Кобилини стени

 

Жега, жега, жега... 

И в прогнозата за времето обявяваха, че ще се затопли още.. 😓

Такова беше положението в този слънчев юлски ден, в който реших, че е крайно време да отскоча до отдавна набелязаните Кобилини стени. 

Красотите на Искърското дефиле и Врачанския Балкан винаги са ме впечатлявали - посетих и доста от тях. 

При преминаването на Искърското дефиле, от Враца до София, панорамните гледки се редуват със скални феномени и исторически места.        "Ритлите" на с. Лютиброд, чудните Черепишки скали, любимия на Вазов Черепишки манастир, статуята на "Дядо Йоцо", Лакатнишките скали, водопадите край Бов и т.н. А и Искъра се вие през цялото време край теб. 

Дефилето е прекрасно и за преминаване с влак - изключително красиво преживяване.

Та, при едно отбиване до комплекса "Дядо Йоцо гледа" реших да продължа още малко нагоре по пътя, до село Очин дол. Скалите надвиснали над него бяха толкова впечатляващи, че исках да ги видя по - добре. Вдигайки поглед нагоре,  ми се сториха невъзможно красиви и респектиращи.

Не знаех, че съм се срещнал очи в очи, в Очин дол, с Кобилини стени.

Има варианти да се се посетят, чрез пешеходен маршрут от с. Очин дол (мисля, че най - красивия, но и стръмен вариант) или от х. Пършевица, до която води асфалтиран път от Враца (това е най - лесния подход). Аз исках да походя откъм с. Миланово, където е и третата опция за ходене.

Пътят от София до с. Миланово ми отне към 1,40ч или около 70 км. 

Подхода към природната забележителност е като се следва пътя за х. Пършевица, започващ от селото. 

Тъй като тръгнах набързо, беше нужно малко време, докато се ориентирам къде да търся началната точка за днешната ми разходка.    

Още не бях настроил и Орукс мапс на телефона, та си постоях 5-10 мин. в центъра на Миланово, до бабите и дядовците, облъчвайки ги с тежка музика, през невинно свалените прозорци на колата. Добре, че не ме биха..

Бързо открих нужната посока и след минутка подминах последните къщи на селото и навлязох в широкия, черен път, който отива до х. Пършевица, респективно Згориград и Враца. Макар, че се замислих за миг дали да не продължа с Опела напред, оставих колата на първото по широко място, за да мога да походя пеша -  нали това целта на една разходка. Него ще оставя и като някакъв ориентир за начална точка.

43°07'22.5"N 23°23'29.6"E

Там бихте могли да направите първи снимки и впечатления, поглеждайки към панорамното с. Миланово и хълмовете на дефилето. Платото е впечатляващо - равно поляни, синьо небе, зелени дървета и безкрайна красота. Напичащо слънце...

По принцип, пътят до хижата е хубав, много широк, черен път. Според мен става за нормална лека кола, с внимателно каране и само няколко по неприятни участъка. В началото има остри камъни от настилката, които биха могли да съсипят деня Ви, но през повечето време трасето е повече от прилично. 

Но всеки си знае сам - аз исках да си раздвижа краченцата. 

В общи линии и маршрута, до Кобилини стени е това - ходене по черния път, с моментни подсичания на серпентините, когато се стигне до тях. Маршрута е открит и почти без сянка.

След 30-40 минутки, достигаме до оброка "Св. Троица", намиращ се точно до пътя, а след още 5 мин. ще срещнете и красив заслон с информиращи табелки относно маршрутите във Природен парк "Врачански Балкан".

43°08'12.1"N 23°23'54.7"E

Полезни са, защото можете да добиете представа къде сте и какво да съблюдавате, особено когато сте тръгнали без предварителна подготовка. Както мен 😀

Пътят е равен и много лек за ходене. Скоростта на придвижване беше доста добра, макар и не нарочно търсена. Само все по - напичащото слънце и някое друго камъче в обувката, нарушаваха идилията на моята разходка. 

