Макар, че Пампорово е редовна дестинация в туристическите ни обиколки - смея да твърдя, доста подробно обиколена, както винаги, все изкача по нещо ново и непосетено.
Доста характерна за Родопите ситуация - видял си доста панорамни гледки, пътеки, водопади, върхове, а пък винаги нещо различно спира дъха ти...
Някоя поредна "тайна" се разкрива пред "туриста - изследовател".
Десетки пъти съм слизал от Пампорово към Смолян.
Живописните завои се редуват един след друг. Надвисналите над теб дървета скриват повечето гледки, но карайки успяваш да "откраднеш" по някой момент.
Дали панорамите на морето от развълнувани родопски хълмове или някоя извисила се към небето скала, винаги има какво да отвлече вниманието ти и колата да кривне в насрещното движение 😕
Често, между два завоя ми се мяркаше една гордо изправена скала, която твърде бързо се и скриваше. Много пъти се опитвах да се ориентирам къде и коя е точно, но поради спецификата на пътя, нямаше къде да спра, когато я видя. И така тази скала си оставаше една химера, която все се канех да потърся пеша някой път.
Тъй като имам отношение към приложението Гугъл карти (приноса ми там е преглеждан 6,1 млн. пъти) и често се консултирам с него, какво ново има около мен, най - после - един ден, някой добър човек беше отбелязал скалата, която търсех толкова време - връх Соколица - 1701 м.
Не ми беше нужно много време, за да бъда сигурен, че ще тръгна към нея, макар че имахме предвидени други неща за изследване.
Координати на подхода - 41°30'49.5"N 24°41'35.0"E
Целта за дадения ден ни беше така дълго подминаваният Каньон Горло - след с. Смилян, който също така изглеждаше невъзможен за намиране, но се оказа, че приказната му красота е напълно достъпна за всеки (в нарочен пост съм дал всички необходими ориентири за него), както и проучване на подхода за панорамна площадка "Върхът" над с. Могилица.
След като видяхме всичко, което искахме, а даже и повече, в ранния следобед бяхме в Пампорово. Хубавото време и желанието ми да изследвам още и още, ме накара набързо да се върна обратно на пътя, в търсене на загадъчната скала. Бях видял паркинг с дървена табела, която ме ориентира, откъде може би тръгва маршрута за нея. Там щях да оставя колата и да поема пеша.
Начало на пътеката - 41°37'20.2"N 24°42'06.7"E
Макар че беше 16ч., октомврийския ден все още беше дълъг и топъл, а разстоянието, както ми се стори от картите, не беше толкова дълго.
Паркинга е широк и удобен. Срещу него се намира отклонението за с. Левочево и част от хотелите на Пампорово - препоръчвам да се отбиете някой път. Гледките, дори и към скалата са различни, а поляните уникални.
Бързо слязох от колата и навлязох в гората, под учудените погледи на профучаващите шофьори. "Какъв ли е този шарен елемент, който е тръгнал по никое време по горите?"
В началото има малко изкачване, което е не повече от 30-50м, след което пътеката има леко спускане и ходенето става изключително приятно. Има зелена маркировка!
Ароматът на родопската гора е несравним, а въздухът чист и вълшебен.
Равния участък се изминава изключително бързо и след 10 минутки, вече бях подминал основите на бъдеща беседка и се намирах пред емблематичната каменна стрелка, която посочва Вашият път.
А той е направо нагоре - към Върха и слънцето и звездите..
До тук беше романтичната част от маршрута. Следващите метри, водещи до върха са много стръмни и предизвикателни. Макар и да се изминават за 15 мин., те нямат осигуровка - парапети, стъпала, и е възможно да създадат голям дискомфорт на подценилия склона пътешественик. С внимателно ходене и повечко пот и почивки - всичко ще е наред.
Изкачвайки се нагоре, на пътя ми се изпречи красива скална композиция, пазеща, сякаш крепостна стена, връх Соколица.
Острите скали вдъхват страхопочитание, но са толкова красиви и завладяващи...
