Най - високият в България, първенец и на Балканите!
Така де, по - високо от българската земя няма. Хималаите "наши" хора са ги вдигали 😀
Строго гледайки своите покои от високо, Мусала със сигурност е горд със тях. Цяла България е пред взора му. Зелена, красива, нежна и силна... Събрана в една длан! А и страната и нейните българи, също го уважават.
Тази взаимна любов, в днешни дни се изразява с масовото посещение на върха в почивните дни, както и със задължителното снимане с характерната пирамида на 2925 м н.в.
Въпреки полемиките, около името на върха (от турски - "място близо до Бога" (има и други значения), и идеите за сменяването му с някое по - българско, засега нещата са си по старому, а и с това име сме израстнали и ще е трудно да се приеме някое ново. А и все пак е по - добро от наложеното от БКП, за периода 1949 - 1962 г. име - Сталин (Йосиф Висарионович)!
Пътеки и подстъпи до върха много, но най - познатият и ползван маршрут тръгва от Боровец.
А в Боровец има лифт! И Царска Бистрица.
До там се стига за около час и половина от София, покрай яз. Искър (70км.) и за подобно време през Дупница, но с 40 км повече. Минава се през Самоков, като има ясни указателни табелки за ски курорта.
На лифта и около него има платени паркинги, а около дървената църква и по встрани и безплатна възможност за паркиране. Все пак 12 лв. за деня не са малко.
Цените за лифта са 16 лв - двупосочен.
работното време на лифта е 8.30 - 18.00ч
Последно качване от долна станция - 17.30ч
Последно качване от горна станция - 18.00ч.
Хубаво е да се следят тези часове и да се предвиждат, защото събота и неделя има огромно стълпотворение от хора, големи опашки - на качване и слизане. Първо се купуват билети - касата отваря в 8ч и после се редиш на опашка. Ако сте повече хора, нека само един се реди за билети, а другите си пазете мястото на опашката пред лифта. Наистина е лудница.
Качването до последната станция - Ястребец, става за около 25 мин. Може и пеша, но за около 3ч.
Още докато се качваме с лифта нагоре, красотата на Рила ни завладява. Върховете на иглолистните дървета, стръмния склон пред очите ни и все по - отдалечаващата се в далечината Витоша ни подготвят за красотата, която ще видим. Искърът си блести спокойно в низината, а слънцето води своята борба с нахалните облаци, прокрадващи се към все повечето скални възвишения изкачащи над нас.
Достигайки последната станция, вратите на кабинката се отварят сами и с плавен скок стъпваме на твърда земя. Няколко бързи крачки, един завой и вече излизаме на връх Ястребец, а пред очите ни се ширва цялата панорама на Мусаленското било, барабар с пистите на Маркуджиците. В далечината се вижда първата ни цел - х. Мусала, а над нея следващите - върховете Дено, Иречек, Малка Мусала и самият първенец. 
Хората дооправят каквото трябва по себе си и поемат по своя път. Всеки към личното си предизвикателство. Върхът е пред нас!
Пътят от крайната станция на лифта до х. Мусала е каменист и равен. Изминава се за около час и не е предизвикателство дори и за по неподготвени хора или такива с токчета и сребърни лъжички на ревера. Ясно видим е. Минава покрай обрасли с клекове склонове, а и храстчета с боровинки се крият под тях. Боцнеш някоя, подминеш друга...сриташ някой камък, защото блееш някъде. Биеш мигача на някой по - бавен от теб... Забавляваш се. Докато можеш 😀
Достигането на хижата става бързо и леко. Там има задължителна спирка. За поемане на дъх преди пътеките да станат стръмни. Да стегнеш някоя връзка, да пиеш глътка вода. Да погледаш отраженията на Иречек в Долното Мусаленско езеро.
Да видиш Сфинкса, да се огледаш и избереш посока.
А оттам те са основно 3.
Надясно, по класическия маршрут, започва стръмно изкачване, което обаче се преодолява бързо.