След заслона започнаха и завоите/серпентините на пътя, където бихте могли да се запъхтите леко, ако решите да подсичате равния път. Ако не - ходите си по равното и това е. 

Аз, естествено, тръгнах по стръмното, което освен леко съкращаване на маршрута, доведе и до повишен пулс и обилно потене. Не че е тежко, но просто жегата ставаше голяма. 

Примамливо дърво с дебела сянка и удобен камък, с панорамна гледка, ме примамиха за кратка почивка и глътка вода. 

Краткото изкачване бързо бе преодоляно, като пред очите ми изскочиха сградите на овчарник, покрай който пътят минаваше.

Смело куче - пазач заяви своето присъствие, заработвайки обяда, с предупреждаващ лай и спускане към клетия турист. Но решителен поглед и замахване с щеката, разграничиха безопасните зони и за двете страни в конфликта 😀 

Всъщност няма нищо страшно - кучето не напусна района на кошарата, а и аз не му обърнах особено внимание - няма от какво да се плашите. 

По - важното беше след кошарата - ЧЕШМАТА. 

43°08'17.6"N 23°24'56.4"E - координати на чешмата

Когато си подценил количеството вода, което да вземеш и жегата на иначе прекрасното слънце, това си е като оазис в пустиня. Тя е с корита за животните, но има чист чучур с кранче, който да ползвате. Има и масичка, с място за сядане.

До тук ми беше отнело към 1,30ч стегнато ходене.

Незнайно защо, послушах Дявола и не напълних шишето с вода...!?! Исках да изпитам възможностите си.. Ненормална работа в тази жега.

Лекото изкачване продължи още малко след чешмата, като се появи и зимна маркировка, която маркира маршрута до х. Пършевица. 

Бихте могли да продължите своя маршрут по нея (което препоръчвам, спрямо Вашите сили) и надвисналия над Вас хълм, в посока Кобилини стени, но магнетичната сянка на гористия участък по протежение на следвания черен път, с лекота предопредели следващите крачки.    Така или иначе след малко пак щях да се срещна с жълто - черните колове. 

Освежаващите стъпки сред дърветата, ме отведоха до още една кошара, намираща се до пътя. Тя е  с ламаринен навес и беше празна в момента. Тя е и ориентир за мястото, където да напуснем черното шосе и да поемем сред полето от ароматни треви и цветя. 

43°08'26.8"N 23°26'21.8"E - мястото на отбивката

След няколко метра, видимата пътека ни извежда на своеобразното било, където срещаме пак зимната маркировка и което изпълва погледа ни с красотата на Врачанския Балкан.

Надгробен паметник, на загинал от мълния човек е ориентир за пътеката, която следва венеца на Кобилини стени. А те се разкриват пред нас при следващото вдигане на поглед.

Красиви, начупени скални пластове, нагънати от тежестта на милионите години изнизали се пред тях.

Надиплени, като морски вълни, масивните скали, сякаш застинало от красотата пред него цунами, гледат към безкрайните хълмове на Искърското дефиле.

Някога дъно на праисторическо море, сега Кобилини стени се извисяват над океана от зелени възвишения. 

Гледките са изключително панорамни. 

Дали ще гледаш скалния венец, или пък ще зарееш взор, към безкрайната шир на дефилето, а може би ще спреш за миг пред успокояващата красота на Бегличка могила и хълмовете на Балкана - впечатленията ще се запечатат в съзнанието за цял живот.

Както казах - много са впечатляващите места в България, но най - уникалните са тези, които ти позволяват да видиш и усетиш, не само конкретния обект, а да се смириш пред силата на природната красота. Да усетиш безкрая, да се почувстваш прашинка. 

Може би Кобилини стени са подобно място. Свободата, която вселяват в теб картините на дефилето и Врачанския Балкан, възможността да погледнеш, някъде там - далеч, далеч зад своята умора и напичащото слънце, над ежедневните проблеми..

