Топлото и ясно юнско време, по принцип, че тази година беше малко по - водно, е идеална предпоставка за разходка из Природата.
Пълноводието на реки и езера в тази 2020-та, като с ярки неонови стрелки сочи следващата цел... Но, коя от всичките да е?
Тази година пообиколихме хубави водопади.
То не беше Сувчарско пръскало в Стара планина, Самодивско пръскало и Мечия водопад на екопътека Струилица до Девин, та даже и цял "Каньон на водопадите" до Смолян - все изключително красиви и завладяващи места. Дъждовността на следкарантинното време способстваше те да бъдат в пълният си блясък и величие.
Последните дни от отпуската и хубавото време ме накараха пак да се замисля за Сухото езеро , над Рилския манастир. Красив и приятен маршрут, който по стечение на обстоятелствата вече отложихме веднъж - два пъти тази година. А и пресъхващото за няколко месеца езеро сега беше изключително пълноводно.
Но понеже изкачването до него е кратко и с малка денивелация - към час и половина и 400м разлика, от Кирилова поляна, ми се искаше да проуча и една друга опция. Беше ми останало в главата, че от Сухото, мога да продължа до Рибните езера и така да се порадвам с още някой час повече, на величието на Рила. Естествено, при проучването на маршрута се оказа, че съм допуснал грешка. Явно, че съм чел за преход между Смрадливото и Рибните езера. Просто Сухото се оказа в различна посока 😀 Значи, не че не е възможно, просто е много дълго.
Та проучването е важно ... не се знае, какво си пропуснал или объркал! А в планината грешките могат да струват скъпо!
Така или иначе бях обърнал поглед пак към Смрадливото и Рибните езера, реших да видя за какво става въпрос. Като някаква опция освен Сухото езеро. Все пак основните маршрути за тях тръгваха след Рилския манастир и Кирилова поляна.
Оказа се, че времето, нужно да се разходиш до тях, беше доста привлекателно - нито дълго, нито кратко. Изглеждаха красиво на снимките, а самите времена, за които можеш да достигнеш до тях, също бяха неустоимо привлекателни. А и бяха 3 езера срещу едно, и то Сухо 😀
Та все още раздвоен, накъде да поема след поляната, тръгнах към Рилския манастир. В движение каквото вдъхновение ме осени.. Подминах Светата обител и поех по приятния път до Кирилова поляна (7км), който се минава за около 10 мин. с колата. На един от завоите по него, се виждат и указателните табели за гроба на Св. Иван Рилски. Мисля, че е хубаво да отделите още няколко минути от своето време за да посетите пещерата, гроба, аязмото и църквата "Успение на Св. Иван Рилски". Пътеката не е дълга, има леко изкачване, но за всеки посетил Риломанастирската гора, това не би било проблем. За всеки поклонник, това е още една възможност да се докоснат, до още някоя частица от най - българският светец - Св. Иван Рилски. 
Достигайки Кирилова поляна впечатляващите панорами изпълват погледа ни. Страховито и величествено издигащи се към небето са върховете от Мальовишкия дял - Двуглав, Иглата, Злия зъб, едни от най - привлекателните за алпинисти на българска територия. 
Не съм стигнал още до там, за да видя отблизо, колко наистина са завладяващи.. Спрях колата, под тази алпийска гледка, за минутка, за да реша на къде да поема... Ако бях за Сухото езеро, трябваше да паркирам колата. Ако щях да ходя до Рибните, трябваше да продължа.
Като начало на пътеката до Смрадливото езеро и оттам до следващите Рибни езера, беше посочена местността "Тиха Рила". Тя се намира на около 8 км от Кирилова поляна, която от своя страна е на 7км, по хубав асфалтов път от Рилския манастир. Споменавам го, защото на някои места даваха като опция да тръгнете до езерата от манастира, което неимоверно ще качи времето и разстоянието за изминаване. Но който както го влече. Аз не обичам много подходните маршрути - предпочитам да прекарвам повече време ходейки в същинската планина, а не по пътищата. Но всеки сам си знае. Секунди размисъл, включване на първа и поех по черния, чакълест път до "Тиха Рила". Сухото оставаше за друг път. Не знаех какво да очаквам от пътя. Все пак 8 км, по чакъл в планината, не е много ок. Но се оказа, че е поносимо, стига да имате доверие на колата си и да внимавате. Преминава се със спокойно и леко каране, и с лека кола, но все пак с едно наум. Все пак е възможно, някое по-нежно окачване да не оцени по достойнство, опцията да спестиш два часа ходене пеша. Не е толкова тясно, има места за разминаване. На първа, даже и на места и втора скорост, с Опелчето, постепенно се изкачвахме нагоре в планината. От едната страна стръмни дерета, от другата високи склонове. 
