събота, 14 ноември 2020 г.

През "Райски изглед" до "Утробата"

 


Обичам да посещавам Родопите! 
Пътища до там много... А те сякаш никога не свършват! 

Обикалял съм, почти навсякъде в България.  Навсякъде, посетиш - разгледаш - тръгнеш... Някак набързо изглежда. Освен в Родопите. 

Там времето сякаш спира! 

Уж да минеш за малко. Само до Триград - Пампорово... А се оказва, че ще се загубиш - завинаги, в Батак, Белинташ, Девин, Ягодина, Смолян.... Сред хълмистите планини. Сред сините взорове. Високите борове. Сгушените по стръмните склонове села. Влюбваш се. 

А още не си стигал до мистичните Източни Родопи. Не си посетил Ковачевица и Долен.

Историята. Духовността, пропита във всяко цвете, всеки дъх. Безбройните чешми, направени за здраве и в почит на... някой близък. Божествени храмове на всяка крачка - параклиси, църкви, джамии, тракийски светилища, следи от отминали цивилизации, а може би и чужди? В Родопите, те съжителстват едни до други! Затова и тук всеки се чувства различно - чувства се обичан, у дома си! 

Който е дошъл веднъж, “остава” тук. Безвъзвратно! Душата му винаги ще копнее пак да зърне магичните панорами. Морето от безкрайни вълни на безвремие и уникална природа. Да търси “своето”, поредното “скрито” от чуждите очи съкровище.      Което само той е видял, което само той е почувствал!

Пещера "Утробата" до яз. Кърджали отдавна ми беше цел, само чаках удобния момент, за да я комбинирам с други забележителности в района и да я посетя. 3 свободни дни и целите бяха набелязани - крепостта "Моняк", скалната гъба до с. Женда и пещера "Утробата". 

3 дни с нормални преходи и ненормални гледки и панорами. Всяко едно от тях трябва да бъде посетено от всеки любител на Природата и гледки, които те оставят без дъх.

При проучването на маршрута до "Утробата", неизменно ми изскачаше и един сравнително нов маршрут - екопътека "Райски изглед", обособен от екип на близкия хотел "Боровица".    На снимките изглеждаше добре - уникална панорама към меандрите на яз. Кърджали и поглед "от високо" към "онзи завой" (който се оказа, че е от другата страна, откъм с. Сухово, а не откъм хотела... малко недоглеждане, но да има нещо и за другия път 😀). 

Предвид информацията, че пътеката до "Утробата" е тежка, а пък и желанието да зърна гледката от пейките на екопътеката, ме накара да се поинтересувам, дали е възможно да се комбинират двете туристически атракции в един маршрут. Оказа се, че може, а и предвиденото време за посещение на двете места изглеждаше обнадеждаващо. Притесняваше ме евентуалната липса на маркировка, между двете, както и това да не е много дълго, тежко и опасно изкачването. Все пак нямаше да съм сам, а и сме в дивите Родопи.. Но както се оказа Силвето беше в олимпийска форма - явно захласващите панорами от "Моняк" предния ден, бяха заредили силите и като на зайчето на "Дюрасел" - върви и не спира 😀

Денят за пътешествие се оказа облачен. Беше преваляло, а и сега прехвърчаха капки. Облаците, надвесени свъсено над нашите планове, се опитваха да всеят нотка съмнение. Но не успяха. Принцесите с кашкавал в нашата "база" - х-л "Френдс", с. Енчец, ни напомпаха със самочувствие и смело поехме към началната точка, на пълния с неизвестни маршрут, които търсехме. 

От Кърджали пътувате в посока хотел/хижа "Боровица" или с.Безводно, зависи какви табели ще видите. По пътя до там красотите на яз. Кърджали ще Ви карат да спирате често - често, толкова е красиво... Иска ти се да останеш там - на поредната отбивка и просто да гледаш. Да не се отдалечаваш от красотата, която виждат очите ти. Но въздишаш тежко и пак поемаш напред... До следващата отбивка... 

Подминавайки с. Дъждовница, пред Вас ще се изправят огромните масиви на едноименния скален култов комплекс. Лица, гледащи от скалите; култови ниши, издълбани незнайно как в непристъпните височини; причудливи форми ще карат погледа Ви да търси ли, търси..

