Мелник - Златолист

В България има много красиви места. И това не е тайна. 

Някои от тях се характеризират с природни дадености, други с исторически такива, трети с етнографската стойност на своята архитектура. 

Има и такива, чието име винаги стои някак митично и загадъчно в нашето съзнание. Заради историите, с които ги свързваш. С някоя легенда, с нещо специфично, което го характеризира и ни прави впечатление. 

А има и такива области, които съдържат всичките особеност споменати по - горе. Градчета и райони, които обичаш, много преди да си стъпил в тях, преди да си ги опознал..

Така беше и с Мелник. Не помня откога са ми първите спомени свързани с него. И какви.. Дали нещо за виното, дали за пирамидите... А може би, за това, че е най – малкият град в България. Както и да е. Не е важно. Важното е, че винаги ме е теглил към него. Да го посетя и разгледам. Да видя дали наистина е толкова автентичен и красив.

Не помня и първото си посещение там. Знам само, че в началото не бях видял нищо от пирамидите - явно съм се завъртял само при първите къщи, до центъра на града.. 😕

Но, дойдоха години, в които станах малко по - мобилен и вече беше лесно да посетя (съзнателно) местата, които по някакъв начин терзаеха желанието ми за пътешествия и опознаване на Родината. Имах и апаратче, което да ми напомня къде и кога съм бил... Че забравям..😀

Мисля, че едни нощувки в Сандански ги използвахме за опознаване на района и за возене на водно колело в парка "Св. Врач" (между другото така се е казвал града до 1949г...). Оттогава са и първите ми снимки (разбирай спомени), от досега ми със скалните пирамиди. До тогава нито знаех къде са точно, нито ги бях виждал.

Една от задължителните дестинации, когато се разхождате до Мелник е естествено и близкия Роженски манастир. Създаден през 13в. като след 1912 година между България и Гърция възниква спор за собствеността на Роженския манастир. Спорът е окончателно разрешен през 1921 година от Арбитражния съд в Хага в полза на България.

Пътека, заобикаляща манастира, след кратко изкачване ни отвежда до романтична пейка, даваща възможност за поглед към най - панорамния и красив поглед към пирамидите, който съм виждал. Както и за някоя открадната целувка 😀  Пътеката продължава и след пейката, като по нея бихте могли да отидете и до Мелник или поне до живописното дърво на снимката, откъдето се виждат всички пирамиди и скални образувания. Незнам защо, но от тогава не съм ходил пак до там...? Та, затова и не мога да кажа какво е състоянието на пътеката, защото още преди няколко години беше със сравнително пропаднали и опасни места. Ще я пробваме и ще видим как е...

Поразгледахме и Мелник, тогава. Старите му къщи и малки улички. Избите са навсякъде, а ресторанта в който ядохме ни спечели за следващите ни посещения в града. 

И въпреки това, пак бяхме пропуснали някои неща. Уж малък град, пък постоянно нещо ми убягваше в него... Странно. 

Най - скрити са нещата, които са ти пред очите.. 👀

Един пътепис пратен ми от Силвето, ме заинтригува. Информацията за находящи се в близост забележителности, за които изобщо не предполагах, беше на път да ни срещне със "скритите тайни" на Мелник. Крепост, останки на църква от 12в., поклоннически манастир в съседното с. Златолист... Гледки и допир до Мелнишките пирамиди! 

Изглеждаше интригуващо и не отне много време, за да паркирам колата на паркинга до градския парк и облечени туристически да навлезем отново в Мелник. Но този път с изследователска мисия.  

Всъщност, тук е момента да спомена, че всичките забележителности, които ще засегна си ги има в сайта на Мелник и са описани в него. Просто, когато идваш с идеята да се разходиш по уличките, сред старите къщи, и да пиеш чаша вино в някоя от избите, изобщо и не би ти минало през ума, че има още нещо интересно наоколо. Никога не сме гледали на града като на стартова точка за туристически маршрут. 

Навлизайки в Мелник, минаваме през центъра, с големите чинари и пресичайки мостчето над пресъхналото корито на реката продължаваме още към 50м напред. Следим за находящата се вдясно над нас църква "Св. Николай Чудотворец", покрай която върви пътеката нагоре към крепостта. Има голяма синя табела, която ни напомня да се отклоним.