Пътеката минава през 3 красиви езера, в едното от които е живяла злополучната жаба на Беър Грилс, за да достигне след час - два до заслон Еверест и красивото око на Мусала - Леденото езеро. И заслона и езерото са най - високо разположените у нас. Пътеката до там е вече с по - голям наклон, в сравнение с равния участък до хижата, но е съвсем поносим. На заслона има възможност за храна и нощувки. От заслона до върха се стига за още към 40 мин, по доста стръмно изглеждащата от долу лятна пътека, която обаче е лесно преодолима по удобно обособените серпентини. Трябва да се внимава за обувките, защото си има пързалящи се участъци и може да е неприятно за няколко мига или завинаги. Живописните желони на зимната маркировка, освен за цветен фон на снимките, са възможност да се затрудниш малко по камъните, ако пътеката не е достатъчно предизвикателство. Огромно парче отчупена скала изпъква с белият си цвят, а парчета камъни в подножието и изглеждат като бисерна огърлица в мрачната на моменти планина. Хвърляйки малко по - задълбочен поглед към светлия масив, ще забележим ясно очертания индиански профил. Какви шеги си прави Природата понякога - "Индианец" и "Сфинкс" на Мусала....
Случайно или не? Кой знае...?! 
Малко преди върха е идеално място за снимки и селфита, защото пода са наредени, като сълзи, трите езера през които минава класическия маршрут, а Леденото езеро и надвисналите над него Иречек и Малка Мусала с Трионите, също са красив фон.
Наляво от хижа Мусала са другите два възможни маршрута за изкачване на върха.
Напред и вляво от Горното Мусаленско езеро има пътека - стръмничка, която ни отвежда директно до скалния феномен "Сфинкса", където пътят се засича с третият подход към Мусала, който е и предпочетеният вариант от мен за деня.
Дали Безносия в Африка завижда за свежия въздух, планините и езерата на своя събрат? Сигурно. А и досадните камили ги няма!
Както споменах, днес се бях насочил към може би, най - предизвикателния маршрут за изкачване на Мусала.
Той преминава през подгласниците на Първенца, подредени като аптекарски шишета и за капак - преодоляване на страшните Триони!
Дено (2790м) - Сфинкса - Иречек (2852м) - Малка Мусала (2902м) - Трионите - Мусала (2925м).
Красиво, страшно, предизвикателно, различно. "Един път", както се казва😀 Особено, ако не си във форма и кондиция. И е 13-ти!
Този вариант да стигнеш Мусала се води с голяма трудност.
Има нужда от добра подготовка, да се държи нормално темпо, ако ще се връщаш с лифта, да имаш опит в изкачванията и да нямаш страх от височини. Повечко вода, че по маршрута няма никъде. И добра ориентация или някакъв gps програма, защото маркировка след седловината между върховете Гроба и Дено, няма! Е, няма къде да се загубиш, но при изкачването на Малка Мусала е доста досадно. И без това катериш скали, на крачка от пропастта, а и трябва постоянно да се взираш с разширените си от адреналина зеници, за следващия ход.
Зелената маркировка след хижата ни ориентира за началото на невидимата преди пътека. Тя се вие сред стена от клекове, и надвисналият над нас Дено. Веднъж навлезнали в нея вече няма къде да се объркате. Изкачването е приятно, а гледките зад нас все по - впечатляващи.
Някъде там нежното ми тяло беше задминато от група "тигри", които ми бяха компания през почти целия преход. Те избързат, аз ги настигна пъшкайки на следващия връх 😀
Приятна надпревара, освежаваща недоброто ми физическо състояние, а и въпреки, че обичам да ходя сам - зареждащо е да видиш "познати" лица, да размените по някоя "планинарска" приказка.
Дали ще ги настигна и на следващата кота или ще изостана безнадежно...?!
Достигайки седловината, вече е време да изоставим зелената маркировка и да участваме в един тактически похват в казармата, наречен "атака на хълм". Кофти работа, но докато там беше тормоз, тук беше необходимост за да постигна целта си. А на този етап това беше Дено. Път няма - върви се право нагоре. От време на време се мярка някоя пирамидка, допуска се и сам да избереш посока. С няколко почивки, нужния брой аритмии, подпиране на щеки и наблюдаване на панорамите, докато дишането се успокои малко, и ето, че Дено се показа пред мен. Изкачването на този стръмен участък ми отне 45 минути. Панорамните гледки вече властват, докъдето поглед стига.
Завладяващите картини с лекота гонеха натрупващата се умора. Върхове - познати и непознати, равнини и езера, зеленина и синева...Затова бях дошъл, за това си струва да се умориш малко.
Маршрута и останалите цели за деня, вече бяха в пълният си блясък пред очите ми. Изглеждаха респектиращо!
Равното било бързо свърши и дойде време за леко спускане към "Сфинкса", който се пада на пътя ни. Там пътеката се събира с тази от Горното Мусаленско езеро. "Сфинкса" е доста популярна фотографска цел, както се убедих. Освен, че там пак се срещнахме с момчетата, за "по снимка и селфи" на скалата, голяма група планинари дойде от другата пътека. Панаир 😀 Тази, разнородна група, в последствие измина същия маршрут. Следващия път ще мина и аз директно към "Сфинкса"!