41°41'12.9"N 25°17'21.4"E - гледка към скалите на "Дъждовница"

Въпреки многобройните изкушения по пътя, все пак стигнахме до началото на пътеката "Райски изглед". Тя се пада, малко след като подминете с. Пъдарци. Правите един остър ляв завой, а като стигнете до следващият - остър десен - паркирате. Има табелка, обозначаваща началото на едва видимата пътека вдясно от вас.


 41°40'45.3"N 25°15'09.0"E - начало на маршрута
Оттук започва катеренето нагоре, в посока пейките на "Райски изглед". До пътя има удобни места за паркиране, а ако си водите шофьор с Вас, който да не катери - това определено ще облекчи последната част от кръговият маршрут, като може да Ви чака в началото на пътеката за "Утробата, откъдето слизаме от разходката.

Наклонът започва с първите стъпки нагоре, но и красивите гледки също. Макар и мрачно, все пак облаците бяха достатъчно високо, за да можем да се наслаждаваме на панорамите зад нас, при кратките спирки за поемане на дъх.
В далечината непристъпни върхове, привличаха погледите, под нас кротките води на язовира пълнеха с блясък очите ни, а село Пъдарци смирено водеше своя живот, сред пустошта навред.
с. Пъдарци

Още в началото се срещаме с няколко впечатляващи мегалита. Имам чувството, че древните траки не са имали друга работа освен да катерят един върху друг камъни и да дълбаят фигурки в тях.. Ако имаха жиесеми, нещата нямаше да са така..

Много ми харесва търсенето на формите в тяхното наследство - от всеки ъгъл се вижда нещо различно. Само каква 3D проекция са притежавали техните умове... 

Пътеката продължаваше своята посока, чрез леки серпентини, а на моменти и директно нагоре. Докато се се потяхме в първите минути на нашата разходка, притесненията, дали има път до пещерата, ни караха да обмислим варианта да се върнем от пейките обратно и после да се изкачим по класическия маршрут до нея. На картите не виждах път, но щяхме да преценим на място, при пейките, до колко е разумен риска - с Родопите шега не бива.

Листата по дърветата бяха жълти, оранжеви, червени, зелени, лилави, кафяви - есенната палитра е богата. Гората е рехава - не е гъста и обрасла с бурени джунгла. Видимостта е хубава. Тишината е направо нереална, а блаженството е навсякъде - в погледа назад към язовира, в есента около нас, в чуруликането на веселите птици, в нетърпението да зърнеш панорамата с райския изглед...

Изкачването мина бързо. Още не бяхме започнали да "мразим всичко живо", когато излязохме на сравнително открит участък, където се оказа, че започва леко спускане. Пейките още ги нямаше..? Е, продължихме да вървим. След 5-10 мин. меандрите започнаха да прозират, поспряхме за миг наслада, преди да изминем последните метри към българското знаме и пейките указващи мястото на "Райския изглед".

Gps координати: 41°41'25.6"N 25°14'53.9"E

Има много панорамни площадки из страната, но малко от тях предлагат така дива и натурална картина.                                        
Слабо населеното място, пасторалната Природа, виещите се към Безкрая меандри на Арда и яз. Кърджали, непристъпните върхове в района, магията и всемирната тишина, която може да усетиш тук - всичко това различава тази пътека и площадка от другите.

Да стигнеш тук не е лесно. Не като пътека, а като район, който стои встрани от масовите атракции. Обектите по протежението на язовира - от Дъждовница, през "Райски изглед", до "Утробата"; моста на Ненково и мистичното Безводно с недокоснатата от времето махала Мумджидам и Саръ кая, всяват неволно поклонение пред историята на нашите земи. Пред естественото, неосквернено от хората величие на Природата. 
Нарастващата популярност на някои от обектите, все още не е нарушила единението и взаимното уважение между хората и планината. Нещо, което все още може да се усети в Източните Родопи, за разлика от по - комерсиалните други части на любимата планина. 

Благодарности на хората от хотел "Боровица" за положения труд, да оформят площадката и гледката по начин, който да е атрактивен и привлекателен за туристите. Хубаво е да се споделят подобни красоти, макар че понякога, лошата туристическа хигиена на някои, те кара да съжаляваш, че си открил частица от сърцето си за другите....