Достигайки църквата има отклонение наляво, по което да се отклоните и впоследствие със завой надясно, да излезете на пътеката водеща към целите ни. И двата пъти не направихме това, а заобикаляхме църквата, и по една изоставена и обрасла дупка в стената, правехме първите си стъпки в джунглата, сред буйните треви, за да се озовем на основната пътека, която вече е явно видима. Та затова, пробвайте наляво, преди църквата. А може и да съм пропуснал някоя табела. Абе интересно си е въпреки всичко. Това е и най - объркващия момент по маршрута, но трябва да се пребори - натам пътят е лесен за ориентация.

Веднъж вече уцелили пътя, смело поемаме нагоре. Има лек наклон, но няколкото капки пот са нормалната цена, която плаща всеки турист. Интересните буболечки и различни видове цветя, които ще ни съпътстват през целият ни преход биват увековечени в едни от първите снимки днес. 

Изкачването се преодолява бързо и достигаме до разклон на който ние поемаме, засега надясно, по указателните табелки. 

   

Внимавайки за змии, с устрем бродим из Пущинака, за да се изправим след няколко минути пред останките от митрополитската църква "Св. Никола". Не е известно, кога e построена църквата "Свети Никола", но най-вероятно става въпрос за XI-XII век. Стенописите намерени в нея сe отнасят към XIII век. Тя е била действаща до XIX век и почти е доживяла Съвременноста. Причината за нейното разрушаване е, че в началото на ХХ век Мелник е бил почти изоставен и за няколко десетилетия той е разграбен и унищожен. През 1929 година църквата е вече в руини. Върху руините на църквата още личат стенописите с изключително висока художествена стойност. Част от тях се съхраняват в Софийския археологически музей. 

Двете бронзови камбани от църквата (13в.) се смятат за едни от най-старите в Европа и са открити от археолози в началото на XXI век. След още няколко снимки и достатъчно количество ругатни към всички институции, отговорни това ценно културно наследство да тъне в бурени, макар и с усвоени евро пари преди време, се насочваме към останките от крепостта на деспот Слав, като следи от крепостна стена видяхме още преди църквата. Бая голяма е била.. И с уникална гледка!

Деспот Алексий Слав е български самостоятелен владетел през XII - XIII век, произхожда от династия Асеневци. Под неговата власт са били множество планински крепости, Западните и Централни Родопи и голяма част от Източна Македония, на изток от река Струма.  През 1211 година той завладява крепостта на град Мелник, някъде през 1215 година премества столицата си от Цепин в Мелник. 

Останките са впечатляващи и с лекота в мислите ни изкачат картини от Средновековна България. Арена на битки, силни владетели и непристъпни крепости. 

Освен историческата си стойност, крепостта ни представя и първите по - изразителни гледки към скалните феномени, владеещи целият регион. Мелник наднича, срамежливо под нас, а в далечината Силвето дали не съзира Златолист. 

Природна даденост, заради която да го обикнеш.. История, до която е хубаво да се докоснеш. Причини, които ще те върнат обратно някой ден..

А, сигурно и залезите за прекрасни, гледани оттук..?

Въпреки, че е малко обрасло си е хубаво и времето минава неусетно. А Златолист ни зовеше отвъд пясъчните склонове.

Тръгваме обратно през "Св. Никола" към вече споменатия разклон с табелки, на който излязохме от Мелник. Малко преди него, вдясно има останки от манастира "Св. Харалампий", които два пъти пропускам да посетя, а са живописни и интересни. Може би ориентира за тях е изоставен павилион, покрай който върви пътечка. Нищо - да има нещо ново за следващото посещение...  

Достигайки разклонението, продължаваме напред към манастирчето "Света Богородица Спилеотиса". 

Манастирът е разположен на плато на хълма Свети Никола в източния край на Мелнишката крепост. 

От построеният през 13в. манастир е останала част от стената, а през 40-те години върху средновековната манастирска църква е построен параклис. 

Пътеката до него върви по познатите диви пътечки, които ще ни съпътстват по време на целия ни преход. Наклона почти го няма. Излизайки от гората на открито стигаме пак до един разклон, който трябва да запомним.              Вляво и надолу има стълби, които ще следваме след посещението ни на параклиса. 

Вдясно, на около 20м има открито панорамно място, което разкрива цялата прелест на Мелнишките пирамиди.

