Плочата, Братята, Кутелът и Яйцето

 

Мегалит. 

Голям камък (градеж), върху който има следи от човешка намеса. 

Най - общо те се определят като 3 основни вида - менхир (изправен камък), долмен (камера от каменни плочи покрита с голям камък като покрив) и кромлех (обособен кръг от каменни блокове). Извън тези термини, аз за себе си, наричам мегалити ѝ скално - култовите светилища в Източните Родопи с издълбаните ниши в тях, както и всички антропогенни и зооморфни скални форми, върху които явно е въздействала човешка ръка.

Майсторството, което са притежавали "древните", за да преместват и обработват тези огромни каменни блокове, хилядолетия преди наличието на съвременните технологии, буди недоумение. А 3Д проекцията, с която са "пипнати" някои мегалити, за да може погледнат от няколко различни ъгъла, даден обект да покаже различен образ е невероятна. 

Говорим за няколко хиляди години преди Христа!!!

Затова и са ми толкова любопитни тези символи на древните вярвания и свещенодействия. 

Преди известно време научих за група интересни обекти, около с. Розовец и общ. Брезово в Сърнена средна гора. Миналата година посетих близкия Бузовград и табелките сочещи маршрут до Розовец натрапчиво се настаниха в бъдещите ми планове за разходки.

До скоро свързвах посещението им с трудни преходи и неясна маркировка, но реалността се оказа малко по - различна. 

От община Брезово са се постарали да опишат мегалитните съоръжения в нарочна секция на общинския сайт, а пътеките до обектите са маркирани и с информационни табели в началото на маршрутите. В комбинация с допълнителните насоки, които ще дам, спокойно може да поемете към тези забележителни места.

И така. В хладната октомврийска сутрин - вчера, посрещнах изгрева на слънцето, на магистрала Тракия, карайки в рамките на разрешената скорост, на изток посока Розовец. Кратка спирка за кафе не намали устрема ми. Пред заплахата от пореден локдаун, тази почти спонтанна разходка, беше така нужната глътка свобода и то без сертификат.. 

Беше ми важно да посетя долмен "Плочата", "Правите камъни"/"Братята" и Кутела. Дано ми стигнеха сили, време, правилна и бърза ориентация в непознатия район.

Към 3 часа ми отне от София, за да паркирам колата, и да тръгна към първата ми цел за деня. 
Подхода за долмен "Плочата" започва от язовира, в местността "Дондуково" на с. Златосел.

42°26'44.6"N 25°01'02.6"E

Информационна табела помага да видите началото на маршрута към долмена. Има малко място за паркиране, ако не няколко метра по - рано има голям паркинг.

След като оставих колата, сложих си поларената шапка и нарамих раничката поех по ясно видимата пътечка, движеща се по дерето на околните склонове. Малко диво изглежда, но опасности не видях.

Прасета, мечки, зайци, ловци стояха на дистанция от мен в този ден. 

Пътеката има приятен наклон, в първата си част, която е до Велков гроб. Разстоянието го изминах за 40 мин.

42°26'25.2"N 25°02'02.4"E

Това е гроба на един от четниците пренасяли тялото на убития Хаджи Димитър. Погребан е до тракийска могила, за да бъде намиран лесно от местните, които още почитат смелостта на 23г. четник.
Там пътеката завива надясно и вече става равна и много приятна за ходене. Вече летях като Хермес, след досадното изкачване.

Скалните групи от големи камъни бяха навсякъде около мен. Спирка тук, замислен поглед там.. Стори ми се, че на няколко места имаше разрушени структури, може би долмени, но това е мое предположение. Подобни видях и от другата страна на върха с "Плочата", на слизане. 

Половин час моткане и зяпане сред клонките и най - после се озовах при долмена.

