Чит Кая

 

Източните Родопи са един от най - красивите райони в България! 

Нямат високите върхове на Рила и Пирин, нито Черното море, нито безкрайните гори на Странджа, а май и много изградени екопътеки няма.

Но... Има една изключителна мистичност. Следите от изминалите векове и цивилизации са на всяка крачка - понякога видими и много посещавани, а друг път скрити и търсени само от приключенци и изследователи. 

А спиращите дъха панорами, които ще видите по време на вашите пътешествия там, ще Ви карат често да промълвяте: "-Горд съм, че съм се родил тук - в България! Тя наистина е късче от Рая!".

Няколкодневния престой в района на Кърджали и едноименния язовир, се оказа идеална възможност да попълня "колекцията" си от посетени изключителни обекти в тази област. 

След като си посетил крепостта "Моняк", маршрута "Райски изглед" и пещера "Утробата", панорамните скално - култови комплекси "Асар кая" и Небеска и си се снимал на "Онзи завой" си мислиш, че няма много неща, които биха те впечатлили с нещо.

Слънчевият августовски ден ме накара да обърна поглед към едно древно светилище - от тези с издълбаните трапецовидни ниши, наричано "Чит кая". То се намира на височината над с. Соколско, прословутото село Лисиците и най – дългия въжен мост в България. 

Честно казано, не знаех какво друго да очаквам от него, освен да видя специфичните ниши, някоя хубава гледка, и да походя малко сред дивата природа на Източните Родопи, преди жаркото обедното слънце да стопи всяко желание за разходка 😀

Напълних раничката си с вода и поех с нетърпение към с. Широко поле - намиращо се в подножието на Моняк, на брега на яз. Студен кладенец и отправна точка за въжения мост на с. Лисиците след който започваше приключението!

Бяхме посещавали няколко пъти моста и вече уверено знаех накъде да карам. Преминах през селото - покрай магазина и все направо. 

Пътят ще Ви изкара от селото и ще стане черен, а в един момент и неприятен за чувствителни автомобили. Може да паркирате, където искате - това няма да удължи изобщо прехода. Ще оставя координати на мястото, където аз си паркирам - точно преди да започне спускането към жп спирката "Момина скала", а оттам и към Лисиците.

41°36'59.3"N 25°28'00.6"E

Има влак от Кърджали в 7,15 и в 7,26 сте на спирката. Влак за връщане има чак в 17,51, което мисля че е доста време - при желание в сайта на БДЖ/разписание ще откриете каквото Ви трябва.

Преминаването по въжения мост е доста атрактивно и търсено преживяване за масовия турист.

 41°36'48.6"N 25°27'44.2"E

Мостът е построен през 1993г., заместил такъв, отнесен от водата, като дългата 260м туристическа атракция е единствената сравнително облагородена връзка с цивилизацията - лошите черни пътища и  диви преходи не ги броим.

Повечето хора се ограничават до преминаването по живописния мост, някои от тях правят плахи крачки към автентичните улички на с. Лисиците, но когато някой ентусиаст продължи напред, това прави впечатление.

Ориентирите за днешния ден ми бяха както винаги, чрез изследване на пътеките в Орукс мапс и наслагването им към картите в Гугъл. 

За Чит кая, специално, посоката е ясна - към хълма над селото.

В началото на селото има стара чешма, където обикновенно освен животни, има и по няколко местни жители, които се забавляват искрено с неразбираемия за тях туристически интерес, към това иначе забравено от всички място.

Продължавайки напред ще навлезем сред поизоставеното село.

Каменните зидове и схлупени къщурки ще ни преведат през времето, когато хорски глъч е звънял в дворовете, а детски усмивки са озарявали селото. Няколкото останали жители на с. Лисиците нарушават иначе призрачната обстановка.

Един такъв жител ми помогна и "ценни" насоки, когато ме попита накъде отивам, докато се взирах в картата. "Само нагоре, към белите скали и и след тях си стигнал..". 