Направо продължаваме към манастира, откъдето се открива и нереална гледка, отвисоко към Мелник, сгушен сред пясъчните си стени, скалните комплекси от образувания, стигащи до Рожен и Кърланово. 

Погледнеш ли Мелник оттук, вече можеш да кажеш с гордост, че си видял истинският град - с историята, красотата на пирамидите, със скритите за масовия турист "тайни" места.

Някъде там е скрит Роженския манастир. Самотното дърво върху скалата, в дъното е същото от първия ми допир до скалните феномени 😀

А там, над "мъгълите", животът продължава своя ход, такъв какъвто е бил преди векове. 

Обикновен, спокоен, близо до Природата, със свои собствени неволи! Смирен. Съзерцаващ..

След като се насладихме на гледките и щракнахме по някое селфи, се насочихме към града по стръмните стълбички, тръгващи покрай манастира, като се връщаме няколко метра назад към описания кръстопът преди малко. На места стъпалата са с различна височина и трябва да се внимава. Джунглата е впечатляваща. Многообразието от животинки и дъха на цъфналите акации, даваха допълнителен колорит на слизането.

Преминавайки през джунглата стигнахме в края на Мелник, на разклона за Кордопуловата къща и църква "Св. Петка Параскева", като църквата е и началото на същинската част от пътеката до храм ”Св. Георги Победоносец” при с. Златолист. Насочихме се към църквата. 

Построена е в VI век по времето на император Юстиниан I, като първоначалният патрон на храма е неизвестен. В IV десетилетие на ХIII век църквата е разрушена от земетресение и е обновена от цар Иван Асен II и е посветена на Света Петка Българска. Смяната на името се свързва с разпространението в Македония на култа на Света Петка Търновска, след победата на Иван Асен ІІ в Клокотнишката битка в 1230 година.

Но и този път беше заключена, както и при първото ни идване, което ни попречи да посетим тази частица от историята на България... 😕

След като напълнихме шишетата с вода от чешмата, подгонихме пътеката за Златолист. Има леко изкачване за около 15 - 20 мин., но не е фатално. Пътеката е ясна, има едно място, където се стеснява за няколко крачки, но с малко внимание не е проблем. Хвърляме и един възхитен поглед назад към "Света Богородица Спилеотиса" - на високото, "Св. Петка Параскева" - в ниското и Кордопуловата къща - вдясно. 

Скрити като бисери сред пясъчно - гористата Природа.

След като преминем изкачването, следва и 10 минутно слизане през все същата девствена растителност, която не спира да ме удивлява, през целият ни преход. Как е възможно, толкова близо, до толкова посещаван обект, все още да очакваш някой динозавър да изкочи от храстите? Или поне зайче..!

Достигането на откритата поляна, ходенето по която характеризира последната част от маршрута, носи и лека въздишка. Че малко досажда това изкачване и слизане, което редувахме до тук. Не че е тежко, ама друго си е равното 😀

Има и беседка, която възпитано ни подкани да пием по глътка вода и да гризнем по бисквитка..

Скалните форми ни ескортираха през следващият, изключително приятен преход, по равната поляна, до следващия манастир за деня. 

Поляните наоколо, освен за пасища се използват и за палатки. Усещането за неприкосновеността на Природата остава същото, макар и вече да вървим по черен път и да има следи от човешко присъствие.

От беседката до манастира ни отне към 30 мин.

Село Златолист е известно с църквата „Свети Георги“, в която в началото на миналия век е живяла пророчицата Преподобна Стойна. Там се намира и гроба на пророчицата. Тя е смятана за предшественичка на Ванга и тя като нея пророкувала и помагала на хората, като дарбата и е смятана за по - силна от нейната. 

„Таа е светица. Она целиот живот го е страдала като светица. Как ме гледаш мене, она е десет пате по-голема от мене! Аз апнувам, пийнувам, такива работи, а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия, само водичка и трошка лебец. Она сите работи със свети Георги ги е онаждала. Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен да го знаете." – казва Ванга за Преподобна Стойна.

В църквата в Златолист има над сто дебели тетрадки, изпълнени с благодарности от хора, които са преживели изцеления или  чудеса  в стаичката на светицата или край гроба й. При желание всеки би могъл да разгърне  и прочете тези свидетелства.