42°26'11.6"N 25°01'38.0"E

А той е огромен. Плочата, която е поставена върху двете отвесни скали е 25 кв.м. Според проф. Валерия Фол, която официализира обекта в научна експедиция през 2015г., той е най - големия по нашите земи. И първия документиран извън познатото им разпространение в Странджа, Сакар и Източните Родопи.

Долмените са най - ранните гробници по нашите земи, като понякога са изпълнявали и обредни функции. Обикновенно се датират към I хил. пр. Хр. +- няколко века.

"Плочата" е с по - опростена структура от, например, долмена "Нъчеви чаири" до с. Хлябово, което предполага и по - древното му обособяване, нещо за което споменава и проф. В. Фол, датирайки го към II хил. пр. Хр.

долмен "Нъчеви чаири"- 42°03'05.7"N 26°13'45.7"E

Макар и определян като гробница на тракийски владетели, мисля че и ритуалната му функция е без съмнение. Гледащ към изгрева - на изток, той е бил идеална площадка за обредите почитащи култа към Слънцето.

Припкането по целия скален комплекс и търсенето на различни гледни точки към него, обогатяваха усещането от обекта. Скалните форми наоколо, затвърждаваха важността на комплекса за древните. Кадърът с долмена и стърчащите скали около него е изключително мистичен и респектиращ. А мащабите са невероятни.

Друг поглед, от съседната група камъни, пък навява асоциацията с главата на Пришълецът, от едноименния филм.

Тази огромна плоча спокойно би могла да е като площадка за кацане...На нещо си 😀

Естествено, минах и през дупката, като ми се стори, че на покрива има наченки на трапецовидни ниши?!?

Времето около "Плочата" летеше неусетно. 

Дори и само това да успея да посетя днес, щеше да е достатъчно. Толкова е впечатляващ и въздействащ мегалитът. 

Но въпреки това продължих. Но не по обратния път, а напряко през хълма 😕

Нормално, това доведе до срещата с някои интересни скални композиции...

..както и очакваната възможност за практикуване на "глиганинг". 

Това е "спорт", при който туристът - ентусиаст, напуска обособената пътека и се възползва от опцията да обере всички трънки и клонки по храсталаците в гората. 

Този път това не беше опасно, предвид сравнително чистата гора, но не винаги е така, затова не напускайте пътеките!

Въпреки риска, видях интересни неща, а и слязох доста бързо до колата.

Качих се за 1.10ч, а слязох за 40 мин. 

Беше 11ч, времето слънчево, ритъмът на придвижване добър.

Поех към с. Розовец и втората от задължителните ми дестинации.

Наслагвайки местоположението на "Правите камъни" с Гугъл карти, си набелязах място, докъдето да стигна с колата и оттам пеша. 

Пък щях да видя на място как е.

Пътеката за "Братята" започва своето изкачване по склона при водоема след Розовец. До там може да стигнете по черния път при табелата на селото или преминавайки през него. Вариантите ще изскочат като зададете координатите.

42°28'23.5"N 25°05'38.3"E - начало за "Правите камъни"

И двата пътя изискват своето внимание, особено този през селото - не е за по - чувствителни коли. И на двете места ще видите бариери от електро пастири - минавате си с колата през тях, те се мърдат. Спрямо времето с което разполагате, бихте могли да изминете тези 3,5 км пеша за около 40-50 мин. Опела, като доказан турист, се справи с лекота.

Изкачването до "Правите камъни" ми отне само 30 мин, като само последните 10 бяха наистина уморителни. Пътеката е ясно видима и обособена със синя маркировка.

Още в началото на пътеката скалните форми изпълнили целия склон, започват да вълнуват ума.

Пак два изправени камъка, точно като една своеобразна порта към тайнствата на мегалитите, ще Ви спрат в захлас, още с първите крачки.

Ходенето нагоре става лесно, като ронливата настилка, ще изпробва на моменти вниманието Ви. Спирането за поглед назад към язовира и интересните скали, ще позволи и открадването на глътка въздух.