След фотопаузата, бързо изкачих премката и беше време да поема към връх Иречек.
Гледките започваха да стават все по хубави.
Надясно "Сфинкса", Мусаленските езера и хижата бяха много панорамни и измамно близки. А вляво Тъмното езеро ме поздрави при първата ни среща и щеше да наблюдава изкачването ми, чак докато отмина Малка Мусала. Напред беше Иречек, а зад мен Студения чал и Безименен.
Там видях и единствената планинска коза за деня.
В Пирин популацията им явно е доста по - голяма. А там са и по - дружелюбни. Обаче пък едно птиче кокетно ме изчака, докато му хвана някой и друг приятен кадър.
Тук пътеката започна да предупреждава какво ни предстои.
Тя стана по - тясна, камъните заменяха тревната "настилка", първите моменти на несигурност в ходенето бяха налице. Наклонът рязко се вдигна, а и ръцете все повече влизаха в употреба. Момчетата пак избягаха напред 😀 Няма как - годините напредват, а "двигателят" губи от "конските" си сили. Въпреки наклона, това изкачване е кратко. На върха има две коти, като тази вляво е самият връх. Но тя ми беше по път. Реших да мина и до другата, защото оттам се открива завладяваща панорама отгоре, към вече изминатия път, а красотата и останалите мусаленски езера е хубаво да се видят и оттук.
Ти ги съзерцаваш, но и те те гледат... Любовта е взаимна!
Вълнуващите гледки оцветени от августовското слънце, нежно нюансирани от закачливите облаци, отпускат мислите. Блаженството от красотата на Рила, одухотворява всяка фибра на съзнанието. Може би неусетно започваш да летиш, като Питър Пан, поръсен с прашец от фея. Може би очите леко се затварят, от земната умора, налегнала тялото ни.... Нирвана..
Гласове идващи под мен бързо ме изкараха от унеса. Група планинари изкачващи Иречек, откъм залон Еверест, по незнайно каква невидима пътека, въодушевено следваха своите цели.
Стегнах се и реших да поема към същинската част на днешният маршрут, като трябваше да измина няколкото метра до самият връх Иречек. Да, ама май не стъпих на него, защото двойка "селфи маниаци" беше окупирала височината. Толкова бяха вглъбени в това, а не бях дошъл да воювам, и реших да навляза в каменния лабиринт предшестващ Малка Мусала.
Пътеката започва да се губи, а скалите се издигат като грамади над теб. Каменните късове са нахвърляни един върху друг в хотичен безпорядък, сякаш от някой немарлив титан. Слънцето сякаш няма място тук, а мрака коварно се промъква в сърцето. Облаците все едно нарочно преминават по - често над главата ми. Ледени нокти се впиват в гърдите. Дишането се зачестява, адреналина се вдига рязко. Разширените зеници трескаво търсят губещата се следа. Злощастния опит с подсичаща пътека на Джамджиев ръб, ме караше да гледам с недоверие на всяка следа.
Хвърлящото плахи погледи Ледено езеро, не смееше да се покаже още зад стръмните скали. Тихото езеро, от другата страна, наблюдаваше отдалеч, със затаен дъх следващите ми крачки. Планинарите поели преди мен към Малка Мусала правеха своите трудни крачки нагоре, току губещи се от погледа ми някъде между скалните стъпала.
Преминах по върха на една грамада от камъни, високомерно пренебрегвайки удобната пътечка покрай тях. Някой, ако е гледал от заслона, сигурно е бил впечатлен от трасиращото опасния участък тяло. Но нищо. Преминах, реших да спра с експериментите. Поседнах, пих вода. Подмина ме турист идващ от Мусала. Боцнах една ябълка...
А тази ябълка как подейства...! Все едно с магическа пръчка вля сили в душата ми. Синьото небе и топлите слънчеви лъчи пробиха надвисналите облаци. Ръцете по - уверено се набираха по скалния масив, краката стъпваха по - стабилно на отвесните скали. "Орловият" ми поглед се завърна и тайната пътечка беше все по - ясна, макар и почти символична. Борбата вече беше равна.
Увлечен от прилива на сили, сякаш извднъж изкочих на самия връх. Малка Мусала ме допусна до себе си и своите гледки.... Красивите Маричини езера - извора на р. Марица и живописните връх Манчо и Голям близнак, които ревностно пазят своето съкровище.