В двора на църквата има и 1300 годишен чинар - набор на Байкушевата мура. И Българската държава. И продължава да расте. Има вярвания, че и той върши чудеса, а дали е вярно... Но все пак е желателно да се полюлееш на люлката закачена на така внушителния клон. Могъщ, поолющен, малко наранен, но жив... Както и Българската история!

Запалихме и по свещичка в църквата, която пази копие на лечебна плоча с двуглав орел оригинала е откраднат, но и копието е лечебно. Мисля, че служителите на манастира, най - добре, на място ще ви ориентират за всички лечебни и чудодейни неща в "Св. Георги". Храмовият празник на Гергьовден, генерира огромно количество посетители. И скари.

Заредени с енергия и нови сили поемаме обратно към Мелник. Има възможност да се направи отклонение към Роженския манастир, но другия поход ще е този - Мелник - Рожен -  Златолист - Мелник. Мисля, че има маркирани пътеки, а и така ще се видят детайлно всички красоти на района. 

Един сандвич по - късно, поемаме ободряваща глътка въздух на беседката преди последното изкачване за деня и на един - два... до 4-5 дъха преборваме наклона и вече неусетно слизаме към "Св. Петка Параскева" и Мелник.

Въпреки, че умората се усеща в краката ни, от уж лесния маршрут, намираме сили да оценим красотите, който предлага и самият град.

Останки от църкви, красиви къщи, примамливи заведения, избата "при Шестака", съпровождат последните ни крачки в града. Но все пак намирам сили за се изкача до останките на Болярската къща. 

Болярската къща, известна и като Укрепената къща и Византийската къща, е средновековна къща в град Мелник, България. Къщата, смятана за най-забележителния паметник на средновековната жилищна архитектура от XIII век в България, е обявена за паметник на културата.  Декорацията и строителната техника е използвана и в градските стени, църквата „Свети Никола“ и други обекти в града. Това позволява датиране на къщата към I половина на XIII век, когато Мелник е столица на деспот Алексий Слав. 

От нея се откриват и най - красивите, градски гледки към Мелник. Знаел е "боляринът" къде да строи 😀                            

Това е и последното място в тази разходка, около Мелник, което разкри своите тайни за нас. Няколкочасовият преход тук, ни въведе в непознати ни места и истории, които винаги са оставали в сянката, на общоприетите норми за посещение на града. 

Радвам се, че макар и донякъде случайно поехме по дебрите на обраслите като джунгла пътеки, за да успеем да открием за себе си, руините на Мелнишката крепост и средновековните и църкви. Да се насладим на панорамите към Мелнишките пирамиди. Да попием от енергията на манастира "Св. Георги" в Златолист и спомена за Преподобна Стойна..

В тази откривателска и зареждаща "Разходка за ден... или два"!

 

Връх Половрак и Лозенската екопътека

"От Витоша по - високо нема" - казва "Шопа".                                                                            

И донякъде е така, ако мирогледът ти е ограничен до Софийското поле. 

Следването на тази максима не би позволила да се стремиш към непристъпните върхове на Пирин, красивите висоти на Рила, да търсиш "душата" на Родопите. Да стъпиш на магистралата и да опознаеш света извън столицата...

Естествено животът сега е по - различен от времената родили тези крилати фрази. Достъпността на все повече забележителности и възраждането на туризма, като начин за релакс и откъсване от работното ежедневие, отвежда все повече столичани далеч от стабилността, която носят на психиката им "жълтите павета".. Шегичка..! 😀

Но дори и за НАС "кореняците софиянци", които ограничават основно дестинациите си за туризъм до точки, където вървят рейсове с номера (градски/междуградски), има предостатъчно красиви места. 

Пътеките на Витоша са топа. Маршрути в Люлинската планина също са цел на "местните". Знайни и незнайни полянки и водни падове в близките квартали и села, също са причина да се напуснат панелките за някой час. 

Панчарево е красив вариант за лека и зареждаща разходка около езерото. 

Повечето места съм ги обиколил, но някак винаги пропусках едно от тях. В пространството отдавна витаеше едно име, което влизаше през едното ухо, застояваше се за секунда в областта на мозъка и бързо излизаше през другото. 

Все не оставаше време за него.

Половрак е връх в Лозенска планина, която е дял от Средна гора, висок 1182 м. 

При изкачването ми на връх Богдан - най - високият в Средна гора, за пръв път се замислих, че Лозенската планина е част от нея. Демек и София е като Разлог (Пирин, Рила, Родопи), между три планини - Витоша, Средна гора, Стара планина - не може столицата да е по - назад от другите градове. 