Разменихме по още някоя дума и следвайки "точните" указания поех в указаната посока.

41°36'38.1"N 25°27'11.8"E - мегданчето и дървото

Аз тръгнах от мегданчето, на което има характерно изсъхнало дърво, нагоре по една тясна пътечка. Излизайки след последните къщи, при няколко големи дървета, завих надясно и закрачих по полетата.

Така. Значи може и да си мислите че знаете накъде отивате, кой е правилния път - на отиване и на слизане, но ще разберете, че нищо не е толкова лесно, колкото изглежда.

Наглед ясната посока и пътека, която на места имаше някаква маркировка, сякаш неусетно изчезваше из под краката ми, преплетена в мрежата на стотици следи от стадата животни пасящи в землището. Ясно видимата пътека се превръщаше в невидим щрих от една неразгадаема картина. Ниските храсталаци образуваха своеобразен лабиринт, в който попаднах и на слизане, когато 10 - 15 минути не можах да вляза в селото, като всяка пътечка по която поемах излизаше в задънена улица.. 

Сякаш магия пазеше това място. А и засилващото се слънце с нищо не помагаше, на леката дезориентация на моменти. Но пък тези спирания в търсене на следващата крачка, ми даваха възможност да хвърля възхитен поглед към природата зад гърба си - платото на Моняк, въжения мост и неподправената красота на Източните Родопи.

Както бях писал и преди - няма как да се дадат конкретни посоки. В общи линии от мегданчето нагоре и там се ориентирате по интуиция.. 

Това е маршрут за любители на дивите разходки и "глиганинга" и не е много подходящ за незаинтересовани хора. Ако сте с някой, който е ходил - това определено ще помогне.

Изкачването от селото до Чит кая ми отне само 30 минути - общо към час и малко от колата. Макар и объркващ на момента, пътят се изминава бързо и не предизвиква никакви физически драми.

Полетът на белоглав лешояд над главата ми възвести моето навлизане в района на светилището и ме накара да живна малко, че току виж съм поседнал и ято неразбрали ситуацията лешояди, се спуснат към апетитното ми тяло.

Първите интересни скални форми ни посрещат още в началото. Чит кая е характерна освен с трапецовидните си ниши и с това, че в почти всяка скала от комплекса можем да открием животинска форма или човешки лик.  А може би пък и непознати нам фигури, в оформянето на които явно личи човешка намеса.

Макар и тръпнейки, какви ли интересни неща ще открия при изследването на обекта, отделих 10 минутки, за да посетя останките от древна крепост, които се намират на върха на хълма.

Сега от нея се забелязват само основи на каменни зидове, следи, които се виждат и в цялото протежение по посока с. Лисиците. 

Каква ли монументална стена е имало, каква ли изключителна отбранителна линия е било това - тази невероятна Триада от крепости - Чит кая, Моняк и Вишеград..! 

Пообиколих билото, спънах се няколко пъти в зидовете и се върнах в началото на Чит кая. Понеже исках да проуча навсякъде, игнорирах засега пътечката, която слизаше под скалите и поех по самия скален венец в търсене на гледки и още интересни скали.

А те са на всяка крачка.

Демонични лица, сякаш зовящи луната, в своя безмълвен вопъл.

Странна фигура с гребен на петел или пък корона, които си личи, че е поставен и балансиран допълнително върху скалата.

А и един скален Мики Маус май се подава сред скалите?

Търсенето на различните части от пъзела на Чит кая, ме караше да ходя нагоре - надолу, да скачам от скала на скала, да търся различна гледна точка към канарите. Този елемент на изследването, мисля че е част от приключенското изживяване на всички почитатели на древните скално - култови комплекси. Още не бях стигнал до емблематичните трапецовидни ниши, а въображението ми не спираше да рисува портрет след портрет. Обикновенните скали - погледнати от далеч, сега образуваха една неземна феерия от образи пред очите ми.