Едва балансирайки по стръмния склон, все пак намерих за нужно да ги обиколя отвсякъде, в търсене на някой скрит образ.
Намерих единствено самотна скала, приказно докосвана от слънчевите лъчи, приличаща на самотен войн, стоящ забравен, като в картина на Верешчагин ("На Шипка всичко е спокойно").
Въпреки самотната ми разходка, хвърлях по един поглед за някой мечок, както този вилнеещ в района на Могилица. Но никакви диви животни не нарушиха моето единение.
Опитах се да засека с компаса на телефона, колко е наклона в последната част преди върха, че нещо доста стръмно стана. Стори ми се към 60+ градуса, но не съм сигурен - ще трябва да тренирам повече с него.
Втора дървена табелка, подсказваща за наближаващия край на изкачването, ме накара да се замисля, дали не се подготвя оформянето на нова екопътека тук. Две табелки, маркировка, основи на беседка... Ще видим. Определено ще е голяма атракция.
Още няколко шпагата - жонглирайки по скалите, и стигнах...
връх Соколица - 41°36'58.7"N 24°42'02.1"E
Връх Соколица - 1701м.
Увенчан с голям метален кръст, поставен от "Тютюнев комбинат" - Асеновград и част от атрактивна скална група, надвиснала над пътя за Смолян. Една от скритите перли на Пампорово, незаслужено пренебрегвана от масовия турист. Няколко легенди се свързват със скалата, но по - интересната е свързана с името ѝ.
"Млада родопчанка, бягаща с детето си от турците, била притисната на върха от преследвачите си. Както и в много други предания, тя скача от скалата. Но тук тя не загива, а се превръща в сокол, който полита в небето, а детския плач на детето, което оставила на Божията воля и не поискала да убие със себе си още се чува наоколо...!"
Голото му било предоставя уникална панорама към Смолянските Родопи.
От Перелик и Снежанка, до гръцките земи над Горна Арда, чак до връх Свобода, а и крепостите Момчилова и Козник се виждат ясно.
А и кой знае още колко знайни и незнайни красиви хълмове.
Умората бързо изчезна, а въодушевен от изключителните гледки, обикалях навсякъде из билото на скалата.
Тук да погледнеш скала, там да разпознаеш връх - как ли тази красота е оставала встрани от моите пътешествия из Родопите толкова дълго..?
Остана време и да поседна за малко до металния кръст, макар че виещия се под мен път беше толкова интересен, че не ме задържа за дълго спокоен.
Заникващото слънце превръщаше невероятната панорама в личен, споделен момент, между мен и планината.
Удължаващите се сенки се стелеха под нас и уголемяваха проекцията на скалната стена, върху която бях кацнал, някъде на изток, за да срещнат с изгряващите лъчи на утрото по своя безкраен път из родопската шир...
Макар че спокойно можеш да останеш там с часове, засега оставих само частица от сърцето си. Наближаващия залез изискваше да сляза от върха по светло, предвид твърде стръмния наклон.
Станах, ударих си главата в кръста, направих още няколко снимки, погледнах във всички посоки, за да кажа лично - на всеки хълм "До скоро", събрах си багажа и много внимателно се спуснах надолу.
Скалите си бяха още там, сенките в иглолистната гора "играеха" все повече, а стръмното натоварваше максимално колената...
Все така нямаше диви животни и гъби, но пък имаше събран албум от картини в съзнанието ми, които ще исках да видя пак при следващият ми престой в Пампорово.
При следващото ми издирване на нещо ново в тези така познати, но и все още толкова тайнствени Родопи..
В поредната изследователско - родопска "Разходка за ден .. или два!"
За маршрута:
- 25 - 30 минути в посока - изкачване и слизане от и до паркинга;
- доста стръмно изкачване към върха, в сухо време изисква внимание, в лошо ще си е направо опасно;
- достъпен е за всеки турист в нормална физическа форма;
- маркиран, с ясно видими указващи елементи