или губеща се маркировка, тежък преход в безлюден и див район, реалната опасност от среща с мечки, змии, кучета, не правеше разумно реализирането на този преход. Може би друг път? 

Реших разходката ми този ден да бъде по приятната" Райски изглед и Утробата", но в движение пожелах да отделя 10 минути и да подмина началната точка на маршрута, за да хвърля един поглед на подхода към Бездивен от Ненково. С всеки изминат завой от безкрайната нишка, която плетат пътищата в Родопите, мисълта да изживея нещо различно от рутината владееща преходите на обикновенните туристи, безмилостно рушеше рехките основи на здравия разум. Дивият заек, който не посмя да мине пред свирещите гуми на Опелчето, хвърли сякаш окуражителен поглед към мен.. Явно беше знак, тъй като преди всеки, оказал се успешен впоследствие преход, винаги съм срещал някакво диво животно, като благословия от Природата, че всичко ще мине нормално и успешно. Последният фундамент на разсъдъка ми беше безвъзвратно отнесен от буйния порив на желанието... Желанието да видиш нещо невидимо за мнозина; желанието да се бориш за да достигнеш; да достигнеш, за да се почувстваш жив; жив .. за да живееш.. 

32 секунди се чудех дали да тръгна сам на рискования преход. 32 секунди рисуване на красиви пейзажи, които ще видя, ако преодолея себе си. 32 секунди, в които "желаех"..

В началото на маршрута има удобно място за паркиране преди да поемете по бента към пътеката отсреща. Стадата от "щастливи" и свободни крави щяха да хвърлят по един влажен поглед на колата - охраната е "топ". Вземете максимално количество вода и шапка, защото без тях разходката ще приключи безславно.

Начало на маршрута: 41°43'36.8"N 25°13'29.4"E

След като се премине бетонния бент, пътеката поема надясно за известно време, като след малко достигате до разклон. Надясно е към Калпак кая и другия подход към върха (по който щях да се върна, оформяйки кръгов маршрут), а наляво "булеварда" продължаваше към почти безлюдното село Дойранци. Информацията сочеше, че това е живописния вариант за изкачване, което беше достатъчно щеката ми да затрака в тази посока. Жребият беше хвърлен - щом съм тръгнал, значи ще стигна...Пък и, ако успея и да се върна 😕

Пътеката се оказа изненадващо видима, хубава, стабилна и широка. Защо ли се говореше за губеща се маркировка и трасе? Само 10 минути, откакто тръгнах и вече трябваше да правя първите снимки. Живописен меандър на река Боровица увеличи колекцията ми от такива в района на язовир Кърджали.

Настроението ставаше все по - добро, а спокойствие изместваше съмненията в душата. Път широк, гледки хубави! Изкачването не беше стръмно, а абсолютно нормално. Нотка на съмнение покълна в мен - не може всичко да е толкова идеално? Камъните върху които вървях бяха бели, а на доста места стояха сякаш дялани стълби. Бързо достигнах до няколко панорамни гледки, които ме срещнаха очи в очи в днешната цел.

Бездивен беше вълнуващ, а изглеждаше и не толкова далеч. Маранята започваше да предизвиква халюцинации😟Виждаха се доста скално - култови комплекси, като маршрута ми преминаваше покрай няколко от тях.

Няколко огромни изправени камъка и впечатляващо скално плато, набраздено със странни вдлъбнатини и ниши, подсказаха, че съм достигнал Шан кая. Любопитно и завладяващо светилище, но днес целта ми бе друга. Магията на монументалните култовите комплекси, които се виждаха навсякъде около мен, вменяваха усещането, че си на необикновено място, което сякаш неслучайно остава толкова диво, за да съхрани знанието им непокътнато. Смирение завладяваше тялото ми, а топли вълни на възхищение разтапяха погледа ми. Топлите вълни, всъщност бяха от неумолимо повишаващите се градуси, а кърпата на главата ми едва смогваше да попие капчиците пот. Красиво оформената скална пътека ме водеше към пасторалната гледка срещу мен.