Пътеката бързо навлиза в горичката. Прескачането на поточе и заобикалянето на скален лабиринт са част от играта. Стръмното изкачване в последната част също.

Площадката с изправените върху нея огромни скални късове, изкача изведнъж пред нас.

42°28'59.3"N 25°05'00.5"E

Гледката на изкуствено поставените скали, високи 5 и 4м, бързо замества умората с удивление. Коя сила и умение е успяла да сътвори това чудо? Как? Кога? От кой?

Съзнанието ти не може да осмисли тази мегалитна структура. И тя като "Плочата" е с насоченост изток - запад. Следване на слънчевия път, така наложено и в разположението на християнските църкви и гробове.

Обикалях камъните отвсякъде, погледнати отстрани променят драстично перспективата на възприятието им.

Чувството да стоиш между и под "Братята" е странно. Нещо средно между смирение пред монументалността, които носят тези огромни скални плочи и гордост, че си успял да се докоснеш до още едно от тайнствата останали от древните по нашите земи. 

Цивилизация, която е успяла да сътвори това инженерно чудо преди хилядолетия...а не може да запълни едни дупки по пътищата в страната днес!

Обекта е идеален за селфита и снимки. Живописен и позволяващ панорамни гледки и възхитителни въздишки.

Доволен, че успях да посетя основните си цели, сравнително бързо и леко, погледнах към следващите от списъка. 

На първо място там се намираше загадъчния Кутел.

Намиращ се на 13 км от Розовец, той е бил описан още от братята Шкорпил. Мистерията около него се състои в определянето на неговото предназначение, както и в датировката му.

42°29'06.2"N 25°10'39.8"E

Напомнящ на купелите използвани за кръщене,  датирането IXв. съвпада и с периода на  покръстването на българите. 

Определян и като място за жертвоприношения, наричан и "чашата на великани", той определено е едно от най - изключителните неща, които съм видял в моите пътешествия.

Много ме впечатли и размерът му - мислех го за малък, а се оказа, че спокойно мога да се събера в него. Висок е 1,50м, а стените са по 40см.

В близост е имало и следи от тракийско светилище, както и от още един счупен кутел, но съм пропуснал тази информация и ще я проверя при следващото ми посещение.

При откриването му от Шкорпил, Кутелът е бил счупен. Залепен е през 1970г.

Красивата есенна гора, оцветена в пастелни цветове, те кара да се чувстваш специален.

Приятният и топъл есенен ден сякаш помагаше на моята разходка. Позволи да видя всичко, което исках, до този момент.

Но, макар и напредващ, прецених, че ще потърся и емблематичното Змейово яйце, намиращо се в тракийския скално - култов комплекс "Змейовият полог".

Той се намира в близост до с. Свежен. Подминава се с. Бабек, завивайки по множеството завои със свистене на гумите (шега). 

Минавате и покрай отбивката за Люляковото светилище (30 мин. в посока, но друг път), за да спрем при информационната табела указваща началото на пътеката към "Змейовият полог".

42°28'53.4"N 25°03'10.1"E

Тя достатъчно добре, ще Ви ориентира какво ще видите. Всичките обекти са в района на светилището.

До него води равен, широк път, който се изминава за 10-15 мин. По време на краткото ходене ще видите паднали камъни, изправени камъни - пасторални картини.

При самото светилище ще стъпите на изключително добре запазен участък от Античния път. 

Навлизайки в него ще можете да преминете през "Слънчевата врата", практика следваща класическия обичай на "провиране", като символ на пречистване/прераждане.

42°28'48.5"N 25°02'46.3"E

И аз преминах. След като свалих раницата и се прекръстих, че ако бях заседнал... Кофти...
Обредния камък е следващия мегалит, който ще видите в подножието на "полога".

Както и яйцето, така и масата са обърнати на изток, към изгрева. Човешката намеса при формирането на тези структури е очевадна.

Табелки до тях, ще внесат допълнителна информация за всеки.

