АНЕВСКО КАЛЕ

Доста пъти съм се возил или преминавал с влак и кола по Подбалканския път. Харесва ми панорамната гледка, която се открива от спускането към Клисура, та чак до хълмовете на Калофер.

Харесва ми, че за няма и час, в този участък преминаваш през ужасно много исторически места, градове, българска история.

Клисура с нейния "пазител" - паметника на Боримечката, зовящ клисурци към свободата.

Сопот - родното място на Вазов ... Карлово с неговият и "нашият" Левски...

Калофер - с музея и мемориалният комплекс в почит към делото на Ботев.

Та, возейки се по Подбалканската, зяпайки всичко наоколо в движение 😃 изведнъж зърнах странен силует на фона на Стара планина.

Спрях колата (естествено на аварийни светлини) и ползвайки зуума на апаратчето се оказа, че това са останки на крепост. Разрушена, но въпреки това изключително впечатляваща с мистичния и интригуващ начин по който изглежда.

В последствие потърсих данни за нея в интернет и се оказа, че това което съм видял, са останки на крепост от Второто българско царство. 

Аневско кале, Копсис, Аневско градище, щеше да бъде посетено някога. Това беше ясно!

Няколко години минаха от този момент, но по една или друга причина, все не оставаше време за него. До онзи ден.. 

Почивах заедно със Силвето и реших - сега или никога! 

Прогнозите за времето бяха добри, желанието го имаше, донякъде...достатъчна причина да се качим в колата и да завъртя ключа за запалване на двигателя. 

Поразрових се за малко данни относно прехода и въпреки противоречивите информации за трудността на маршрута, реших, че ще се справим. Денивелацията - на книга, ми се стори колкото изкачването от Драгалевския лифт до заслон "Бай Кръстьо" - разстояние, макар и стръмно, преодолявано неколкократно.

Тръгнахме сутринта, за да избегнем напичащото обедно слънце, както и неизбежното мрънкане, което щеше да последва 😉 Пътят е два часа от София, до полянката откъдето се тръгва пешеходната част от нашата разходка.

След с. Анево и точно преди навлизането в гр. Сопот има кафява табела указваща посоката. Кара се по тесен асфалтов път, преминаващ в черен, около 2км и след последните къщи, при едни хубави полянки се озовавате до табелка и останки от средновековна църква, може би част от охранителния комплекс на крепостта...?

Там се оставя колата и се продължава покрай останките, по ясно личаща си пътечка, означена със синя маркировка, под формата на стрелички 😃 Помага!

Пътеката се оказа поносима и изненадващо приятна. 

Има едно ударно изкачване в началото, но се изминава бързо и после нещата стават нормални. Все пак не е разходка в парка 😀

Стръмната част приключва при излизането на открито в района под крепостта. Оттам вече може да започне снимането на вълнуващата панорама, към планината и котловината, която ни заобикаля отвсякъде.

Аневското кале вече се показва в цялата си прелест и започва да ни зове към него. Макар и забавени от няколко снимки, краката ни вече сами вървяха към него..

Стигайки в подножието му, пътеката става пътечка, криволичеща в скалите над дерето.

Вдигайки поглед нагоре, виждаш, че над теб са надвиснали мрачните и плашещи естествени основи на крепостта.

Ако не беше слънцето можеше да се появи и нотка страх, която да помрачи за малко приключенския дух и вълнението, които ни бяха обзели.

Но нямаше място за страх. Беше впечатляващо. Изминахме последните метри, пресичайки и един нестабилен мост от дървени трупи, под зоркия поглед на една старопланинска коза, застанала като естествен пазител на природата тук, кацнала върху скала над стръмното дере.

Вече достигайки до останките се открива и още една кула, свързана с основната посредством стена, не по малко красива и ефектна.

Останките са въздействащи, запазени, живописни. Аневото кале е и сред най - запазените крепости в страната.

Задната сграда е изключителна, гледана отстрани, а голямото и качество е, че дава най - хубавата и атрактивна гледна точка към основната кула/цитадела/ и равнината, в далечината под нея.