Въпреки лесния достъп до Лозенската планина и туристическите ми наклонности, единственият допир до нея е бил Германския манастир, както и един "марш на скок" като войник - от Враня, през секретното поделение над Герман и до Панчарево. Въпреки тежестта на ситуацията тогава, красотата, която се откриваше от височината към езерото и Витоша беше уникална. Частица свобода, озаряваща тази иначе кофти '98г. 

Та, следкарантинната депресия, най - после ме отведе в тази посока. Макар и след 20 км предния ден по Панорамната пътека на Витоша. Слънчевото време, въпреки лошите прогнози, дадоха шанс на тази дестинация.

До връх Половрак се стига сравнително лесно. Началната точка е последната спирка на рейс №5 в с. Долни Лозен.

42°35'41.9"N 23°30'28.4"E

Широко място, удобно за паркиране, за който идва с кола, точно пред базата на БЧК. Като цяло за изкачване на върха са нужни към 1.30ч, а до манастира "Св. Спас", който е задължителна спирка нагоре е към 1 час. Лесно е, има само едно - две стръмни места за по няколко метра. Пътеката върви, през почти цялото време по черен, широк път. Следва се червената маркировка. 

Още от началото може да се следва туристическата пътека (ориентацията е лесна) или черния път, чието начало също тръгва нагоре от обръщалото на рейса. Аз тръгнах по туристическата пътека, но малко по - късно тя се съединява с черния път. В общи линии единия стръмен участък е този, който събира двата маршрута. При следващото ми ходене ще тръгна директно по лекото 😉 Черния път до манастира е видим и на Гугъл карти.

По време на целият преход, доста пъти пътеките се разделят и събират, но въпреки това възможностите за грешки са почти никакви, стига да си се следват маркировките, табелите и целите. А те бяха, специално за моя преход - манастира "Св. Спас"/ връх Половрак и Паметник на незнаен боец от Хвърковатата чета на Бенковски/ паметника на Димитър Списаревски/ с. Пасарел. 

Както споменах, дебне се за червена маркировка - има я навсякъде, въпреки че на места е малко загадъчна, но се ориентираме лесно. 

На повечето спорни места има и табелки с основните забележителности.

Ако ще има някакво натоварване през прехода, то ще е докато стигнете манастира, а и няколко минути след него. 

Манастирът "Св. Спас", който е и първата ни спирка за деня, е основан през 13в. 

В следващите векове е разрушаван няколко пъти, от турците. 

При потушаването на Въстанието на архиереите през 1737г., в манастира са избити 350 софийски граждани и впоследствие е бил разрушен за пореден път. През 1821 г. манастирът е възобновен отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна, еднокорабна манастирска църква „Свето Възнесение Господне“. 

42°35'17.2"N 23°31'18.4"E

Според преданията на местните хора манастирът „Свети Спас“ е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е отсядал дори и Васил Левски. 

Около Освобождението към него е било изградено училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г. манастирът е бил мъжки, а след това преобразуван в женски.

Пред манастира има полянка за гостите на Светата обител с масички за сядане и чешма, а малко преди него продавачи на кебапчета, които биха се оказали подводен камък за прехода, ако часът беше по - късен. 🍻

На входа му имаше пазачи - две кучета препречили вратата, пазещи спокойствието му от недостойните посетители. По - дребното беше шефа, но когато минах през тях, ръмженето не му помогна и си уточнихме мястото в обществото 😀Те пък се преместиха на входа на църквата, но поне открих достъпа до манастира за семействата зад мен, които с трепет очакваха изхода на този сблъсък на характери.

След манастира пътеката продължава по маркировката нагоре към върха. Пътят е черен и широк. Природата става все по - магнетична и хубава. 

Няколко минутки са ни нужни за да достигнем до една поляна, където би могло да се почине за повече време. Там, пред очите ни се откриват първите панорамни гледки към София и Витоша. 

Дървена пейка, на сакрално място, леко ни навежда на отдаване на приятен мързел, за сметка на предстоящото ходене до Пасарел. Но малко снимки и наслаждаване на красивата панорама са достатъчни на този етап... Но за хора, чиято цел е само манастира, препоръчвам още няколко минутки усилие, за достигане на тази прекрасна полянка, с уникални гледки.. Струва си!