Там стояха, горди в своята самота, каменните къщи на Дойранци, а над тях като закрилник се издигаше Сиран кая. Някъде в полите на Бездивен - на отсрещния баир, незнаен косач нарушаваше тишината. От радиото, което му правеше компания, звучеше жизнерадостния глас на Васил Найденов, създавайки една сюрреалистична картина в тази самотна част на Източните Родопи. Пътят ме водеше право към къщите. Окосени поляни подсказваха за наличието на живот в пустата махала. Двете кончетата на сянка не бяха единствените живи същества. Стара жена излезе от къщата покрай която минах. С неразбиране погледна странното нещо, което и пожела "Добър ден". Топката в стомаха ми очакваше кучета - пазачи да се спуснат към мен, но за късмет, не се показаха такива. Появиха се мъж и жена, които вадеха мед от кошерите, с което се запознах визуално с всички обитатели на запустялото село.

И те някак вяло отвърнаха на поздрава ми, а тъжния ми поглед с огорчение се отвърна от чешмата пред къщата, до която се надявах да ме поканят хората, за да се освежа. Мисля, че не говореха български, а и явно проблемите на един безсмислено скитащ по пущинаците турист, са твърде далечни от светът, който изпълваше ежедневието им. Ежедневие спряло своя ход преди години, съхранило бита на местните, такъв какъвто е бил преди векове.

Конете бяха единствените, които проявиха интерес към проснатият под дебелата сянка на ореха човек. Любопитно им бе откъде съм, накъде съм поел, харесва ли ми техния дом. Може би ме попитаха дали имам нужда от нещо, нямам ли си работа та се "луням" по баирите. Пожелаха ми и лек път и да внимавам със слънцето и дивите животни... Поне това ми се стори, че чух, докато кротко гонеха мухите с опашка, чакайки да сложат дисагите върху им и те да поемат по своите пътеки в неизвестното. Жегата ставаше голяма, а мислите все по - хаотични.

Охладил се малко под сянката, бързо се изкачих на билото при Сиран кая, за да се открият пред мен, величавите гледки към стресиращо далечния склон, към който без капка жал ме водеше малката пътека. Това е и мястото, откъдето трябва да се отклоня за да посетя връх Радимар, но както казах - друг път. Сега поех между дърветата, в подножието на извисяващата се скала, надявайки се някоя от сенките на дърветата, да не се раздвижи с неодобрително ръмжене. За змии вече бях спрял да се оглеждам - жегата бе твърде голяма дори и за тях. Неспокоен лай на кучета предвещаваше битка при преминаването ми покрай махала Търговци.

Стискайки здраво щеката и неголям камък, с който огневата ми мощ придоби.. комични размери, с трепет излязох от храстите в очакване да видя как глутница кучета се спускат към своята жертва. Жертва, за която нямаше връщане назад. Отпред баир, отляво дере. Отдясно кучета, отзад коне... Патова ситуация достойна за Тарантино. Кучета не ме чакаха. Явно бяха вързани. Семейството, което обитаваше къщите на махалата и събираше сено, стоеше на сянка и изучаваше странния обект появил се от пущинака. Отговориха на поздрава ми, в който имаше умолителна нотка на надежда, че след като вече "сме приятели" ще спрат кучетата, ако решат да тръгнат към мен. Страховете ми се оказаха излишни, но стръмното изкачване, което ми предстоеше си беше съвсем реално.

Оголен рид, със сламена трева изсъхнала от изпепеляващото слънце и малка плашеща пътечка вървяща право нагоре. Вече ставаше неприятно, а малките сенки на храстите - недостатъчни. Водата в шишетата отстъпваше своето място на въздуха, а лекотата в раницата бе по - скоро стресираща, отколкото носеща облекчение. Времето спря да върви, а умората завладяваше всяка частица на съзнанието. Крачка - две, може би и десет, глътка вода под крехката сянка на самотна фиданка. И все пак...