Разходката ми по горната част на светилището приключи, на място където поредните фигури, наподобяващи готически гаргойли (водоливници), които макар и със сатанинско изражение, бяха застинали в захлас от панорамните гледки към река Върбица, която спокойно следваше своя път, докато стане, след миг, част от яз. Студен кладенец.

А и крепостта Вишеград се виждаше в далечината, стоически бдяща над гр. Кърджали. 

Макар че не може да достигне монументалните гледки на Моняк, Чит кая е не по - малко атрактивна със своите панорами. Дали ще го посетите заради скалните форми, дали заради гледките или просто да усетите дивата, неподправена природа на Източните Родопи, всеки миг прекаран тук, ще остави трайни спомени у Вас.

Време беше да сляза в подножието на светилището - тази близост до божественото слънце, малко ставаше досадна 😀

Вече бях събрал изключителни впечатления, осмислили всяка крачка до тук, но тепърва ми предстоеше да изживея нещо нереално. 

Нетактично тежките ми стъпки, явно нарушиха спокойствието на това необикновено място, и припрян тропот чух покрай мен. Нещо се стрелна и красива мълния от скорост завъртя времето обратно. 

Нито аз разбрах какво стана, нито "нещото" успя да ме види. 

Апаратчето бе в ръката ми и показалецът светкавично го стартира. А "Мълнията" спря.

Спря и времето. За миг, два - минута. Време в нищото, в което двамата се гледахме. С взаимно уважение и възхищение.

Гледка, която съм преживял като дете на село, когато огромен благороден елен изкочи пред няколко деца, отишли на разходка в гората, а сега се връщаше като някакво сюрреалистично "дежа вю" - тук - на Чит кая. Още един жест от Природата, която ме допусна до един от най - съкровените си моменти, на красота и съвършенство. 

Благородният елен и неговата любима, в естествената им среда, са божествена картина.

Изживян миг затвърдил безпрекословно връзката ми с Родопите, така както и недостъпните лешояди ме допуснаха до себе си, когато бях на Моняк. Мигове, които трудно разказваш, защото оставаш безмълвен и диханието спира, а сърцето заглъхва..

Поех си дъх .. и мълнията изчезна... 

В безкрайността със своята възлюбена..

Все още умислен от неочакваната среща, преодолях без никаква трудност храсталаците насреща ми. Скалните лица продължаваха да ме следват навсякъде.

Бързо достигнах до иначе първоначалната ми цел - трапецовидните ниши.

Красиви са, многобройни и загадъчни. Още няма категорично становище относно тяхната функция - затова, дали е ритуална, погребална или някаква друга.

Характерни са най - вече за Източните Родопи, макар че в землищата на кюстендилските села Блато и Долна Козница видях доста подобни ниши.

Така че мистерията е голяма, но незнайно защо археолози и траколози не се заемат да конкретизират научно тези артефакти. Мнението, което изказа проф. Валерия Фол в една своя книга е, че следите от тракийските и древните цивилизации са твърде многобройни като обем, форма и предназначение, за да могат да бъдат категоризирани. В смисъл - това е процес на изключително обемна по същността си научна работа, за която явно няма нужния ресурс - времеви, човешки, финансов. Така че за нас остава само да гадаем, предполагаме, изследваме и документираме.

Когато му дойде времето...

Неочакван елемент от разглеждането на Чит кая беше различаването на две лица при нишите.

Едното е като ухилен 5-то-ок емотикон, а другото страшно ми напомни на шантавия крал на лемурите от анимацията "Мадагаскар".

След благородния елен, това беше още една изненада с която бях удостоен днес.

След като открих и видях всичко, което беше обект на днешната разходка, реших че е време да се връщам обратно към "базата" и басейна върху покрива на хотела в Главатарци.

Потърсих алтернативни пътеки в посока Соколско, които ми излизаха на Орукса, за да не минавам пак по обратния път.

Съвсем в реда на нещата това се превърна в поредния "глиганинг", но не съжалявам, защото ме срещна с още няколко зашеметяващи панорами, интересни скални форми и още благородни елени, които не бяха толкова "готини модели" както първият.