Така любопитното ми "яйце" се намира над обредния камък.

42°28'49.1"N 25°02'46.0"E - Змейовият полог

Това е заоблен скален къс, закрепен върху улей. Бях останал с впечатлението, че е балансиран, но си беше бая "полегнал :) 

Предполагам, че някога най - вероятно наистина е бил изправен.

Следите от обредни ритали са навсякъде в района на светилището, като в близките храсталаци също може да откриете интересни форми.

Това беше и последния обект, който посетих днес. Мързеше ме да отскоча до "Люляковото светилище", а и петъчния трафик не е за подценяване.

По пътя, обратно към София, заедно с километрите, и денят бавно се изнизваше пред очите ми.

Бях изключително удовлетворен, че успях да посетя всички набелязани обекти за деня.

Всичките бяха впечатляващи, различни, монументални.

С историческа и археологическа стойност. 

Доказвайки, че Средна и Средна Сърнена гора са пазители на множество древни тайни и исторически маркери, за отминали цивилизации.

Навлизайки в София, последните слънчеви лъчи се скриваха зад Люлин планина.

Посрещнах изгрева и изпратих залеза. На път.

В този невероятно красив есенен ден, изпълнен само с положителни емоции.

В тази приключенска "Разходка за ден.. или два!"

Сайта на община Брезово и карта с инфо за мегалитните обекти в района: https://visit-brezovo.bg/ 

Долмен "Плочата" - 1,10ч отиване/ 40 мин. слизане - стръмни 40 мин, останалите 30 са равно ходене

Начало пътека: 42°26'44.8"N 25°01'02.5"E

Долмен: 42°26'13.7"N 25°01'37.1"E

"Правите камъни"/"Братята" - 30 мин. изкачване/ 15 слизане - стръмно изкачване

Начало пътека: 42°28'23.6"N 25°05'38.0"E

Мегалит: 42°28'58.5"N 25°05'00.5"E

"Кутела" - стига се с колата до него, по черен път или към 20 мин. от отклонението от главния път.
Отклонение за "Кутела": 42°28'36.0"N 25°10'46.3"E
"Кутела": 42°29'06.2"N 25°10'39.8"E

"Змейовият полог" - 10-15 мин. равно ходене до светилището

Начало на маршрута: 42°28'53.4"N 25°03'10.1"E

Светилище: 42°28'49.1"N 25°02'46.0"E

Синаница

 

Синаница..

Кратко, ясно, благозвучно име... 

Име, криещо в себе си, толкова много красота, изпитание, чувства.. 

Име преследващо ме от години. 

Красота, търсена във всеки преход, който съм правил. 

Изпитания, за които се подготвяш с всяко препятствие в планината.

Чувството на възхищение, което изпитваш, когато зърнеш Синаница, пред теб, за първи път!

До вчера все не тръгвах към нея, защото мислех, че за ден е трудно или невъзможно. 

През годините се оглеждах в подходите от Кресна и Попини лъки, но някак не беше "моето". 

Сравнително добрата ми физическа форма, както и серия от публикации в отделните планинарски групи, спомогнаха да се ориентирам относно маршрута, неговата трудност и възможност, да се мине за ден от х. Вихрен. 

4 - 5ч. - в посока, ми се стори напълно приемливо време, за  преход в Пирин. 

А възможността да видя огледалните образи на Муратово езеро и приказната панорама от Синаница, ме караха да чакам с нетърпение деня на прехода.

Отлагането на първоначалната дата, заради лоша прогноза на времето, доведе до бонуса да ходя в страшна жега, както и да "добавя" като компания колегата Райчев - идеален баласт за Опела. Че иначе разхода на горивото щеше да е много малък. 😀

Пътя от София до х. Вихрен отнема към 2,30ч. Аз тръгнах в 3,30ч., да може към 6 и нещо да тръгнем от хижата, докато е още свеж въздуха. 