Погледнеш ли веднъж меандрите и "онзи завой" (в средата на юг), скритата крепост "Патмос", привлекателния х-л "Боровица" в ниското и безкрайния хоризонт от шарените вълни на Родопите, някак забравяш, че си там.

Пренасяш се в някакъв друг свят. Без урбанистична сивота, отчуждени отношения и материализъм... Само ти и Природата...Времето спира...пулса намалява...погледа съзерцава Покоя...слушаш Тишината....          
И точно преди да "затвориш и очи", се сещаш, че трябва да целунеш Силвето, да си направим снимки, да се огледам за пътека към "Утробата" и да си извадя камъчето от обувката, на което не му пукаше за моето блаженство 😀 
Така де, чакаше ни още път. 

Пътека към "Утробата" имаше, и както ме беше информирал приятел от Фейсбук - има жълта маркировка (и всякакви други бели, червени, оранжеви чертички и стрелки, които помагат, за правилната посока). Пътеката е първоначално с лек наклон, който се изминава за 10 мин., когато достигаме равната част и поредните следи от скални светилища и форми с личаща човешка намеса. Много е яко. Като няма истински и скалните са гъби... Сигурно чупят зъби, но кефа си е кеф...!

Орукса (Orux maps - gps приложение с маршрути, без необходима интернет връзка, ползва туристически карти на bg mountains, маршрути и обекти, добавени от ползватели на програмата) ми беше "показал", че няма голяма денивелация до пещерата, но откровено не бях подготвен, че пътеката е толкова приятна.

Пресичаше млада дъбова гора, а на места камъните по земята напомняха древни пътища. А може би и наистина са такива..?  
Темпото на ходене неволно се вдигна - толкова беше приятно.    С излизането от горичката пътечката излезе в открит участък с ниски храсти, където под нас се показа дълбоко дере. А през дерето "Утробата". Стоеше отсреща на скалите и ни чакаше...    В скалите към нея си личеше, ясно оформената пътека в камъните - направо магистрала, а надничащия язовир в дъното, явно нямаше търпение до следващата ни среща.

"Утробата"
Крачките сами се забързаха - почивка не ни беше нужна. Адреналина от това, че виждаш целта, помагаше в прехода ни. Изненадващо лесният и добре оформен маршрут ни "даваше криле" и ни караше невярващо да прехвърляме съмненията в главите ни, които ни притесняваха в по - ранните части от маршрута.
Следите от животни (разбирай дарадонки), показваха наличието на "организиран живот" наоколо, а след като видяхме сграда в близост до мястото, където трябваше да свърнем по каменната пътека за пещерата и чухме лай на кучета, разбрахме, че навлизаме в зона с концентриране на биологични единици - кози и кучета.
Хвърляйки по "едно око" за лоши кучета - пазачи, както и поглед към вече изминатия път до тук през гората, неусетно пред нас изскочи заслона, който е под пещерата. Към един час, приятно и разтоварващо ходене ни отне до тук. Много яко, предвид очакванията за по - тежки преживявания днес.
Синя маркировка ни показа последните метри до пещерата. Метална стълба, явно заменила изгнилата дървена, дава относителна стабилност при изкачването на към 10-те метра до отвора.