Манастирска река шумно изминаваше своя път до срещата си със Струма. В далечината, по стръмните скални снаги се забелязваха красиви водопади, пълнещи окото ни с удивление.
След 40 мин. напрегнато каране, заобикаляйки с финес, понадигналите се на няколко места камъни, достигаме до кантона в местността "Тиха Рила", където е мястото да оставим автомобила си на заслужен отдих. Поне за някой час.
До сградата има хубава чешма, с която да напълните шишетата със студена планинска вода. Ако пропуснете или си имате, малко преди Смрадливото езеро има още една възможност - симпатично чучурче, което спасява от жажда и разхлажда идеално 😀
Първите ни крачки от днешният поход правим по живописни дървени пътечки, които ясно подсказват посоката ни - напред към гората и нагоре към подаващите се леко скални хълмове. Табелки има, и дори да не ползвате някоя gps програма, пътеката е ясно видима.
С няколко скока, бързо навлизаме в сянката на дърветата, където вместо очакваната прохлада откривам ята, жадни за внимание и близост, комари. Малки кръвопийци, не оставящи много възможност за почивка, в първите метри от изкачването. А те са и най - стръмните. 300-те метра денивелация до Смрадливото езеро, може и да не са приятни за по - неподготвен турист, но..... Аз го качих за около 40-50 мин, с почивките и снимките, а пътеката си е приятна и поносима - все пак това е планина, а не разходка в парка. Допълнителна мотивация и да не се плашите - това е и единственото трудно изкачване за днешния преход, като изключвам няколкото метра "възвисяване", между Смрадливото и Рибните езера, които въобще не се забелязват - толкова е красиво горе, а и после имаме само слизане. Така че изкачването до Смрадливото езеро, не трябва да е повод за притеснение. Е напрежението, че някоя мечка може да внесе доза колорит и скорост в прехода, караше очите ми да шарят навсякъде, а ушите ми, освен жуженето на комарите, да слухтят и за издайнически рев или предупредително счупена съчка...Ама не. И зайче не видях...
След няколко минути короната от дървета изчезва, за да отстъпи мястото си на дежурните за планински преход клекове и все по напичащото слънце - защо ли не тръгнах поне час, по - рано.
Беше все по - трудно да намеря сянка, но красивите гледки и все по - израстващите рилски върхове, в комбинация със освежаващата среща със споменатата по - рано чешма, намаляваха дискомфорта и бодро усилваха крачките ми по вече доста изравнената пътека. 
Набрал скорост, след стръмните първи минути, Смрадливото езеро изкача сякаш отведнъж. Водното огледало, в което кокетно се оглеждат върховете Рилец(2713 m) и Кьоравица (2612 m), направо шокира със своята красота. Върховете са красиви, езерото е спокойно. Зелените поляни, покрити със шарени цветя, обогатяват палитрата на синьото небе и сиво-снежните скални масиви. Красивото островче сред езерото, като някое око, сякаш с насмешка наблюдава удивлението, което предизвиква неговата натура у градския човек. Как застава безсилен, в покой, пред красотата на българската природа. Сякаш за миг умората изчезва, мислите се проясняват, очите ти се радват, че са имали щастието да видят и запаметят и тази гледка...
Снимките, които бях гледал, докато проучвах маршрута, не можеха да предадат впечатлението, което създава директната среща с това място. Още в първите мигове, вече знаех, че съм взел правилното решение за днешния ден. Натюрела, спокойствието и девствената природа на езерото, само ме убедиха за пореден път, че има доста по - въздействащи места от 7-те рилски езера, с неговите багери и тълпи от хора..
Смрадливото езеро е най - голямото ледниково езеро на Балканския полуостров. С подвеждащо, отблъскващото му име са свързани, основно две легенди.