Козите пътеки ме отведоха отново до с. Лисиците, като както споменах, се лутах известно време, докато уцеля точната пътека за да вляза в селото. Но ще се справите..! Стискам Ви палци 😀

Малко уморен, но много доволен - бягащ със стегнати крачки от все по - напичащото слънце, установих две неща.

Че никога, докато съм жив, няма да ми омръзне да минавам по въжения мост на с. Лисиците и да съзерцавам величествената гледка на платото Моняк.

Както и, че когато Природата ти се е доверила, тя ще споделя по още някоя своя съкровена тайна с теб.

Водопоят на сърните, оцветен с разговора с колоритна местна жителка, загатваше за наближаващия край на днешното пътешествие - завършекът на което се усещаше все повече, особено когато пресичах боровата горичка след моста, прекрачих смело през релсите на влака и подритвайки чакъла се приближавах към колата си.

Докато завъртах ключа на автомобила, макар че още не си бях тръгнал, и вече си мислех как нямах търпение да се върна. 

В мислите си пак бях там - на Чит кая. 

Да търся, да изследвам, да се почувствам отново част от дивия живот на Източните Родопи....

В следващата ми приключенско - мистична "Разходка за ден ... или два!"

За маршрута:

3,30 общо ми отне от колата, до Чит кая и обратно;

4,5 км обща дължина.

Подходящ за всякакъв вид туристи, но препоръчително с водач, ако не си падате по приключенски терени.

Беловска базилика и древния град Левке

 

"Човекът е човек, когато е на път..."

Този цитат от стихотворението на Пеньо Пенев - "Дни на проверка" звучеше неспирно в главата ми, когато след години отлагане, поех за първата си разходка през новата 2022-ра година в посока Беловската базилика. 

Стагнацията от неспирните Ковид - пандемии, надвисваше като буреносни облаци над всяко желание да "хванеш гората". 

Очакваното хубаво време в наречения ден, ме накара да проуча подхода към базиликата.

Оказа се, че е станала доста посещавана и "модна" дестинация, както за обикновени туристи, така и за водачи на различни групи.

С. Голямо Белово беше първата ми спирка в този слънчев януари. 

От София си караш по магистралата, слизаш към Костенец, "гониш" гр. Белово (този с тоалетната хартия) и оттам рязко завиваш посока Юндола и след няколко завоя се оказваш в центъра на интересното село Голямо Белово.

Интересно защо? 

Района на това сгушено в склоновете на Родопите селце е населявано от няколко хилядолетия пр. Хр. Тракийските беси са били тук. 

Има древен град, както и доста запазени останки от ранно - християнска базилика, следи от крепост в посока Сестримо. Наченки на земни пирамиди; най - старата църква в Пазарджишка област (200 + години), като част от иконостаса и е изографисан от бащата на Захари Зограф!

Изявено участие в Освободителното движение - 20 човека участват в четата на Бенковски. Поляните на селото - Алабашката, са посещавани от видните за времето си туристи - Иван Вазов и Алеко Константинов (по време на Вашата разходка ще минете покрай къща, на която с табела е отбелязано, че са я посещавали).

А и да не пропуснем, че лично Тодор Каблешков спомага за откриването на местното читалище "Искра"-1874г. (сега "Тодор Каблешков"), превърнало се в революционен център, в свободното му от професионални ангажименти време като телеграфист и началник на гара Белово.

Та, както казах - интересно и историческо село.

Читалището със своята червена окраска се намира на самия център, точно преди моста и S-образен завой. Покрай него и напред е началото на маршрута до връх Св. Спас и намиращите се около него базилика и крепостта Левке.

42°11'30.9"N 23°59'16.7"E

Там някъде може и да паркирате - ще се ориентирате на място. Уикендите идват доста туристи, та местните са свикнали според мен.