Gps координати: 41°42'17.8"N 25°14'52.4"E
Утробата е древно пещерно светилище, датиращо от XI – Х век пр. Хр. Обектът се намира близо до село Илиница, в местността Тангардък кая, на около 12 километра северозападно от Кърджали. Представлява естествен хоризонтален процеп в скала, който е бил допълнително изсечен и оформен от човешка ръка, наподобяващ на матка (утроба).
Много подробно е описана всичката информация за нея в страничката и в Wikipedia: 
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D1%82%D0%B0 
Усещането, когато си вътре е интересно. Красивите гледки навън, звънтящото ехо в нея, мистиката, която се чувства стоейки в нея. Сякаш чакаш своето пре/раждане.. Култа към Богинята -  майка следва своя път чак от древни времена, през почитането на Богородица, преоткривайки своята същност дори и днес..
Подобни, но по - малки пещери утроби има на много места в страната. Няколко пъти съм ходил до Калугерската дупка до Арбанаси, до с. Вуково, Бобошево мисля, че има една и просто не мога да си спомня тези, които съм срещал по пътя си.
Пещерата е един от сакралните за туристите места в Източните Родопи. Трудния маршрут до нея не спира всички тези, които искат да я посетят. Да изживеят някакъв катарзис стоейки в нея, да потърсят плодородие за своето семейство, да усетят мистерията, която носи или просто с цел селфи от интересен обект, за лайкчета.
Нещо, което ми се стори изключително интересно е това че, пещерата е "открита" сравнително скоро - 1994г. Открита, открита, колко да е открита - пастири са я показали на археолог. А че тя си е там от хиляди години и, че за местните е част от бита им, не е официална статистика...Но, трябва археолог да пипне, проф. Николай Овчаров да погледне.. и така - атракция.. Е, и ние дойдохме, и ние видяхме, и ние викахме в пещерата, и ние се снимахме..
Но заради мистиката и красотата на района. Заради възможността да се докоснеш до нещо толкова древно, връщайки те в традициите, изповядвани от нашите предци.. 
И заради разходката и хубавият комбиниран маршрут..      Нали сме туристи - приключенци 😀А и трябва да се стараем, да опознаваме обектите свързани с нашата история и същност. Хубаво беше, че времето беше с нас и ни позволи да се насладим на това специфично място. 
След като постояхме известно време, с нагласата пак да направим този маршрут, поехме удовлетворени надолу към пътя, по класическата пътека към пещерата. В началото пътеката беше равна, но после стана стръмничка. Сигурно е доста неприятно да се изкачва.
Гледките към природните чудеса и релефи ни съпътстваше и на слизане.
Скрито скално светилище и неговите ниши не останаха скрити от зуума на апаратчето. Колко ли още имаше наоколо?
По добре да се мине през "Райски изглед". По - приятно, по - леко, а и още една незабравима панорама повече в разходката. По - малко усилия и повече време за съзерцаване и събиране на впечатления. По средата на слизането срещнахме първите хора по маршрута, които положителната денивелация ги мачкаше, като чехъл хлебарка... Не ми се мислеше, колко пот им предстоеше... 
За около час излязохме на пътя, под въпросителния поглед на местната фауна... 
Някак неохотно стъпихме на асфалта. Краят на каменистата пътека, означаваше и край на атрактивната част от нашата обиколка. Чакаха ни "скучни" няколко километра, обратно до колата. Нищо. Поне щяхме пак да се насладим на язовира, ходейки покрай него. Гледките наистина бяха красиви. Есенните цветове обогатяваха дори и попресъхналия водоем.
Интересна гледка видях по разкрилото се дъно.
Предполагам наводнени гробища, на изселени заради строежа на язовира села... Тъжна гледка, но такива предполагам повечето големи язовири в страната крият подобни тайни...
Асфалтовият път бързо ни отведе до хотел "Боровица". Решихме да спрем за "по бира" и някоя супичка. А и да се полюбуваме на завоя.
Както споменах обърках "този" завой с "онзи" завой, като се оказа, че "онзи" завой, не е "този" завой... А се чудех защо гледката не е както по снимките. Както и да е. 
Другия път като ходихме в посока Ардино, се отбихме до него.😀

41°40'06.5"N 25°14'29.5"E - "Онзи завой" - с. Сухово

Както и посетихме живописния въжен мост до близкото му с. Сухово.