Първата е свързана с природна стихия, от която езерото се развълнувало и всичката му риба била изхвърлена на бреговете, които побелели от нейното множество. Тая риба, като измряла, напълнила със смрад всичките околни усои и бърда, та не могли да се отмиришат три години. Оттогава и до днес риба в това езеро няма и всички опити да я развъдят оставали несполучливи. Но от него водят началото си десетки рилски потоци и реки.
И втората легенда:
Едно от запазените живи и досега предания свързва езерото със свети Иван Рилски. Когато избягал от родното си село, огорчен и обиден, имал само една крава с теле. Закарал ги в Рила планина и заживял далеч от хората. Но съселяните му, които отишли на лов из тия места на планината, видели кравата и телето и решили да изпитат чудотворството на отшелника. Заклали телето и кравата, разделили месото, нарязали го и напълнили торбите си. После намерили свети Ивана, който обядвал сух хляб и вода. Поканил ги да хапнат и те. Спогледали се, посбутали се присмехулно и отчупили по залък от хляба. Той им се усладил и започнали да ядат. Яли всички, наяли се доволно, а върху каменната софра стояло все същото парче хляб.
- Какво носите в торбите си? - попитал ги отшелникът.
- Убихме две мечки - отговорили съселяните му, - и ще ги носим в село, да видят хората, че не са страшни.
И си тръгнали доволни, че са излъгали отшелника и той е повярвал в лъжата им. Но както си вървели, усещали, че товарите им се вмирисват. Смрадта така напоила планинския въздух, че едвам дишали. Като стигнали до езерото, хвърлили торбите с месото в тях. Миг след това спокойните езерни води буйно се развълнували и изхвърлили на бреговете огромно множество умрели риби. А наоколо плъзнали змии и гущери, които се повлекли след ловците. Те бягали, змиите след тях и ги преследвали чак до селото им - Скрино, Кюстендилско. Оттогава това езеро, лишено от риба, се нарича Смрадливо езеро.
Каквато и да е истината, смрад няма, а има само зареждаща енергия и уникална красота, която нежно те дърпа назад, всеки път, когато понечиш да тръгнеш напред към следващата си цел.. Но все пак и това време дойде. Пътеката към близките рибни езера, намиращи се за отсрещния хребет, преминава по изкуствено построения бент, където желанието да се потопиш в езерото е спирано само от забраната, от къпане в езерата на Националните паркове. Щеше да е ободряващо..
Усещанията, които ме връхлетяха при вида на Смрадливото езеро, бързо бяха заменени от нови - по-силни, когато пред очите ми започна да се показва в цялото си величие циркуса, между върховете Кьоравица, Канарата, Йосифица... Йосифица, ни съпътства през цялата ни обиколка в долината, докато в далечината, пред нас Канарата, едва загатваше за своето великолепие. Слизането ни към Рибните езера се оказа изключително красиво. Безкрайни езерца, накичени като мъниста; скромни огледала на околните рилски исполини, които те карат да спираш и тук и там. Да щракаш кадър след кадър - кой по-хубав от следващия. Да погалиш с ръка застиналите в безвремието води - да се разбунят, за да видиш, че не сънуваш... Че красотата на природата е нереална понякога, че Раят не е някъде там... а някъде съвсем близо.. до нас! И трябва да му се радваме и пазим. С всяка крачка, по зелените поляни и дървените пътечки, до някои от езерцата, докато околните върхове, все повече се издигаха към небето, за пореден път се чувствах, благодарен, че съм роден в България - сред тази Природа, толкова внушителна и достъпна до нас... Дано я пазим!
След бента пътечката продължава покрай множество малки езерца. Жонглирането около тях обогатява цялостното преживяване, а разритата от диви прасета земя, с трепет в сърцето, кара очите ми да търсят грухтящия кадър, някъде в околните клекове. Но, този ден не беше писано да видя нито мечка, нито диви прасета, нито кози. Само двама възрастни туристи отсреща, няколко коня и една хижарка... Постно беше присъствието в този делничен ден..
Лекото изкачване, което предстоеше, изобщо не се и усеща. Честите спирки за да обърнеш поглед назад, за да се сбогуваш,засега, със Смрадливото езеро отнемат всяка умора от мускулите. А все по изразителния Мальовишки дял в далечината кара сърцето ни да застине в благоговение и с носталгия да си спомни моментите, когато стоях на най-високият му връх.. Нищо, Страшното езеро зове...ще се докосна пак до тази красота!
