Пролетта е хубав сезон. Животът се заражда пак след студената и снежна зима. Ако я е имало. В България напоследък, не се радваме на много сняг. Може би ще "увеличим" плажната ивица - поне до Пловдив и ще ползваме пак камили за товарни животни (както е било до преди няколко десетилетия в Маджарово).
Тревата става зелена, а цветята обогатяват палитрата на Природата, твърде сива и мрачна в зимните месеци. Птиците пеят, змиите пълзят, мечките поемат своя път в търсене на храна и туристи - социалната изолираност си тежи 😀
Снегът започва да се топи, вливайки животворна сила в света. Дивите му води, бясно търсят своята река, преди да бъдат укротени в някой язовир или минимум море... Скоростта и пълноводието на пролетното снеготопене, както и бързеите, които образуват, са рай за почитателите на рафтинга - дали на Кресна или Искър, вълнуващото преживяване е грантирано.
Но дори и да не ви привлича екстремното, възможностите за зареждащ и отпускащ туризъм са много. "Времето на водопадите" се води Пролетта. Пълноводни, красиви, силни и видими, ако някой от тях не е целогодишен.
Разходка или пикник около някоя планинска река също е красива и релаксираща опция. За щастие има и няколко изградени екопътеки в страната, които предлагат приятната комбинация и от двете възможности. Те са красиви във всеки сезон, предвид впечатлителните места, на които са изградени. Но и пролетната стихийност на водите, допринасят неимоверно за усещанията, които ще провокират в нас.
Споменавал съм за "Бяла река. "Каньона на водопадите" ще има своето място тук. Тези се сещам на "прима виста", а сега ще поразкажем за Екопътека "Бели Искър".
Тя се намира малко след едноименното село, в долината под връх Мусала и високопланинския язовир Бели Искър. Находящият се на около 1900м височина язовир е едно от най - старите хидро съоръжения в България (построен 39-45г.), като е и един от най - високите в Европа.
До ясновидимия паркинг определящ началото и ще ни отведат между 70-80 км от София, през красивото Искърско дефиле, за към 1.30ч., с възможност да се насладим на язовирите Пасарел и Искър.
Същото време, но за 113 км, ще ни отнеме придвижването по магистралата през Дупница, където бихме могли да видим "по път", Овчарченския водопад, гейзера и средновековната църква "Св. Никола" в Сапарева баня.
Една идея повече време за шофиране ще ни струва преминаването през Железница/Ярема/Белчин. Но пък ще имаме опцията да отделим няколко момента за разглеждането на Цари Мали град и църквата "Св. Петка" в Белчин..
А и Боровец е близо.
Опции много и все с условието, че времетраенето на пътеката е към 4ч, кой както ходи и снима.
Това, съответно дава възможност за допълнителни разходки или по - дълъг релакс на местата за пикник, които има там.
Пътувайки, след като сте се отклонили от Самоков, в посока Говедарци, след няколко минути (километри), достигате разклон и мостче, на което има табели за Мальовица, Говедарци - вдясно, и опцията да продължим направо за Бели Искър и обхода за Боровец. Ориентирането е лесно, малко е смотано в Самоков за Говедарци, ако не го знаеш и не ползваш ДжиПиЕс, но незнам някой да се е загубил 😀 Та, продължаваме направо и след буквално няколко метра, започват да никнат къщите на рилското село. А то е красиво. Както и всичко наоколо.
Планински зъбери се показват над тучните, зелени ливади. Пасящите наоколо домашни животни, заедно с панорамата, навяват асоциации с някои алпийски картини в съзнанието ни.
Още, докато си в колата, маневрирайки сред къщите на щастливците да живеят тук, съзнанието ни се избистря, и пеперудите в корема ни нямат търпение, нежните ни градски крачета да стъпят навън, и свежестта на Рила да ни вземе в сладък плен.
Достигането на този информационен кът и прилежация му паркинг е своеобразното начало на нашата разходка. Не казвам приключение, просто защото пътеката е почти без никакво изкачване - подходяща за всякакъв вид възрасти и туристи. Само последния път видяхме 3!!? бременни жени там 😀
Лека и приятна е. Трудностите, които съпътстват маршрута са преодоляването на стълбите на 8-те мостчета, изкачването до заслона (абсолютно нормален наклон), както и дължината - все пак 3.5км в посока, за някой може да са проблем. Въпреки, че пътеката върви успоредно на асфалтираният път, водещ към язовира и при евентуални затруднения, веднага може да се реагира.
Още началните стъпки ни качват на първото мостче по пътеката.
Те са 8, като всяко е със собствено име.
На места има и още няколко прилежащи мостови конструкции, но съществуването им по - скоро буди недоумение, а не възхита, защото често са изгрдени насред нищото. Интересно. Нито имат панорамна функция, нито полезна. Малко е като купчините неизползван цимент или асфалт изхвърлени някъде, просто за да не се стегнат в камиона.