41°39'43.3"N 25°15'55.9"E - въжен мост с. Сухово

Подкрепили се набързо, вече с натежала стъпка достигнахме колата, оглеждайки се с местния жител на с. Пъдарци Хасан, за загубили се от стадото му крави. Не ги видяхме. 
Достигайки колата, предвид желанието ми да видим още и още, реших да ангажирам още половин час от времето ни, за да се отбия до римския мост на с. Ненково. 
Мостът е много атрактивен, стоейки забравен над почти сухото корито на р. Боровица. Приликата му с Дяволския мост на р. Арда е впечатляваща. Изоставените водни кули под него, стоят като самотни стражи - изоставени и ненужни никому, като самотния каменен мост.
Gps координати: 41°44'00.2"N 25°13'10.5"E
С докосването до поредното красиво място днес и с удължаващите се есенни сенки, беше време да се връщаме към хотела. По пътя качихме на стоп, отказалия се да търси кравите Хасан, до неговото село Пъдарци, отказвайки - засега, поканата за чаша кафе и събирайки последни впечатления за днес продължихме по пътя си. 
Колко хубав се оказа този мрачен и дъждовен сутринта ден. Колко положителни емоции донесе, колко красоти ни поднесе. Рискувахме с непознат маршрут, но спечелихме приятна, изненадващо лека и лесна за ориентиране разходка. 
Разходка срещнала ни с вълнуващите панорами на екопътека "Райски изглед", с интересното и мистично култово място - "Утробата", с римският мост на с. Ненково и пленяващите меандри на яз. Кърджали...
Достъпни за всеки, който пожелае да се почувства различно, да почувства страхопочитание пред Родопите, да предизвика себе си...
Във своята "Разходка за ден... или два!"


Няколко технически параметри за маршрута - екопътека "Райски изглед" - пещера "Утробата" - х. "Боровица" - начало на екопътеката: 

Имате към 30 минути изкачване, което е поносимо стръмно и за не толкова подготвени туристи, а след пейките, имате още няколко минутки също не толкова трудно изкачване - след това имате само равна пътека и спускане. 

При пещера "Утробата" също има към 5-10 мин. лесно изкачване. 

Слизането от "Утробата" до асфалтовия път е стръмничко, но мисля, че е по - тегаво, ако се качва 😀Неудобството е, че предстои връщане до колата, което е към 3 км. Спирка за хапване на хотела е добра опция. 

От началото на пътеката до пейките на "Райски изглед" ни отне към 50 мин. нормално темпо, с почивки - изобщо не се стресирайте, че е леко стръмно;

От пейките до билото - 10 мин. нормално изкачване;

От билото, по равна пътека, до беседката под "Утробата" - 1 час (следете внимателно за мястото, където трябва да поемете по ясно видимата каменна пътека, към пещерата - 41°42'25.8"N 25°15'10.0"E, вижда се още като излезете от гората и пътеката премине в откритата си част).

Беседката - "Утробата" - 5-10 мин.;

"Утробата" - асфалтовия път, който е началото на класическия подход към пещерата - 45-50мин., стръмно слизане; 

Връщане до колата - 40 мин.

Общо: 10 км с 656м набрана и загубена денивелация

5.30ч. общо време на маршрута, с почивките по обектите и към 40 - 50 мин. хапване на хотел "Боровица". Определено по - красивата и лека опция за посещение на "Утробата" и "Райски изглед".






вторник, 10 ноември 2020 г.

ПЕЩЕРАТА НА СВ. ЙОАН РИЛСКИ - С. ГЪРБИНО

 