Макар и с жертване на час - два сън, това се оказа много далновиден подход, предвид големите жеги и очакваните дъждове в ранния следобед. 

При възможност спете някъде в Банско и района, за да не се изморявате допълнително и с дълго шофиране, ако не Ви понася подобно натоварване.

Самотен див заек, както и сюрреалистичната среща със сърничка, по пътя към хижа Вихрен, озариха лицата ни с усмивка и го приехме като добър знак за успешен преход.

Макар и ранен час, на хижата кипеше живот. 

Групи от туристи или "самотни бегачи", подготвяха своята екипировка, допиваха последната си глътка кафе, преди да поемат по своя път, в дебрите на Пирин.

И ние постегнахме това - онова, сипахме си вода и поехме напред.

Задължително се заредете с повече вода - по пътя няма, а прехода е изключително по открит участък.

Има си табелки за х. Синаница, Тевно езеро, х. Яне Сандански, който се разделят около най - сниманото мостче в Пирин. Маркировката за хижа и връх Синаница е синя.

Около 30 минути изкачване ни отне да стигнем живописното мостче.

 41°45'10.0"N 23°24'50.1"E

След него се движите от дясно на рекичката. 

Пътеката е ясно видима, а известно време ще се движите по равна почвена пътека. Слънчевите лъчи на изгряващото слънце, леко започваха да се подават зад Тодорка и любопитно да следват нашите крачки.

Следващата спирка по трасето ни бе Муратово езеро, като след равния участък, пак имаше изкачване, което изкара няколко капки пот от плешивите ни чела.

Почти час, след тръгването ни, вече се възхищавахме на огледалните образи във водите на Муратово езеро.

 41°44'45.2"N 23°24'19.6"E

А те са невероятни - дали по изгрев или през деня, разходката дори и само до тук е предостатъчна да Ви възхити от Пирин и да останете в плен на красотата му за цял живот.

10 - те минути за почивка, които си отделихме, с лекота биха станали часове, ако не съзнавахме, че истинската цел ни е друга - че уникалните преживявания в днешния ден тепърва предстоят.

Макар и трудно, поехме напред към Бъндеришка порта и най - сериозното ни изкачване за деня, открадвайки последни кадри на Муратово езеро и кокетно оглеждащата се в него Тодорка.

Изкачването си е хем нормално за Пирин, хем предизвикателство. 

Небето и скалистите зъбери са надвиснали над теб, по време на катеренето. Кратките почивки за глътка въздух винаги обръщаха погледа ми към изминатите крачки и невероятните панорами. 

Умората и живителната сила на красотата, която носи пиринската природа, водеха сладка битка в съзнанието ми. Но, красотата винаги осмисля всяка капка пот и всеки уморен стон, по време на преход. Струва си, докато можеш, да усещаш тази сладка болка от умора в планините...  

А, когато остарееш, гледайки снимките, да се връщаш отново към младостта, да се почувстваш пак силен, неудържим, извисен..

Тропот на копитца ме изтръгна от мислите ми.

Коренните обитатели на планината, с любопитство наблюдаваха, току показалите се шапки от Бъндеришка порта. 

За 50 минути я изкачихме от Муратово езеро.

Над нас се издигаше, измамно близко, Муратов връх, а някъде там, в далечината, бе Синаница.

Пред нас се беше ширнало Спано поле, измамно успокояващо с равния си вид. Опитвахме се да разпознаем в отсрещните зъбери нашата цел.

Изглеждаха много близко и се чудехме къде са тези 2,5ч. ходене, които ни предстояха по разчет.

От хижата, до изкачването на Бъндеришка порта, ни бе отнело към 2ч. нормално ходене.

Естествено, когато си за пръв път на някое място, действителността се оказва съвсем друга. Върховете, които гледахме, не бяха Синаница. 

Тя беше ощеееее натам - зад тях.

Равните, меки пътеки бяха приятно облекчение след каменистото, стръмно изкачване от Муратово езеро. 