Това осмисля всяка крачка, всеки дъх; всяка изтърколила  се капка пот, попила в земята, за да се превърне в красиво цвете, галено от полъха на вятъра.

Часът беше 11,30, а жегата все по - голяма, а водата в шишето - на дъното. А аз в началото на Кобилини стени..😕 

Дилемата бе, дали тук да приключи днешната разходка (което беше разумното) или да продължа до далечния край - в подножието на Бегличка могила (първенеца на Врачанския балкан). 

Поех напред! 

Исках да почувствам цялата красота на скалния феномен, да бъда още малко сред тези панорами - сред полето от цветя, сред песента на щурците, сред гордите орли, летящи над мен..

Пътеката, покрай скалите е видима и позволява, без излишен риск, да приближиш до пропастта на естествено оформените площадки. Равно и приятно ходене, което си заслужава.

Един час ми отне да достигна до скалите в далечния край. Много е, но когато броиш капките в шишето и думата "ВОДА" е изпълнила съзнанието, си е напълно нормално. А и спирките за почивка и съзерцание също ги имаше. Но си струваше, тази "неразумност".

Едни от характерните скали на Кобилини стени се намираха там и щях да съжалявам, ако не бях отишъл.

43°07'53.1"N 23°28'07.8"E

Нащърбения улей, през който прозира безкрая на дефилето, както и издадената скала, зовяща за екстремна снимка, са много специфични и препоръчвам да не ги пропускате. А и гледната точка към Кобилини стени е друга.

Наистина е монументално. Поглед назад, към изминатото разстояние предизвиква възхищение от големината на венеца.

https://www.youtube.com/watch?v=79wZ8_R_3pA

Но следващия път, определено бих минал по маршрута от Очин дол. Мисля, че ще е по - живописно и по "планинарско", от ходенето по черния път откъм Миланово. А и Кобилини стени, гледани отдолу, са изключителна гледка.  Пладне преваляше, а живителната чешма беше на около 2 часа от мен. Водата беше на дъното на шишето, а количеството разпределих мислено, за краен случай, ако ми стане лошо от жаркото слънце. Момент на притеснение и тръгнах обратно. Красивите гледки и две шепи диви ягоди помогнаха на мотивацията и вдигнаха малко тонуса ми. Крачките вече стъпваха по - уверено. 

Макар и изтощен от препичащото слънце и без вода от около вече 2 часа, удовлетворението от красотата на Природата, която видях и днес, даваше нужната доза сила в мускулите ми.

Достигането на първите дървета, след ламаринената кошара, дадоха възможност за охлаждане под дебелата сянка и изваждането на досадните камъчета от обувките. Хищно пиле, се бе приближило тайно зад мен, надявайки се изтощението да вземе превес над мен, но нямаше късмет 😀 Там изпих и последната глътка вода, чиято енергия използвах в следващите 40 минути. 

Макар и преодолял физическия стрес от обезводняването и ненормалната жега, с удовлетворение намокрих празната си глава, при достигането на чешмата, която допусна това подценяване на количеството вода, което да нося със себе си. Знам си силите, но вие не го допускайте, защото слънчевия удар си е слънчев удар...

Вече с пълно шише и облекчение, продължих към колата. Кучето - пазач, този път не ми обърна внимание, явно вече не ме считаше за заплаха. 

Скучното прибиране даде възможност на мислите ми да превъртат впечатленията от днешния ден. 

Впечатления от красивото Миланово, безкрайните панорами на Искърското дефиле, от величествените Кобилини стени...

Макар и уморен повече отколкото очаквах се прибирах към София доволен. 

От първия си близък допир до отдавна отлаганите Кобилини стени. 

От това, че си подарих още един ден на преход, предизвикателства сред Природата.

И ще се върна пак при тях. За още гледки, впечатления и възхищение...