За св. Йоан Рилски - "покровителят на българският народ" се знаят няколко основни неща. 
Че е бил отшелник и е живял по пещери; че е създал духовното сърце на българите - Рилския манастир; че е лекувал; че е отдал живота си на вярата; че е Чудотворец. 
Естествено, не се знаят и много. 
Една интересна теория гласи, че е един от синовете на Симеон Велики, който въстанал срещу първородния си брат Петър и затова е прокуден (наскоро чух, че за това нещо имало писмено доказателство, но .. когато му дойде времето)
Напоследък доста се говори за тази вероятност, като доброто духовно образование и умението да превежда и пише, с които св. Йоан Рилски оформя своите напътствия към монасите в Рилския манастир - са все неща, несъвместими с живота на един пастир, са нещо което би подкрепило версиите за царския му произход. А и това, че в летописите твърде общо се споменава рожденото място и живота му до отшелничеството е странно. Все едно 25г. са пълна мъгла. А в същото време се знае точната дата на смъртта му - 18.08.946г. 
Понякога Чудотворството му е било бъркано с магия...! Кой знае? Отдавна е било!
Като всеки кюстендилец и аз съм израснал със знанието, че светеца е роден в с. Скрино и че той е живял в пещерата над Руенския манастир. 
В последствие разбрах и за пещерата над Рилския манастир, която посетих едва миналата година, и която се оказа, че е била негово убежище, в последните години от живота му.
Естествено, в последствие разбрах, че е обикалял Великата Рилска пустиня, че е живял и във Витоша, а скоро и че в близост до Кюстендил има още една пещера, в която светеца е отишъл след като е напуснал родното Скрино. 
За нея чух наскоро, когато земенското туристическо дружество рекламираха изграден маршрут в Земенския пролом, които преминава през красивите скални образувания, крепостта Землънград и пещера обитавана от св. Йоан Рилски.                При подготовката ми на маршрута "по стъпките на св. Йоан Рилски" пак се срещнах с оскъдна информация за нея и реших да я посетя при първа възможност. 
Информацията, която имах бе, че се намира на няколко километра от с. Гърбино, което е близо до Раждавица и каньона Шегава. Имаше някакви насоки, но нищо конкретно. Накрая с помощта на "всемогъщия" Орукс мапс успях да локализирам мястото на пещерата, а при сравнението с Гугъл карти, успях да видя потенциалната начална точка на маршрута, за която знаех, че има някакви дървета и камъни като означение и горе долу в каква посока ще се върви. Ползвах и жокер - "обади се на приятел", които потвърди информацията, която бях събрал. Оставаше само и да успея да намеря мястото. Имаше и разнопосочни мнения относно трудността и състоянието на пътеката. Но реших да тръгна, пък каквото дойде. 
Пътят за Гърбино минава през Раждавица.  До началната точка се стига, като "гоните" Раждавица от с. Шишковци и хващате отбивката за с. Шипочано. После пак завивате наляво за Раждавица и оттам, в посока Гърбино и кариерата.
началното място на тръгване (с червено) и маршрута до пещерата (жълто) 