Тайно се надявахме, че и натам ще е така!?!

Малко езерце до пътеката и отклонението ѝ вдясно, провокираха любопитството ми - какво се има там?

Гергийски езера и Муратова чука вляха нова доза възхищение в сърцата ни.

 41°44'32.5"N 23°23'23.2"E - гледката към Гергийски езера

Колко ли езера и върхове има в този Пирин? 

Знайни и незнайни, те могат да те изненадат на всяка крачка, да изтръгнат някоя неподозирана въздишка на благововение.. 

Продължихме с приятното ходене още известно време, наслаждавайки се на безкрайните панорами пред очите ни, както и на кротко пасящия добитък, по прекрасните зелени поляни, около нас. Идилична гледка. 

Уж равно, уж приятно, но времето и километрите си летяха. 

Пътеката рязко навлезе в леко изкачване, в посока Синанишка порта. Влажен поглед назад, към равното Спано поле, беше като беззвучен зов на отчаяние, знаейки, че пред нас е само изкачване. Поредното.

Пътеката се стесни и започнахме да лавираме по вече каменистия път. 

В далечината съзряхме сгушените сред полето, емблематични бунгалца. Калинки, кацнали сред върховете на Пирин и безкрайната шир на Спано поле.

Минутите летяха, а Синаница още не се показваше пред нас. Навлязохме в Синанишка порта, но пред очите ни бяха само поредните скали.

До един завой, след който върхът изкочи пред нас...

Красив, монументален, жадуван и плашещ. 

И все така недостижим!

Вече бяхме поизтерзани от  напичащото слънце и непоявяващата се Синаница, а сега когато я видяхме, ни се стори невъзможно далеч.

От момента, в който видяхме върха за пръв път, до неговото изкачване, ни отне още един час...

Но въпреки първоначалното стъписване, подминахме високомерно разклона за хижа Синаница и живописното ѝ езеро, за да навлезем в най - сериозната част от нашето приключение..

Редкия черен щъркел, донесен от незнайни въздушни течения над Синанишки циркус,  направи няколко "кръгчета" за да ни поздрави и отлетя нависоко, по своя път, ставайки поредната форма на див живот, която съпроводи нашата разходка. 

Страховити процепи и улеи в скалите, контрастираха рязко с красивата гледка, която ги запълваше, към хижа Синаница.

Движещата се по билото пътека, изведнъж смени своята посока рязко надолу, за да продължи своя път по отсрещния Момин връх (ако не се лъжа).

Оставихме раниците с багажа (и водата ;( ) подпрени на един камък и поехме към последната атака.

Макар и изключително красиво, стръмните склонове, тъничката пътека и ронлив терен, ми поспряха за миг, преди решително да тръгнем напред. Леко, внимателно, крачка по крачка стопявахме последните метри. Но както през цялото ни пътешествие до Синаница, пак изскачаше по някое препятствие. 

Заобикаляйки склона пред нас, очаквахме да видим знамето на върха. Естествено - видяхме го. 

Но след поредното спускане и изкачване, като наклона и бездната пред нас ни се видяха страшно демотивиращи. Спряхме, защото ни омекнаха краката - имахме нужда да се съвземем. Може би голямата жега, постоянното изкачване на някаква нова - далечна цел, дългото разстояние, а и годините оказаха своето влияние. 😀

Но се справихме. 

Духът на планинските кози, които видяхме по - рано беше с нас и поставяше обувките ни на правилните камъни.

Удоволствието, накрая, да поседнеш под знамето на връх Синаница - да погледнеш отвисоко на хижата и езерото, да кажеш "Здравей" на "старите" си приятели Вихрен и Кутело е успокояващо.

Вече спокоен, че Синаница ни допусна до себе си, мислите ми летяха свободни и леки, заедно с черния щъркел и безбрежния взор на възхитения ми поглед.