Мостовете са стабилни и изглеждат сравнително нови макар и да се водят от 2004г.
Погледа отгоре над буйните води е респектиращ. Увличащо и вълнуващо. Особено, при положение, че предното ни посещение беше през есента и вода почти нямаше... Разликата е огромна.
Есента беше разходка сред тишина и омайващи багри, а сега бушуващата сила на Природата, заявяваше безцеремонно своя характер. Всяко от годишните времена има своя чар, така че, за по - сигурно идвайте през всеки сезон 😀
Върви се на зиг - заг по мостчетата, пътеката е ясно видима, като само разстоянието между 6-то и 7-мо мостче е по - голямо и може да доведе до леко объркване. Защото пресичайки 7-ми мост, в посока гората, започваме да се оглеждаме за живописния заслон.
По време на придвижването ни, на няколко пъти прескачаме, образували се от топенето, допълнителни поточета и езерца.
Прохладната гора и шарените сенки, само засилват магнетичното усещане, което носи приятното ходене. Шумът на стихията от борбата между водата и планината прогонва всичко лошо, карайки ни да крачим в състояние на пълно единение с Природата.
Мостчета се нижат едно след друго. Минаваме и покрай две места за пикник и няколко от паразитните конструкции, свършващи сякаш във въздуха.
Някои от пейките и масичките вече не бяха същите от предишното ни посещение, преди 2г. Явно градския човек, дошъл само за да запали някоя съчка в гората, само за да каже, че е бил на тази пътека, без да види реката, да оцени красотата на Рила, е способен само да руши.
За щастие Природата бързо отмива лошите мисли. А минутките за почивка, с потопени в реката подметки, си остават незбравим спомен, за моментите,в които ежедневието ни натежава.
Снимките не могат да изразят усещането, което внушават буйните бързеи на Бели Искър. Завладяващо е и погледа ти трудно се откъсва от водата. Не е лесно, да намалиш ритъма на сърцето си, който неволно се забързва, наравно с този на нетърпеливата за живот Пролет.
Въпреки честите почивки за глътка чист въздух и някоя снимка, продължавахме и бавно напред. Времето не беше важно, а това да свържеш всяка частица от себе си с пръските вода, с рацъфналите цветя и жужащите мушички.
Мечки не изкочиха за да се свържем и с тях ...
Пресичахме едно след друго дървените мостчета. Вдишвахме с радост от боровия аромат на планината. Ритахме шишарки и се спъвахме в коварно пресичащите пътеки те корени на дърветата. Поне аз.
Както споменах, след като преминете 6-ти мост, маршрутът ни отведе за известно време в близост до асфалтовия път. Точно, когато почвах да се чудя дали не съм объркал нещо, мост № 7 изкочи пред нас, подсказвайки посоката към заслона, който е крайната точка на екопътеката.
Последния участък върви през гора, която изглежда диво и плашещо спокойна, след речния шум, които съпътстваше досега нашето пътешествие. Заслона се появява сякаш от нищото. Магнетичен подслон в това самотно място. Удобна спирка, за някой сандвич, а чешмата със студена планинска вода зад него, ме караше да се връщам при нея пак и пак.
Въпреки, че пътеката не е сложна, пейките ни се видяха неочаквано привлекателни. Блаженството личеше от всеки отпуснат мускул на туристическото ми туловище... 😀
След приятната почивка, далеч от всичко, беше време да поемем към "Осмият".
Бързо слязохме пак при реката, следвайки указателните табелки. Трябваше да пресечем последния мост за днес.. Или пък не? Естествено, че изборът дали да се върнете до началната точка през мостчетата или директно по асфалтовия път, си е лично решение, а пътеката дава това право.
Но екопътека "Бели Искър" не е само мостове, реки и места за почивка. При желание, малко след като тръгнете по обратния, има табелки, които ни примамват към изградена панорамна площадка. Стръмни, но не и непристъпни стълбички, водят до намиращата се на 1500м панорамна площадка, показваща ни малко по - общ план на планината и околността. Не е нещо уникално като панорама, но си струва още малко усилия - все пак, всеки допълнителен поглед към Рила си е бонус.
И още една последна възможност за съзерцаване на природните богатства, с които е дарена България.
Удовлетворени от всичко видяно и усетено през този ден, неусетно стигаме до колата.
Кракът ми някак насила натиска педала на газта, а воланът сякаш сам завива надясно, в селото, за да спечели още някоя минута или час красота, отклонявайки маршрута ни през близкия Боровец.
Давайки с тъга, краят на тази лека и красива, с много възможности за допълнителни "отбивки" дестинация, в нашата поредна, зареждаща "Разходка за ден ..или два"!