Много хубаво място за снимки. Успокояващо. Стоящи, закриляни от Стара планина зад нас, непристъпните скали отпред, спокойствието и историята на мястото стават неусетно част от теб. Съзерцанието изпълващо момента е това, което ни караше да изкачим тези скали, да се докоснем до дивата и сурова красота на Аневското кале.

Насочихме се към основната част от останките. 

За да се изкачиш до тях, първо се преодолява каскада от стръмни стълби, напомнящи ми приключенското изкачване до Караджов камък. Поддаването на първата стълба отказа Силвето, поне единия от нас трябваше да види гледката отгоре 😃

Качвайки се, заставаш пред скали високи няколко метра. Странно надвиснали над теб. Как би могъл някой да завладее тази крепост? Отвсякъде дерета, отвсякъде скали. Красиво. Уникалната панорама, навсякъде около теб, подсилва всички впечатления и страхопочитание към мястото където се намираш. Стоейки там си мислиш, че Толкин или поне Питър Джаксън са попивали лично визия, идеи, впечатления от тези останки за Мордор и приключенията на Билбо Бегинс.

След като поостанахме още малко там, изключително впечатлени и доволни си тръгнахме от калето и го оставихме, поне за малко, на съхранение под зоркия поглед на дивата коза, властваща над скалите и непристъпните местности наоколо.

След тези преживявания слизането до колата беше лесно, за има - няма 40мин.

Изключително доволни от разходката и приятния маршрут си казахме "Довиждане", засега с Аневското кале и поехме по своя път. 

За малко .. 

От тази приятна, ненатоварваща и изпълнена със сюреалистични гледки, импресивни усещания и позитивни емоции...

"Разходка за ден...или два"!

Разстояние : 145 км от София

Маршрут: към 1.30ч изкачване и 40 мин слизане, подходящ за всякакви възрасти. 

Трудния  участък се взима за около 20 мин, после е сравнително равно.

(Данните относно маркировката и състоянието на маршрута са към 30.03.19г.)

Каньона на река Ръчене

Колкото и да си обикалял, колкото и да си разглеждал, колкото и близо да си бил понякога, винаги може да се окаже, че все още има какво ново да видиш и откриеш. Да те изненада. С красотата си, с девствената си природа, с това, колко близо е било до теб понякога. С чудеса, красоти, форми, впечатления.

В това отношение България е много богата държава. Все има нещо ново, което да откриеш за себе си и света. Подтиквани от стремежа към някаква непозната и “неоткрита” дестинация, попаднахme на непознатия като туристически обект “Каньон на река Ръчене”. На места го определят и като Ждрело, но за мен по вълнуващото и точно е "каньон".

В полезрението ми попадна от една случайно прегледана публикация в интернет, но най - вече от посещението на част от него, на колегата турист и съкварталец Борката

Мястото ме впечатли с уникалните си и много красиви скални образувания, с дивата си природа, с почти никаква информация за него, въпреки невероятната му близост до известната на цяла България пещера “Проходна” (Божите очи).

Каньона се намира до село Камено поле, общ. Роман и е част от защитена зона Карлуковски карст. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%BB%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82

По долу съм се опитал да покажа възможностите за подход към пътеката, ако решите да минете по коритото на реката, което препоръчвам и възможните места за паркиране оградени с кръгче. 

Първото е в средата на селото, на площадчето пред църквата, а второто е вече в самото поле, където след последните къщи започва един не лош черен път през осеяното с милиони късове камъни землище.

Ние не слязохме оттам  А от другата страна на реката, след известно лутане по едни шубраци съдържащи доста от елементите на една джунгла. Накрая уцелихме. Тръгнахме по една пътека към реката оставена от стада животни, явно карани на водопой.

Така е, като си нямаш бар пиеш вода.