В следващата "Разходка за ден.. или два!"

Подходите:

с. Миланово - 3ч (равно ходене) в посока

с. Очин дол - 3ч (по - стръмно) в посока

х. Пършевица (към 40 мин.) в посока

Задължително носете вода, защото прехода е сравнително открит и при силно слънце ще е изпитание.

Панорамна площадка "Софраджик" и Бистришкия водопад

 

Бистришкия водопад, над с. Бистрица, Дупнишко отдавна витаеше в пространството, като възможност за разходка, близо до София. По една или друга причина, посещението му оставаше само "на хартия", докато тези дни просто тръгнахме натам. Сега или никога 😀

Макар и прогнозата за времето да беше "спорна" - разбирай възможност за превалявания, а това в планината не е за подценяване, все пак реших да се доверя на туристическия си инстинкт, че слънцето ще "благослови" това пътешествие. 

Пътят от София до село Бистрица, Дупнишко (не Софийско), е към 75 км, които се изминават за около час.

42°14'27.3"N 23°10'08.2"E

Началото на пътеката е отбелязано в Гугъл карти, а на мястото има обособен паркинг, което е изключително удобно и далновидно решение на съответната институция, предвид наплива на "досадни" туристи към атракциите в района.

На паркинга има и чешма, която да напълни шишетата Ви за прехода, пък ако пропуснете - на местата за почивка, по трасето до водопада има поне две чешмички. Така че, жадни няма да останете.

Пътят до водопада е към 2 часа - зависи от ходенето и почивките. Изключително приятен и равен маршрут, игнорирайки първоначалното изкачване (30 - 40 мин.), което приключва при панорамната площадка - натам пътят е широк, черен, удобен за ходене от всякаква възраст туристи.

След като тръгнете от паркинга, идва и първия и единствен по - спорен момент от разходката. Раздвояващ се път, като на всеки от двата подхода има жълта указателна табелка за водопада. 

Каква е разликата? 

Десния (по, който се и качихме), ще Ви вкара в малко притеснителни кози пътечки и неприятни сипеи в един кратък момент, но в сухо време, с малко внимание, няма проблем. Неприятния участък се минава бързо, а и пътеката става все по - ясна с всяка крачка. Тя ще Ви отведе до новоизградената панорамна площадка "Софраджик". Честно казано ми беше по интересния маршрут за изкачването, но по - трудно подвижните туристи, може би ще срещнат трудности.

Левият разклон е и класическия маршрут, който е малко по - дълъг като разстояние, но там си се движите по черния път, като не забравяте да "хвърляте" и по едно око за джипове, мотори, колела и други подобни, които могат да Ви бутнат 😀 В началото му пак има едно изкачване, но не е нищо фатално и както и другия маршрут, след около 30 - 40 минутки, ще Ви отведе до първата спирка и атракция в днешния ден, отделен за Природата.

42°14'09.6"N 23°10'22.9"E

Панорамната площадка "Софраджик" е най - новата атракция от този тип, не само в района, но и в страната. Изградена е преди няколко дни (в края на Юни 2021г., даже още течаха довършителни работи), с финансиране от община Дупница, което лично според мен е нещо много похвално и един пример за търсене и привличане на туристи.

Структурата на изграждане е подобна на "Орлово око", Ягодина, като е имало идея част от площадката да е с прозрачен под, но липсата на гаранции от производителите относно сигурността са осуетили тази идея. Подобни панорамни площадки са доказано, много атрактивни за туристите.

"Орлово око", "Sky bridge" - парк "Света гора", Велико Търново (и другите панорамни площадки в града), "Върхът" - с. Могилица, "Вълчи камък" - с. Гьоврен и т.н. 

Изграждането на подобен тип атракции са и много полезни, защото в определени туристически дестинации, позволяват по общото и пълно възприятие на дадения обект или панорама.