Погледите във всички посоки, търсеха познати силуети на изкачени върхове и на предстоящи такива.

Когато си преодолял себе си, за да успееш да погледнеш света от някой връх, сякаш камък пада от сърцето ти. Спокойно е. Красиво е. Удовлетворяващо, че си заслужил красотата, която пълни очите ти.

Но след серия снимки, и срещата с още един пътешественик, бавно осъзнаваш, че всичките трудности трябва да ги изминеш пак, за да се върнеш обратно 😀Или гледайки положително - да прекараш още 4 часа в Пирин!

Въпреки, че поглед назад, към обратния път за миг спира биенето на сърцето, вече по - смели и решителни, от това, че сме били на митичната Синаница, с нежелание се разделихме с върхът.

Може би поради изключителното внимание с което подходихме към опасния наклон, някак неусетно бързо преодоляхме най - тежката част от прехода и се озовахме при раниците. Глътката вода бе живителна, а сочната ябълка вля допълнителна свежест в крехкото ми тяло.

Преминаването през странно песъчлив участък и последен поглед към Синаница, бяха последните усещания, които събрах за спомен от върха. Спомени и гледки, които ще останат за винаги в съзнанието ми.

Пропуснахме да слезем до хижа Синаница. Жегата ставаше много тежка, умората някак странно завладяваше телата ни. Водата неумолимо намаляваше, а и първите облачета закачливо напъплиха в небето.

Постоянното изкачване и слизане, съвсем нормално, продължаваше да ни съсипва психически и по време на обратния път. 

Умората, психическото натоварване и голямата жега, водеха борба с необозримата красота на Пирин.

Красивите коне, пасящи кротко, край живописните меандри на малката рекичка, привлякоха "тълпи от туристи" към себе си.

Да, на връщане започнахме да срещаме хора, тепърва тръгнали към върха или просто до хижа Синаница, за нощувка.

Преодоляхме Спано поле, за да разберем, че наглед равно на отиване, на връщане спирахме често за почивка...

Достигайки до Бъндеришка порта, вече срещнахме по - големи групи от хора, а Муратов отново бе пренебрегнат "за другия път".

Последни снимки от високо и поехме към стръмното слизане по портата. И слизането не е лесно! Колената се натоварват, мускулите горят, а петичките болят. Земята става все по - твърда, с всяка крачка. Почваш да имаш чувството, че крайната цел - х. Вихрен, се отдалечава вместо да приближава. Точно да се покаже и хоп.. още някое поле и спускане преди нея. 

Подминахме Муратово езеро - бяхме го виждали 😀 

Част от туристите бяха предпочели лежерния вариант - на пикник до езерото. Мръхтари..

Малка спирка за освежаване при мостчето, беше необходима, за да изпием последните глътки вода и за последна глътка въздух, преди последните 10 минути слизане към хижата.

41°45'25.0"N 23°25'04.4"E

Красива гледка, когато си се уморил много, а и небето вече е превзето от дъждовни облаци. Малкото живописно облаче бързо се превърна в голяма неприятност!

Благополучно преминали през днешната разходка, все пак намерихме сили да посетим реновираната Байкушевата мура.

 41°46'02.0"N 23°25'24.2"E

1300 годишното дърво се бе сдобило с нови пътечки и парапетчета. 

Макар и да ни бе учудващо изморителен прехода до връх Синаница, не съжалявам, че отидох до там. 

Защото успях да стъпя на един от красавците на Пирин, на още една от перлите му. 

Да прекарам още някой красив миг на изпитание и възхищение в планината.

Да срещна още веднъж някоя от мечтите си - да успея да я запечатам "за спомен" в съзнанието си и на някоя снимка.

Да си тръгна доволен, че успях да се сдобия с нов приятел в Пирин - връх Синаница!

В тази приключенска "Разходка за ден ..или два!"

9ч. в двете посоки

към 15 км от/до х. Вихрен

Носете повечко вода!!!