Достигайки рекичката вече всичко си тръгна по своето русло и беше ок. Да, имаше някои провирания през храстчета, няколко пресичания на реката, но в общи линии веднъж хванали посоката няма объркване. Рекичката почва да впечатлява. Малка е, но има тези синкаво - тюркоазени оттенъци характерни за пътеките в карстовия район, като най - ярък и величествен пример в това отношение е Гео-парк "Искър-Панега" , намираща се преди входа на гр. Луковит.

Вече навлизайки лека-полека в дебрите на каньона се достига и до едни от първите забележителности в него. Две пещери или по-скоро ниши, но са интересни. Особено едната, в която тренираното око веднага откри още едни “Божии очи”😀

Цялото поречие е като надупчено с подобен род дупки, така характерни за този карстов район.

Продължавайки разходката ни покрай рекичката и в сянката на скалния венец над нас, който все повече и повече ни впечатляваше със своята красота и първичност, почнахме да достигаме до първите скални пирамиди и причудливи форми изваяни от времето.

Щракнахме по фото и на малко, но живописно водопадче, разбунващо за малко иначе спокойния ход на реката.

Напредвайки по маршрута, след фотопаузата, под зоркия осъдителен поглед на поредните скални дупки оформени като очи, достигнахме и до място онагледяващо един от проблемите на селото. Иманярството. Явно не си е много “оферта” в региона ти да има много история, стари църкви, крепости, митове. 

В края на селището се намира “Пуста църква”, за която селяните говорят, че някога Иван Асен II е построил, и се разнасят легенди, че под основите и е заровено прокълнато злато.

Точно срещу дупките, през рекичката са първите добре оформени фигури, които срещаме по пътя.

Впечатляващи и интересни, те все повече увеличават тръпката от това, което ни очаква. Скални образувания, приличащи на кула на крепост, потънала в забрава. Може би силует на глава, на някой отдавна забравен воин, стоящ още на своя пост, сякаш чакащ, охраняващ, страдащ в своята самота.

Качих до главата на “сфинкса”, за да проверя дали аз ще мога да видя това, което той гледа, жадува и съзерцава, но освен красотата на природата, друго не видях... Може би съм прекалено млад..?

Продължихме по пътя си пробивайки си път през надвиснали храсти, по пътеки прокарани от овце и пастири. Подминахме мимоходом още няколко скални конуса от по 20м, за да достигнем вече първата голяма група от скални пирамиди и комплекси, които са в каньона. Имена не знам. Но и не трябват. Толкова са впечатляващи.

Дори и на това място да приключи разходката, пак е предостатъчно.. Но тя продължи!

Малко след тази страхотия пътека започна да се изкачва през една горичка. След още малко лутане, ориентирайки се по следващата група скални великани се озовахме на една полянка откриваща панорамна гледка към тях.

Подходящо за почивка, наслаждаване, хапка сандвич или глътка.. вода..

След заслужената почивка, реших да се изкачим отгоре на каньона - писна ми нещо провирането по шубраци, а и не знаех дали натам е интересно, предвид това, че източниците ми за пътеката, бяха го докарали до тази поляна. А и пътеката, ако я имаше, ставаше доста гъста и без видима цел, която да ни дава стимул. 

Но нищо не е свършило преди да свърши.

Надявайки се от високо гледката да даде различен и още по-интересен ракурс на нещата набързо преодоляхме изкачването. Само за да разберем, че името на селото не идва случайно. Навсякъде само камъни и около тях други камъни, заобиколени от още повече камъни

Камено поле без впечатляващи гледки.

Освен нещо мержелеещо се в далечината. Позачудихме се дали не ни беше достатъчна разходката - все пак доста хубави и интересни неща бяхме видели. Силвето беше доволна..

Имаше някакви стада овце на хоризонта, а не ми се воюваше с кучета пазачи - все пак бях почивка, не беше нужно нещо да ми напомня за работата Въпреки, че имаше количество камъни, за да водим кръгова отбрана, поне колкото опълченците на Шипка. Ранния час ни подтикна да продължим още малко по билото, поне ако може отдалеч и високо да мернем Чуклите - най - известните скални фигури от каньона.