След кратката почивка, напускаме пейката, пресичаме остатъка от поляната и с бодра крачка навлизаме пак в гората. А тя е зелена, свежа, вдъхновяваща. 

Въпреки, че следващата ни цел е Половрак, наклонът е вече много по - приятен, отколкото до манастира. Сянката на дърветата неволно забавя крачките ни, за да удължим насладата от заобикалящата ни среда. Все пак кислородът тук е малко по - различен от този в софийските квартали, примерно Връбница..

След леко изкачване на пътя, следва и леко снишаване обратно към морското равнище. Но малко. След като започнем да слизаме, има тайна пътечка вляво, която ни отвежда до скалата на снимката, а под нея се намира Лозенската пещера. Няма и 100м от основната пътека. Тоест дупка под скалата. Незнам дали продължава навътре? Това което се вижда е само малка ниша. Мисля, че нямаше ориентир за отбивката, аз я видях по Орукс мапс, но това е и единствената пътечка влизаща в гората, та може би ще се открие...?

Излизайки от отбивката за пещеричката виждам, че някой си е направил навес сред дърветата. Вилна зона Половрак... 😀

След още малко пътеката завива надясно, където ни предстоят последните крачки към поредния изкачен връх. Нисък, ама връх.. Ама нисък... но все пак връх.... 

Преди да се изкачим на върха, първо навлизаме в мемориала на четник от четата на Бенковски. 

Мемориалът е издигнат преди 110 години на мястото, където е намерил смъртта си четникът на Бенковски. Преди няколко години той е възстановен.

Преданията разказват, че след разгрома на Хвърковатата чета, един от участниците в нея, макар и ранен от турските преследвачи, успял да избяга. Стигнал чак до Лозен планина, той няколко дни преживявал благодарение на монасите от близкия манастир „Св. Спас“, скрит в пещера под връх Половрак. До деня, в който бил открит от потерята и загинал близо до върха. 

„Вместо кандила блещукат звездите на незнайно падналите български великани“, гласи надписът на паметника.

При мемориала има изградени пейки, явно за да се ползват при чествания, от по - големи групи. Но в момента вършат работа за почивка, преобличане - хапване. 

Излизайки от оградения комплекс, и вдишвайки два пъти от чистия планински въздух, пред очите се появява и пирамидата на Половрак. Тя е точно над мемориала и на 20м от фотогеничната кота със знамето, създаваща грешна представа за реалната позиция на върха. 

Полуразрушената тухлена пирамида на върха ми навяваше, някак неволно, асоциация с изоставените застави, по някои от пограничните върхове в България.  

Грешните внушения на върха се допълват и от табелката обозначаваща името и височината му. На табелата е написан "Полувраг", малко по - различно от общо приетото Половрак. Та като гледам снимката и аз съм се объркал малко при подписването на върха ... 😀 Кое е правилното име и точната кота... всеки ще си прецени сам!

Половрак е изключително панорамен. Може би с най - магнетичната панорама около София. Зеленият килим от листа е навсякъде. Имаш чувството, че лежиш върху него. 

Проблясващият в далечината яз. Искър, с надвисналите на него върхове на Рила е хипнотизиращ. 

Гледката на обвития в облаци Мусала, не може да затиши копнежа за поредното му изкачване. Само да се стопи снега и жабите на Беър Грилс, отново да закрякат в Мусаленските езера.

Гледките към София съперничат на тези от връх Камен дел. 

Хълмовете на Лозенската планина, благосклонно закриляни от Витоша, завладяват съзнанието ни. Погледът ни трудно се извърта настрани. Въпреки, че и да се отвърне за миг, пак ще попадне на нещо красиво. 

Царството на Оз може би е на някакво подобно място. Изумрудено зелено ... и с жълти павета 😂😂😂

Скаличките около върха дават възможност за почивка. Сандвича и бирата, някак не се усещат, докато съзерцанието на панорамата заема основно място в съзнанието ни.. Красиво е.

Тълпи от софиянци - туристи се изреждат за снимка на знамето, нехаещи за моето уединение...

На отсрещния връх се забелязваха щъкащи хора - не беше толкова далеч за зуума на апаратчето. Някъде вляво, под него щях да се озова след няма и час. 