Колкото и жегата да превръщаше разходката в "Сървайвър", нямаше как да пренебрегна красотата, която бе пред очите ми. Гледах я, зареждах се от нея - нали затова бях дошъл. Да се уморя, да се наслаждавам на невиждани картини, да се почувствам жив... Макар, че си бях "ни жив, ни умрял". Но исках да видя и още. Недосегаемите панорами от Бездивен, който предизвикателно стоеше над мен. Преодолях стръмния склон, само за да разбера, че и равния участък, който ме разделяше от финалното изкачване, вече ми създаваше трудности. Дивия участък, сред който крачеха краката ми, отново свиваше сърцето ми в очакване, но все още единственият шум, който нарушаваше тишината, бе туптенето на сърцето ми. Ритъм, който неусетно се усили, когато се изправих пред огромния балансиран камък и благодатната сянка, която ме подслони за малко. Бях забравил за него, а той е впечатляващ.

Както и други подобни, в първия момент не ти се струва нищо особено, докато не направиш крачка встрани и забележиш, че се държи сякаш на нишка изплетена от паяк. Един час ми отне стръмното изкачване от махала Търговци до балансирания камък.

Тънкото влакно на изследователския интерес, с мъка ме издърпа от спасителния заслон и бе опънато до скъсване, но пътят беше само нагоре - вече "назад" не съществуваше. Няколко минути и вече стоях изправен пред последните метри на изнурителното изкачване до върха.

В далечината се белееха къщите и джамията на с. Русалско, откъдето тръгва по - предпочитания подход към Бездивен. Пътеката се скри под короните на дърветата и безжалостно се изви право нагоре. Крачките станаха къси, а всяка следваща отнемаше все повече време. Ръцете с последни усилия се хващаха за клоните, надяващи се на сигурност и сила за следващия метър. Умореното тяло често се облягаше на дърветата, събирайки от живителната им сила за изтощените крайници. Дъхът се учести, а глътките въздух едва разтваряха скованите от усилие гърди. Докато изведнъж спря...

Небето се показа, а внушителни скали стояха като последна преграда пред мен. Жарките лъчи на слънцето ми показаха малката пътечка, която ме изкачи върху камъка. С дъх на удовлетворение щракнах първи кадри от котата и с достойнство изминах последните метри до Бездивен.

Българското знаме, вързано за дървен прът, се вееше гордо над родната земя, а малка метална табелка указваше името и височината на заветния връх. 

Умората отстъпи място на възхищението..

Гледките, за които бях дошъл, се разкриха пред мен.

Безкрайните родопски хълмове се отразяваха в очите ми, а погледа ми прелитайки, като птица, търсеше познати места сред тях.

Най - дивата част на планината се бе ширнала под мен. Естествена, чиста, без излишни "украшения". Няма сгради, села, хотели, цивилизация.. Само безкрайно море от чиста душа, в което се носят отломките на времето. История скрита във всяка гънка, примесена с мъка, радост, страдание, борба, щастие.. Необятен свят от чувства и неизмерими панорами, които сега преливаха в погледа ми - свят, който всеки носи вътре в себе си.

Очите ми май видяха Мумджидам в далечината, някъде там, малко под хоризонта, където слънцето се оттегля на заслужена почивка вечер, за да озари водите на яз. Кърджали на сутринта.

Има ли край красотата на Родопите? Колко ли места ще посетя още в нея, колко ли още различни лица ще видя? 

Красиви или грозни; оживени или безлюдни; радостни и тъжни.. Но всичките обичани и носещи душа. Душа, която всеки стъпил в Родопите продължава да опознава цял живот. Любов, която те кара да изпитваш себе си, само за да откриеш още една нейна тайна, да прибавиш още един нюанс, към картината на нейната същност.

Нежен полъх на вятъра ме откъсна от мислите ми. Пладне минаваше - бях се качил за 4 часа от Ненково до върха, но не знаех, колко ще ми отнеме слизането. Беше време да оставя гледките за следващия след мен, който ще пребори себе си, за да ги види - да се докосне до невидимото сърце на планината.