И аз така. Оставих колата и си стъпих на краката. И поех към гората 😀

Маршрутът е обозначен с табелки и е лесен за ориентиране през цялата му дължина!

След като подминете пощата, която също е до читалището, пътя ще направи малка завъртулка при която ще минете покрай вече споменатата къща, посетена от Вазов и Щастливеца и наклонът постепенно ще започне да се увеличава.

С последните къщи на селото асфалта под краката Ви ще се смени с черния път постилащ "излетите" в гората на ловджии и дървосекачи. Макар и кален на моменти той е равен - без коловози и се ходи спокойно. Достатъчно широк е и за по - големи групи.

42°11'17.1"N 23°59'19.8"E

"Хаджи Николовата чешма" е ще Ви позволи да напълните шишетата със студена родопска вода преди да продължите по пътя си, а живописна информационна табела ще помогне за Вашата ориентация в предстоящия поход.

Красиви поляни и все по - панорамните гледки назад към Голямо Белово, ще дават повод за кратка почивка. 

До тук ще стигнете за около 10 мин. Следват към 40 минутки сравнително полегато изкачване в посока хълма Св. Спас, преди последното изкачване.

Точно когато капките пот и почивките за глътка въздух започнат да стават една идея по - чести, една дървена пейка ще се появи като зов на сирена в мъртвешки тихото море. 

Демек - хубаво, ама не съвсем. 

Защото от тази пейка пътеката се отклонява от "главния път" и навлиза в гората за последното щурмово изкачване към базиликата.

Жълта табелка настоятелно ме насочи към горските пътеки, докато "елегантното" следпразнично тЕло неволно прави плаха крачка по продължаващия в друга посока черен път. Всъщност мисля че може и по него да стигнете в един момент до базиликата, но с цената на огромно отклонение, за което не мога да бъда конкретен.

15 - 20 минути ще походите в гората, ще пъшкате, ще търсите някоя здрава фиданка за опора, на която да опрете морно рамо, някой камък на който да поседнете, докато пулса се успокои малко. Стръмничкото изкачване може да стане досадно в един момент, но се изминава сравнително бързо, точно преди умората да намали желанието Ви за приключения.

Шумкайки и подритвайки падналите листа по пътеката, нарушавайки по най - безсрамен начин горския покой, продължавах нагоре. 

Небето все по - обнадеждаващо започваше да прозира през короните на дърветата, подсказвайки наближаването на отдавна жадуваната цел.

Хубави са трапезите по време на коледните и новогодишни празници, но определено се зарадвах, когато стъпих на "равна земя".

Първото, което ще видите, когато то приключи ще са големите навеси при които се събира местното население на... 

Не можах да открия данни, но предполагам че е или на Възнесение Господне (Спасовден) - 40 дни след Великден или на 14 януари, когато се чества Освобождението на Белово и Голямо Белово от турско робство.

Там също има чешма - удобно е за по - пълноценна почивка.

Следващото, което ще хване погледа Ви е новия параклис "Св. Спас", който "естествено" беше заключен - "любим" момент от посещението ми на доста църкви и параклиси в страната 😕

Докато се чудех на какво да намеря кусур - като истинска Дева, и дали базиликата е някъде нагоре по хълма над навесите, я видях. 

Беше встрани от новия параклис.

 42°10'45.9"N 23°59'50.3"E

Красива е, интересна е - живописна. 

Изненадах се, защото бях останал с впечатлението, че е обвита в храсталаци, че е скрита някъде сред дърветата, а тя се оказа изключително облагородена. 

Хубавия черен път откъм град Белово, както и поддържаната поляна и навеси, подсказват явно уважителното отношение на местните към Спасовица (местността и върха тук), а и към туристите, нещо което разбрах от местен жител в началото на похода ми.

Останките на базиликата отдалеч изглеждат просто руини, но когато се приближите тя ще завладее съзнанието Ви.

Красивите прозорци и арки, ясно оформените основи и предверие на базиликата ще пренесат мислите Ви в V - VIв., когато е била построена, в годините на така наречените ранно - християнски базилики. 