Подминавате виждащия се каньон Шегава и продължавате напред. Пътят е черен и на моменти тропането по камъните е доста досадно. През повечето време е широк, но има едно - две стеснения, където не е приятно да срещнеш камион от кариерата. Както естествено се случи с мен. Но като добри шофьори успяхме с лекота да се справим с неудобството.
Подминавате и разклона за Гърбино, за да започне плавно спускане надолу, сред облаци от прах и дрънкащи камъчета.
И след около 2 км достигаме до нашата цел.
А тя се намира на един остър, почти обратен завой.
GPS координати: 42°25'04.7"N 22°42'25.3"E
Бяла табелка, малка купчинка камъни и прозиращия път встрани посочиха мястото, където щях да оставя колата. Ориентирах се и без джипиеса. Паркирах на безопасно разстояние от пътя, че големите камиони, и едно леко недоглеждане, биха увеличили с доста пешеходната ми разходка за деня. Няколко далечни трясъка през деня свиваха сърцето ми, но накрая колата си беше непокътната 😀
Сложих раничката, погледнах с надежда мъгливото небе и поех по красивата есенна пътека.  
Пътят е ясно видим, незнам дали се поддържа и прочиства от ловни дружинки, но в първата част от маршрута, до достигането на скалните венци, той е достатъчно приемлив дори и за Опела. Сега, незнам дали си струва, някой по - мързелив да тормози колата си - все пак разстоянието, което може да се измине с кола е към километър и нещо, или за около 20 - 30мин. 
Чисто техническите параметри на маршрута по данни от Орукса, са: 
9км ходене - отиване и връщане; 
Време за изминаване - 3,20 мин. (ходене, почивки, снимки) - Средно към бързо темпо на ходене;
Подходящ е за всички възрасти, които могат да си позволят това разстояние. Няколкото стръмни и проблемни момента са кратки и с малко внимание няма да са изпитание.
Вземете си вода, по пътя няма ясно видими чешми; 
Трудното е стигането до началната точка, но се надявам посочените координати да ви облекчат много - пътят е третокласен и не е много приятен, но става.
Ноемврийската есен е красива в Природата. Макар сред мъгла и "прекрасните" 4 градуса в 12.20ч на обяд, крачките сред шарените листа бяха леки и приятни. 
Чистия въздух сякаш олекотяваше тялото ми, а килима от всякакви видове гъби, смекчаваше иначе каменистата пътека. Късове камъни имаше навсякъде. Малки и големи - студени отронени сълзи от скалните исполини. 
Гъста мъгла се стелеше над мен, облаци пара излизаха с всеки мой дъх, а крачките уверено се редяха една след друга. Нетърпението, какво ме очаква от този поход, вълнуваше ума ми. Досега всичко беше наред - път имаше и го следвах. 
Дърветата около мен също носеха контраста на времето.          
От едната страна бяха изсъхнали и покрити с лишеи, а от другата здрави и пълни с живот. Млада фиданка, покрита с всички цветове на есента, се опитваше да вдъхне живот на линеещите си братя. Красива е Природата със своите противоположности.
Странни върхове се опитваха да надникнат през пелената от облаци, но още не им беше дошло времето. Птички пееха в гората, "страшни" зайци следяха скрито, непознатото нещо, нарушаващо покоя на Ришкия дял от Конявската планина. Гъбите продължава да растят тихо и безшумно, а стадата глигани си имаха по - важна работа от това да позират за снимки.
След 30 минути лека разходка през мистичната гора, слънцето се показа огрявайки скалните масиви пред очите ми. При тях пътеката завива наляво и започва да се изкачва леко нагоре. Странен, скален Пинокио, заинтригува погледа, а  и мислите ми. Накъде ли се е загледал този заплес? 😀 Няколко крачки по - нагоре и скалната глава вече придоби облика на поседналия св. Йоан Рилски...или поне такава асоциация навя в мен. 
Пътеката се стесни и продължи да увеличава своя наклон. Дърветата леко се отдръпнаха, за да отстъпят място на каменистите сипеи. Там е и най - стръмната част от маршрута.    Мъглата вече остана под мен, в дерето, а напичащото слънце неумолимо качваше температурата на въздуха и тялото ми. Нека. Имаше измръзнали кокалчета, които трябваше да се стоплят.      Гъбарският ми инстинкт откри две огромни манатарки. Докато провеждах разследване относно тяхната цялост, плашлива пепелянка изшумя до мен и се скри в корените на близкия дъб. 😓 Без никакво желание да позира за снимка. Ни гъба, ни змия.  Безименна скала, живописно украсяваше каменистите склонове пред мен. Изглеждаше красива, привлекателна, зовяща. Струваше ми се достъпна. Близка. Но на връщане щях да я посетя. 
Макар и да ходех по стръмния етап от пътеката, за 20 минутки го преодолях и се изкачих на билото. Вляво беше скалата, а вдясно от високо ме гледаше връх Еленова глава (1270м). Зад мен беше мъглата, а пред мен красивият Земенски пролом. Скалните венци, надолу и вдясно подсказваха посоката. Минутки на отдих и събиране на впечатления и нежните ми крачета, поеха по своя път. И спряха...
Находчиво поставен от някой зевзек череп на животно, забавя крачката на забързания турист. Леко стъписаното ми лице бързо се усмихна, а снимката "за спомен", щеше да я връща и занапред. Споменът за подобен череп на скала, в скалния лабиринт "Пешкето", още облива със студена пот гърба ми понякога. 
Пътеката започна плавно спускане в посока пещерата, разстояние, което се изминава за 15 минути
Вече крачех по килим от пъстри есенни цветя, които подритвах от време на време. Есента беше около мен в пълния си блясък. По - големите дървета бяха и по - красиви от крехките фиданки в дерето на идване. Ефектна игра на сенки, се образуваше от проблясващите през клоните слънчеви лъчи.
След 5 минутки спрях същисан.  Дупка в скалата силно напомняше на средновековна църква. Съзнателно или не? Кой знае.

"Св. Тодор" - Бобошево
А в скалната форма, съзрях и друг скален образ в профил на св. Йоан Рилски... Дали е истина или вече го виждам навсякъде по този поклоннически маршрут...?