До тук добре - нагоре стръмно, но поне път имаше. Надолу - през Хайнерлар кая, не баш! Буйната и гъста растителност не позволява да следиш пътеката. Още на тръгване я изгубих и се отклоних за секунди от това, което ми излизаше на джипиеса. Преборих се някак с пущинака; прескочих няколко дървета; преминах през леговища на диви зверове; прегазих и немалко високи треви. Следвах линията на мапса, но толкова встрани съм бил, че ми отне доста време, докато уцеля пътя. За да го загубя пак след метри. 

Някъде до мен изтропа уплашено животно и наруши вглъбението ми. За съжаление или не, не можах да документирам формата на живот, която стана част от моето приключение. Първоначално спускането е през гора, в която напрежението, дали няма да навляза в територията на мечки, беше доста голямо. Стръмния склон, не ми остави много време за страхове, а усилието да се следвам крехката пътечка обзе цялото ми внимание. Въпреки, че се опитвах стриктно да съблюдавам посоката от телефона, при излизане на открито пак се отплеснах настрана. Макар, да изглеждаше, че се вижда целта, ясно оформените от животните пътеки, ме поведоха с нотка спокойствие, че вече съм стъпил на "магистрала", и така се оказах на 200м встрани от правилната посока :(

Вече ставаше досадно с тази "игрива" пътека, а изключително топлото време, наистина ставаше опасно, тъй като на няколко пъти имах чувството, че ме втриса от жегата и ще колабирам. Водата не беше много и трябваше да се пести всяка глътка. Силите намаляваха и тези постоянни лутания, отнемаха и малките запаси от тях. Няколко крави в далечината дадоха увереност на следващите крачки, а вече стабилната пътека, след последното отклонение, успокои нотките на отчаяние, които се бяха появили, като малки бели облачета в безбрежното небе на моята разходка. Няколко джанки, освежиха пресъхналите ми устни.

Вече стъпил на стабилен път, след кратка почивка под едно дърво, ускорих крачките към края на пътешествието.

Магнетичните скално - култови комплекси и най - вече Куванджик кая (предполагам), заинтригуваха любопитството ми и въпреки напредналото време, си откраднаха минути внимание в изследване на формите им, чрез зума на апаратчето.

Дори и огромното изтощение не беше в състояние, да ме откъсне от търсенето на скални профили, скити в мегалитите, а такива определено имаше, което добавяше и голяма доза мистика, към и без това живописната обиколка.

След скалите придвижването беше много бързо, предвид все по - голямата пътека. Макар и "живнал", оставих посещението на атрактивния "Калпак кая" за другия път. 

Последните метри преди бента взеха и останалите капки вода, на дъното на шишето, но това не беше важно. Защото края на изпитанието се виждаше. Пресичането на бента и отключването на Опелчето ознаменува успешния поход, а удовлетворението, че съм преодолял съмненията преди да поема към Бездивен, изкара въздишка на облекчение от уморените ми гърди.

Макар и донякъде безразсъдно пътешествие, предвид високите температури и диви райони през които минаваше маршрута, всяка капка пот, която пролях ми, позволи да видя бездивните гледки от връх Бездивен; самотните махали на Дойранци; тайнствените скално - култови комплекси над Ненково. Желанието да се докосна до тайните, които пазеше Бездивен, превърнаха опасностите и неволите в стимул да вървя нагоре.

Нагоре към върха, от който се вижда невижданото.. 

На върха, където се чувства непочувстваното..

Към БезДивен, който изисква от теб.. За да ти даде частица от себе си...

В тази пречистваща "Разходка за ден .. или два!"

6 часа и 14км отне кръговия маршрут от водните кули на Ненково. 

Носете максимално количество вода, не ходете сами!

Не катерете в горещо време - възможността тялото Ви да реагира неприятно на топлината е твърде реална опция! 

Бъдете готови да видите местни обитатели по пътя - бъдете шумни, в поносими граници, за да избягват и те нежелани срещи!

Ползвайте някаква форма на gps и планински карти - не разчитайте сляпо, че върхът ще Ви води!

Уважавайте планината, за да бъде прехода Ви успешен!