Леденото и останалите мусаленски езера, по които играеха слънчеви рибки.
И... Естествено, че там бяха и момчетата, с които се преследвах цял ден 😀 Вече ставаха "досадни", все едно нарочно почиват повече, за да видят дали ще се появя..😀
Стана ми добре като ги видях, и разменихме топла дума. Облаците преди малко бяха прекалено студени....
Въпреки, че бях преодолял най - тежката част от маршрута, когато погледнах часовника се учудих - бе ми отнело само 30 мин. С яденето на ябълката! Явно все пак се придвижвах с добро темпо.
Часът беше 14ч, а надеждата, че ще стигна навреме за лифта все още беше реална.
Предстоеше преминаването през зловещите Триони. Скален ръб с нащърбени скали, страшни гледани от Леденото езеро - предизвикателни, когато стоиш пред тях. Магнетични, когато ги докоснеш. Заради тях бях дошъл,заради тях предизвиках себе си!
Въпреки плашещото име и славата, която имат, Трионите ми се видяха сравнително приемливи по подсичащата пътека.
Да, пътеката е тясна, трябва да се придържаш често за скалите. Да слизаш по дупе и да се набираш на 4 крака. Но все пак...
Красивите и мистични скални образувания. Намигащото Ледено езеро. Панорамните гледки към Рила планина и бледнеещия Пирин на хоризонта, както и все по - близкият Мусала, сякаш сами носеха клетия турист по стръмните пътеки.
Няколкометровия процеп в скалите, през който слизаше пътеката, беше преодолян на един дъх. Стръмните дерета под него и последващото много стръмно изкачване - има и метално въже за всеки случай, не бяха препятствие. Острите зъбери на Трионите докосваха небето, а и погледът ми също гледаше натам, когато ръката ми посягаше към следващия камък по пътя нагоре....
Мнителните погледи на "обикновенните" туристи, предпочели достъпния класически маршрут, означиха края на приключенската част от днешния ден. Бях на мястото, откъдето преди, само гледах със страхопочитание изминатия днес път, а сега с гордост проследих за миг, следващата ме група туристи, точно преминаващи покрай страховитата маска на Трионите.
На върха беше стълпотворение. Естествено изчаках реда си на "опашката" за дежурната снимка на пирамидата. Свежарка! 😀
В метеорологичната станция на Мусала се намират печатите за "100-те национални туристически обекта на България" и за "10-те планински първенци на България".
Снимка на пленителното Ледено езеро, на фона на преодоляните днес Дено, Иречек, Малка Мусала дава началото на дългото спускане към лифта. Вече по описаната класическа пътека.
Часът беше 14.30. За 30 мин. бях преминал през Трионите, а за общо час, с почивките, най - трудната част от маршрута - Малка Мусала и Трионите.
Слизането не беше толкова приятно.
Тълпите туристи замениха спокойствието, на което се радваше борбата ми с алтернативния подход към Мусала.
Бутането по тесните и поднасящи пътеки, липсата на туристическа култура в повечето от хората там, поразвали настроението ми. Хубаво е, че хората искат да се докоснат до Първенеца на Балканите, но не е хубаво, когато някои го възприемат като посещение в Мол. Без уважение към планината и другите планинари..
А и краката страшно ме заболяха от твърдите подметки, на иначе полезните по скалите обувки.
Спирките за възхищение на тюркоазено - огледалните мусаленски езера, беше глътката свежест, от която имах нужда.
Търсещият ми поглед по върхарите откри, за последен път днес, моите нови приятели, решили да завършат гордо своята "Мусаленска корона", слизайки през връх Алеко към лифта.
Въпреки натрупаната умора и болки, към 17ч бях при лифта. Сравнително бързото ми слизане, позволи да няма драми накрая, въпреки че пак чаках на опашка, за да се кача на 4 местната оранжева кабинка.
Изпих последните глътки вода от шишето, които бяха останали, въпреки че никъде по маршрута няма вода. Бях се пообезводнил.
Лежерното жужене на лифта, докато Боровец и цивилизацията неумолимо приближаваха, пак ме унесе в спомени и картини от днешния ден.
Ден на нови гледки, нови предизвикателства, нови приятели, нови постигнати цели!
Пътешествие позволило ми да опозная неизвестни ми части на Рила. Изключително красиви места.
Където риска и предизвикателствата стават подвластни на стремежа към изящното изкуство на Природата.
Достъпни за всеки, които го потърси...
В своята "Разходка за ден ... или два!"