Едва отървали се от шубраците и вече се спъвахме по неравната каменна настилка. След известно време доближихме конфигурацията от скални късове, която ползвахме за ориентир. Оказа се, че не тя е интересната, а вече все по - панорамно откриващата се същност на каньона. Неговата съществена и най - красива част, концентрирана в сравнително близки разстояния. Скалните фигури, Ритлите, Чуклите, деретата станаха по - големи, красиви, видими. Предполагам, че и гледани откъм реката са красиви, но отгоре са уникални. Панорамни. Вдъхновяващи.

“ Най- красивото място, на което съм била досега в България” - каза Силвето

Всичките тези образувания са в рамките на един живописен речен завой.

Освен уникалните гледки, бяхме възнаградени и с една неочаквана среща, еманация на всичките ни усилия и желание да стигнем до тук. Опитвайки се освен природните дадености да щракна и някой таен обитател на района, но не добитък, видях криле в далечината. Големи. Помислих, че е някакъв рибар, какъвто излетя по -рано при коритото на реката. Но докато се опитвах да го фокусирам в далечината с апаратчето видях, че не е точно рибар. И Супермен не беше.

Оказа се птица от Червената книга на България - черен щъркел! Егати кефа и фотографско щастие да успея да изкарам един що - горе добър кадър. След малко се появи и още един. Може би женски. Дано. Че с това джендърство напоследък...

Та така. Още няколко минутки на наслада и поех по 3 километровия черен път минаващ през каменното поле и водещ към колата ни намираща се на мегдана пред църквата, съпровождани от орли и хубавото време, което улучихме.

В допълнение.

След 6 месеца се върнахме с приятели до това място, което беше крайната ни точка в този ден, с ясната идея да слезем до коритото, да погледнем от подножието им тези скални великани.

До пътеката, която води до надолу, този път стигнахме с колата - пътят е черен, но спокойно се изминава с лека кола. Приблизителните координати на началото на пътеката са: 43°13'25.0"N 23°56'06.4"E.

Каменни стъпала, дири от овце и крави, също помагат за точната посока. Нормално стръмно е и бързо се стига до коритото. А там гледките са така красиви и внушителни, както и в по - рано преминатите скални композиции и масиви.

Поречието на река Ръчене явно се използва за пасище, което пък подпомага и придвижването. Не изисква много време, равно ходене, за да вдигнеш поглед към небето, за да потърсиш края на безкрайните Чукли. Но много време е нужно за да успееш да се насладиш напълно на цялата красота, която е пред теб.

Макар и за втори път посетен този каньон, все още има какво да се види. Пустата църква и Калето, намиращи се от северната страна на каньона, Кунино, Реселец... Страшно много красота на едно място.

Гледка от мястото, което съм дал като вариант за начална точка на маршрута

43°13'35.0"N 23°54'33.1"E

На тръгваме пак се спряхме за последен поглед към първите скални венци и форми на тази уникална по същността си дестинация.

Един от учудващо непопулярните туристически маршрути в България, които разполагат с огромен туристически потенциал, за съжаление неоползотворен.

А може би пък е и за добро, да стои леко встрани от масовката на пещера "Проходна" и екопътека "Искър - Панега". Мръсотията и разрушенията от лошата туристическа хигиена все още ги няма. Естествената, първична красота на каньона, със своите редки животни и неосквернени скали, все още пленява сърцето на всеки дръзнал да посети това диво място.

Място и район, който ще владеят мислите му с години, и които понякога пак ще навият волана в посока с. Камено поле...

За поредната идеална и приключенска “Разходка за ден...или два!”

⚡

Място : с. Камено поле, общ Роман

Разстояние от София : 140 км, за около 1,40ч, по Хемус/Златна панега/Роман/Камено поле

Разстояние на маршрута (до Чуклите): към 2 км и 2-3ч, според зависи дали ще ходите по коритото на реката, как се движите, колко се снимате.

За обратния път е около час, връщайки се по хубав черен път през полето