Няколко снимки, естествено и стъпване на площадката; досаждане на работниците, глътка вода и обзорен поглед в безкрая, на чийто хоризонт се виждаха Осогово, Витоша, Конявската планина, Верила, ТЕЦ-а на Бобов дол... Прекрасна панорама, която ще вълнува туристическите мисли... Довечера, защото сега ни зовеше и Бистришкия водопад...

Този час и малко ходене, който предстоеше, се изминава по споменатия широк, черен път. Приятно раздвижване, което ще Ви срещне с прекрасните панорамни склонове на Рила; ще редува слънчеви открити участъци, с влизане в сенчести тунели от надвисналите клони на дърветата; ще спирате за снимка на естествените отбивки, ще спирате и за почивка на изградените такива по маршрута.

Погледа Ви ще се спре на някоя билка, ще открие и скритата манатарка, някъде там в сенките.

Гърдите Ви ще се изпълнят с чистия планински въздух, а слухът ще се вълнува заедно с буйните води на река Бистрица, някъде долу в дерето. Ще следите на кой етап от маршрута сте, на поставените информационни табели, при местата за почивка.

Крачка след крачка, минутите летяха безвъзвратно, макар и времето сред Природата да няма значение, а далечния шум от реката, вече започва да става по - силен. Тътенът от бушуващата водна мощ, неусетно вдига адреналина ни, и завладява цялото ни съзнание. Погледа ни вече е устремен само напред - там, където трябва да се появи Бистришкия водопад. Последни крачки, последно непохватно спъване в каменистия път, и излизането от поредния завой изправи пред нас красив дървен мост, който преминаваше над буйната река. А над моста беше водопада...

42°12'30.8"N 23°10'37.9"E

Див, красив, надиплен.. 

Въздух изпълнен с водните пръски, рожби на борбата между мощта на водата и силата на рилските скали. Зелените, пасторални борове, допълват колорита на прекрасния водопад. 

35м полегат пад, на две нива, е освежаваща гледка в топлия юнски ден. Срамежлива пътечка сред дърветата ни дава, безопасната възможност да се качим в горната част на водопада, за да усетим цялата му мощ и натурална красота.

Гледката към мостчето, ниско под нас, както и извисяващите се върхари, те карат да застинеш за миг...

Преди лекото залитане по скалите, бързо да те върне в реалния свят 😀

А той не е страшен, а красив.. Пада на реката, в горната част на водопада е мощен, увличащ, магнетичен..

Красива е Рила, красива е и Природата Ни... Възможността да си толкова близо до нея е безценен дар, който трябва да ценим. Да пазим чисто, да си носим отпадъците вкъщи, да не нарушаваме целостта на естествената ѝ хубост...

Макар и да не ми се искаше, дойде време да се върна обратно при мостчето. Естествено, че пак се мушнах в храстите, в търсене на различен поглед към водопада. И намерих такъв. 

Една рилска "невяста" - бяла, красива, невинна... Благосклонно търпяща интереса на любознателния турист.. Обаятелна е тази симбиоза между човек и Природа, когато е подчинена на взаимно уважение... 

Постояхме, погледахме, почувствахме..              И тръгнахме обратно. А пътят след водопада продължаваше към резерват "Софраджик", "Морените" и хижа "Иван Вазов". Но не сега.

За днес беше достатъчно. Двата часа на връщане бяха неусетни. 

Мислите, как времето беше с нас, как успяхме да видим една от бъдещите топ атракции близо до София - още преди да е напълно готова, пълноводния водопад и свежата рилска гора правеха крачките ни някак по - леки. С малко завист гледахме на туристите, които тепърва отиваха нагоре към водопада или може още по - високо - към върховете..

Но няма място за тъга. Ние взехме своето от този ден. Видяхме всичко, което искахме, заредихме се с енергия от непреходната красота на планината. 

В тази малко спонтанна, но много красива и приятна "Разходка за ден.. или два!"