В последните метри на последното изкачване за деня, живописна скала, предоставя възможността за красива снимка, на фона на необятната Рилска шир. С красив модел, естествено! Пу-пуу, да не ми е уроки!
Красиви минзухари и тайнствени скални форми обогатяваха магнетизма на мястото. Както съм казвал и преди - Св. Иван Рилски е знаел къде да избяга от човешката суета ....
Макар и спирайки през няколко крачки, за да съзерцавам и да не пропусна нещо от великолепието, около мен, напредвах и Рибните езера почнаха да се подават и да хвърлят по някой любопитен поглед, към поредния нарушител на тяхното спокойствие.. Масива на Канарата, отдавна ме следеше със строг вид и пренебрежително отношение, към тази точка крачеща към него и Горното Рибно езеро.
Полята от Рилска иглика, вписана в Червената книга на България, сякаш допълнително ти показват, че си на специално място, че Рила те е допуснала до тайните си...
Пътеката започва да слиза към вече показалата се хижа Рибни езера, която се намира между Горното и Долното езеро. Пред нас вече се открива цялата прелест на циркуса. Всички върхове, езера, поляни са сякаш в дланта ни. 
По някое време се отклоних от пътека и директно през поляните, прескачайки меандрите на рилските потоци, за да открия някое подходящо за почивка място. Голяма скала, на брега на езерото даде тази възможност. Посядайки на меката трева, ръфайки някакъв сандвич, стоях в безвремието, докато гледах хипнотизиран върховете пред мен, присвоили си егоистично и част от красотата на Горното рибно езеро...
Мисля, че Горното Рибно езеро е второ по големина след Смрадливото, сред високопланинските езера. И то има живописен остров в себе си. И то е огледало на красотата, която го заобикаля. циркуса на Рибните езера е доста по - обширен от този на Смрадливото езеро, което в комбинация с близката хижа и огромните поляни го правят изключително подходящо за по - дълъг престой. Палатки, нощувка в хижата, възможност за допълнителни изкачвания на примамливите Канари и Йосифица. От хижата започват и пешеходни маршрути до хижите Мусала и Македония, Кобилино бранище - където се засича и с пътеката от Сухото езеро и т.н. 
Колкото и да беше красиво, слънцето се изкачваше все по - високо, а жегата ставаше доста досадна. А и ме очакваше слизането до колата и обратно по черния път до Кирилова поляна. Та си взех раничката и търсейки с поглед рибоците в езерото - има такива, се запътих към хижата, откъдето вървеше и пътеката. Мусаленската пътека на отсрещния склон, която преминава и покрай живописната Канара, ме примамваше като зов на сирена... Добре,че времето напредваше, иначе пак щях да се вкарам в поредното приключение, предвид това, че върхът изглежда измамно близо и достижим... Друг път!
След кратка почивка за някой лаф с хижарката(предполагам) на Рибни езера, и порядъчно "нахокан" от служебното куче на хижата - което явно отчиташе дейност, се насочих покрай доста по-невзрачното Долно рибно езеро надолу. Все пак и то си има своя чар.
Пътят от хижата до колата при "Тиха Рила" е към 1 час нормално спускане. Следите от дивото присъствие се забелязват навсякъде, но единственият звук, който ехтеше наоколо, беше този на пръхтящите коне, които свободно сновяха по околните пътеки.
И въпреки, че наближаваше краят на днешната обиколка, няколко мостчета, близостта на реката и казващата си "Довиждане" с мен Природа на Смрадливото и Рибните езера, не позволиха до последно тонуса и задоволството от днешната разходка да намалеят и за миг.
Вече доста напеклото юнско слънце, ме накара да почувствам студената вода от чешмата при кантона, като най - хубавата на света. А нищо чудно и да е? Кой знае?
Намерилите своето място, в света наоколо, странстващи коне, добавиха още няколко красиви момента и съпричастност към свободата, с която разполагат те, преди да си тръгна.
Свобода и красота, до която успях да се докосна. Макар и за кратко; макар и малко случайно, с подкрепата на слънчевия юнски ден, с позволението на Рила.
В тази приятна, зареждаща, красива и вдъхновяваща, езерна "Разходка за ден...или два"