Времето за почивка беше към своя край. Стръмното слизане от Половрак ме зовеше. Не е нещо особено, но предвид сравнително равното изкачване си беше някакъв наклон. Макар и за малко. Пътеката продължава през смесена местност. Поляни, гора, черни пътища ползвани от ентусиасти за оффроуд (следите от което са видими). Маршрутът бързо става равен с лек уклон надолу 😀 След около 15 мин. достигаме голям разклон, на който се пресичат масивен черен път идващ откъм Долни Лозен, пътеката за отсрещния на Половрак връх, пътят за Пасарел и още една отбивка, която незнам накъде води. Това е и едно от двете спорни места в протежение на маршрута. Има табелки, за всяка от посоките. Ние поемаме към Пасарел, но тъй като са две разклонения, Орукса посочи десния ръкав на пътя. 

Жонглирайки из коловозите от камиони, бързо напускаме сянката на свежата гора, за да се озовем на голяма поляна, която се пада вляво от върха ползван за ориентир. Малко напичаше, но така е преди дъжд 😀 

Вече почват да изкачат, тук - там, фургони и вилни места - по - скоро с вид на заслони, отколкото на място, където да избягаш от града. Но сигурно е много хубаво да се откъснеш от света на подобно място..

След голямата поляна има леко спускане, до първия фургон от вилната зона. Вляво от него има чешма, маса и пейки. Там трябва да завием наляво, за да продължим в посока Пасарел. Има към 3-4 разклона на пътя, но накъдето и да се поеме не е грешка, защото всички се събират малко по - надолу. На кой откъдето му хареса... 

Пътят продължава посоката си само надолу, през обзорни и диви поляни. Всеки момент очаквах отнякъде да изкочи сърна или диво прасе, но не би.. Само няколко пеперуди, гущери и възрастни туристи.

След поредицата открити места, пак навлизаме в горска част. Движим се пак по широк черен път. На един голям завой наляво не хващаме по него, а продължаваме направо по малка пътечка, водеща ни покрай малка рекичка, та чак до паметника на Димитър Списаревски. Доста посещавано място. 

Димитър Списаревски "Спаич" - 27-годишен дързък пилот, загинал в самоубийствена атака срещу американски бомбардировач в небето над София на 20 декември 1943г. 

Атаката се счита за първото "камикадзе" във въздушния бой. Саможертвата на Списаревски е уважавана и оценена дори и от неговите противници, пожелали да дарят медалите си за храброст на неговата майка.
Плененият Макландън ще си спомни:
„Дълго време, всяка нощ, ми се привиждаше как българският изтребител връхлита върху нашия бомбардировач. Не, това не е камикадзе. Достатъчно ми е да знам, че е бил поручик и се е казвал Списаревски. " 
Въздушните му атаки и прояви в боя са изучавани от неговите противници, а и от направилите известни, този тип атаки, японци. Но едно е сам да решиш да се жертваш за Родината, друго е да те пратят целенасочено с тази цел, както са правили японците и дадени арабски организации. Разликата е огромна.
Малко след паметника достигаме до дървената арка указваща началото на Лозенската екопътека, от страната на Пасарел.

Следвайки червената маркировка завиваме наляво и достигайки първите вили, хващаме надясно към язовир Пасарел - има указателна табела. Скритите сред буйната растителност вилички на в.з. Пасарел, сякаш водят свой собствен живот, в някакво друго време - по-спокойно и естествено.
Маршрутът слиза постепенно до нивото на водата и поема покрай язовира, в посока въжения мост, или малко по - натам, след него до центъра на с. Пасарел и вековния кавак в центъра му.

След 12 километровия преход ни остава само да се насладим на гледките, които ни предлага водоема. 

А те са красиви и винаги са ме привличали, когато съм минавал покрай него с колата.

Моста, който минава над него е изключително живописно място и вероятността да минеш няколко пъти по него, просто така, е доста голяма. За съжаление, той поставя и край на днешната разходка. Пресичайки го се озоваваме и на спирката на рейс № 3, чиято съдба е да ни върне обратно в "другия свят". Този, който е сив, мръсен и с проблеми. Но, макар и за няколко часа - преди да слезем от красивия мост, имахме възможност да избягаме за малко от всичко.

До "Св. Спас", до мемориала на четника, до връх Половрак (където и да е и както и да се казва), до лобното място на Списаревски, през гори полянки и язовир....
В една приятна и изпреварила дъжда..

"Разходка за ден ... или два"!