Символите и асоциациите на природните дадености по време на маршрута имаше много.
След кратка почивка за минутка удивление пред това неочаквано скално образувание, продължих напред. 
Времето беше перфектно, а пътеката хубава. След още 5 мин. достигнах мястото, на което трябваше да завия надясно. Направо пътеката продължаваше към Земен. 
Пак става стръмно. Поредната интересна скална форма е последният ориентир преди пещерата.
10 - 15- те метра изкачване покрай нея, са най - неприятната част от разходката. Стръмно и хлъзгаво е. Хващането за клоните е задължително, а вниманието изострено. Но щом сме стигнали до тук, няма как това да е пречка, за който и да е.
Жуженето на ноемврийските пчели ни вкарва в сладък унес, а скалния венец все повече надвисва над главите ни. Крачка - две, по вече равния терен и пещерата изкача пред мен, сякаш от нищото. 

GPS координати: 42°26'00.7"N 22°43'26.9"E
Естествено оформена в скалата, нишата е била първото убежище на отшелника по неговото странстване до Рилската света гора, след напускането на с. Скрино. Мястото е красиво, уединено, спокойно, свято. 
В пещерата е поставен оброчен кръст и няколко икони на светеца. Мястото е почитано от древни времена, като в последствие, култа към св. Йоан Рилски и настъпващото християнство, се сливат с езическите обичаи. В миналото, тук хората от Гърбино са чествали светеца на 1 ноември, когато са правили курбан, на който са присъствали и хора от съседните населени места, явявайки се по своего рода вид поклоннически маршрут. Извиращата от скалата вода е считана за лечебна, а събиращото се под нея езерце допринася неимоверно за специалното чувство, което изпитваш при пристъпване в пещерата.


Хора са оставили икони, драскали са кръстове и нечетливи думи по скалите. Във вътрешността на пещерата имало издълбан надпис  "Отче Йоане, помози и спаси”, датиран от далечния XII век, както и няколко животински йероглифа, но за съжаление не успях да ги открия. Другия път. 
От горната част на пещерата се открива прекрасна панорама към околността, а съзерцанието и би те извисило духовно, завинаги.

Да загубиш представа за времето е напълно реална опасност. Стоиш гледаш, вглъбяваш се в себе си. Дивиш се на красотата, която твори живота и нейната четка Природата. Търсиш надписа и пак гледаш... Докато стане време за тръгване. 
Последен поглед към пещерата и затворих портичката. Хвърлих бърз поглед към капещата по скалата встрани вода, за да установя поредния причудлив силует...Може би на монах...?
Изпълнен с впечатления и положителни емоции, не усетих как бързо се изкачих до билото. Мислех, че ще ми е по - трудно на връщане, но не беше. "Силата" бе с мен. 
Тъй като имах достатъчно време, тръгнах към близкия връх/скала, която си бях набелязал на изкачване. Предполагах, че даваше една идея, по - изчистени панорами към околността.        Въпреки, че изглежда внушително, всъщност е много приятна и прикриваща своеобразното плато зад нея. Естествено се качих по трудния начин - директно през скалите, пренебрегвайки, равната пътека, заобикаляща скалата 😀
Гледките отгоре бяха прекрасни. Мъглата се беше вдигнала, разкривайки красотата на Земенския пролом и крепостта Землънград, развяла гордо своя флаг сред меандрите на Струма.

GPS координати: 42°26'15.3"N 22°42'34.0"E
И тук се застоях повечко. Величието на пролома е ... велико 😀 Даже и похапнах малко. Времето беше ясно, а пък Кюстендил все още тънеше в пелена от мъгла...
След като се нагледах беше време за прибиране. Последен поглед към Ришкия рид и предстоящата посока на спускане все пак намериха начин да ме спрат за миг. Тренираното ми око, даже откри скрита пещеричка под върха, на който седях преди малко. Интересно. Доста такива има в района. 
Спускането обратно по наклона и придвижването до колата стана много бързо - за 40 минути бях при нея.
Бях доволен, че направих този маршрут. Че късметът беше  с мен и първоначалните съмнения относно неговото състояние и трудност, бързо бяха загърбени. Че се докоснах до още едно "свято място". 
Тръгнах в мъгла и студ, а на връщане от пещерата слънцето грееше срещу мен, сякаш водейки ме за ръка по правилния път. Път, който всеки човек търси в живота си! 
Път, който за всеки е различен!
Път, който всеки от нас може да намери в своята собствена "Разходка за ден .. или два!"