Огромни храмове на вярата, на все по налагащата се религия. Цялостната визия на тези базилики бихме могли да открием в днешния църква "Св. София" - в София, който макар и претърпяла някои реконструкции максимално пресъздава късноантичната ранно - християнска храмова архитектура. 

То и сегашната визия на Беловската базилика е следствие на частична реставрация извършена в периода 1989 - 1994г.

Навлизайки в руините сякаш времето спира. Изглеждащите обикновенно отдалеч, отблизо те сякаш те грабват в пленителна хватка, която те кара с възхищение да търсиш и откриваш нов и нов елемент от базиликата.

Отвсякъде тя изглежда различна - сякаш тухлите израстват пред очите ти. 

Арки, абсиди, преддверия, баптистерий - спиралата на времето те завърта в сладък унес. Изследваш, снимаш, скачаш от основа на основа и все откриваш нещо различно...

Изключително много харесват тези базилики. Всичките въздействат по странен и уникален начин. Дали заради характерните червени тухли, дали заради интересния начин по който изглеждат руините им, дали заради мистиката по отминалите времена, дали заради запазения дух на християнството, който много от съвременните богати църкви и параклиси не притежават? Незнам?

Но знам, че винаги с удоволствие се и ще се връщам при Еленската базилика (Пирдоп), Червената църква (Перущица), а вече и Беловската базилика...

Трудно беше да се разделя с базиликата, но ми предстоеше още една интересна среща - с късноантичния град Левке. 

Той се намира на хълма Св. Спас, зад базиликата - 5 минутки.

Изкачването до него е само няколко метра.

42°10'49.0"N 23°59'42.3"E

Крепостните стени се виждат много ясно и подсказват за изключителния потенциал на обекта като археологическа и туристическа ценност и дестинация.

В лутането и изследването на останките с лекота бихте загубили представа за времето.

Освен хубаво оформените основи и помещения в района на Левке ще откриете и живописна кръгла щерна за вода (често виждан изкоп в земята, характерен за крепостните градове - обикновенно в квадратна или правоъгълна форма).

Много впечатляващо е, че нагледно можем да видим функцията на така познатите ни долиуми (делви за съхранение), няколко от които можем да видим заровени в земята.

В тях са се съхранявали жито и други продукти, но е изключително рядко да се открият в такава запазена цялост в който и да е археологически обект. 

Иманярите не прощават, а и Левке носи своите белези от техните посещения.

Също много интересна беше и глинената тръба, част от канализацията предполагам, която можем да открием в един разрушен зид..

Дървета и фиданки се опитват да превземат руините, но въпреки това атмосферата е уникална и разходката по зидовете е завладяваща и перфектно допълнение към богатството от емоции, които събрах от срещата си с Беловската базилика.

Обиколих където и каквото можах из Левке. Сигурно другия път ще открия някой нов елемент, но засега планът бе преизпълнен. Открих и видях всичко, което исках.

Стръмното изкачване към забележителностите на хълма Св. Спас се превърна в разпускащо слизане обратно към Голямо Белово.

Времето беше слънчево, разходката хубава, а задоволството от посетените обекти - зареждащо.

Винаги е приятно, когато посетиш някоя дълго отлагана дестинация, и тя не се размине с очакванията ти, а напротив - изпълни ги със съдържание!

Защото тогава се чувстваш одухотворен, изпълнен с щастие и удовлетвореност. 

И с желание.

Да откриваш, да изследваш, да опознаваш...

Да се върнеш пак някой ден при Беловската базилика и Левке...

В някоя слънчева "Разходка за ден .. или два!"

За маршрута:

3, 15 мин. ми отне цялата разходка

7,55 км общо

480м набрана височина

Подходящо за нормално подготвени физически хора, а е възможно да се проучи и опцията за подход или превоз откъм Белово, за хора в по - лошо физическо състояние, които искат да се докоснат до красотите на базиликата и древния град.