Връх Бездивен!
Дивно име на необикновен, чуден, прелестен връх...
Но, какво ли точно значи "Без/Дивен"? Отрицание на тези качества или просто някаква енигма, която да разкрие истинската красота, само на поклонилите се пред него?
Има върхове в България, които всеки уважаващ себе си любител на природата и планината трябва да изкачи. Има и върхове, които се превръщат в такова изпитание, че не ти се иска да го изживяваш отново. Може би Бездивен е такова място - поне за мен.
Да, върхът не е виновен, че е красив, привлекателен и магнетичен с дивата си красота. Виновно е безрасъдното желание да посетиш нещо ново, предизвикателно, и то сам, и то по трудния маршрут. В район, където има мечки, където страшни кучета пазят малкото местни жители. Където вода по пътя няма - пътеки, в част от него, също! Жегата в този период от годината е сериозно изпитание дори и за леки преходи, камо ли за този...
Все предпоставки, които е редно да паркират колата в началото на любимия ми маршрут от "Райски изглед до Утробата" (https://razhodkizadenilidva.blogspot.com/search/label/%D0%A3%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D1%82%D0%B0).
Но... Явно, човек има потребност да изпитва себе си, до краен предел понякога.. Но, после остава само красотата на спомените и гордостта, че си успял! И някоя живописна снимка..
Когато преди време, за пръв път гледах залеза над язовир Кърджали, магнетичния силует на няколко родопски върха, се запечата завинаги в съзнанието ми. Невероятна трапецовидна височина, с характерна форма и надвисналия над него по - голям събрат. Докато последните слънчеви лъчи, бавно се скриваха зад тях, оставяйки след себе си пламъка на животворното слънце по небето, вече знаех, че някой ден ще отида там.
Тогава неправилно смятах "трапеца" за връх Бездивен, докато впоследствие не разбрах, че това е "Радимар" или "Казанлъ" или още "Казаните". И неговият ред ще дойде.
Оказа се, че Бездивен е по - високият връх, а славата за неговите панорамни гледки, беше неизменно по - притегателна от предупрежденията за дивата му природа и изпитателна душа.
При проучване на маршрута се обособиха два основни варианта за подход към него. "Класически" от с. Русалско, който май е по - лесен (но скучен) и по - предизвикателен, водещ началото си от водните кули преди с. Ненково (това със старинния мост сред сухото речно корито). Ориентирите които се срещаха се изчерпваха с няколко кратки насоки и маркиран преход в Орукс мапс. Естествено, не си ли на място, насоките не винаги са разбираеми.
Локализирането ни в Главатарци предположи и обмислянето единствено на варианта от с. Ненково. Щом има "нарисуван" маршрут в навигацията, остава само желание да имаш. Обаче...
Вече споменатите "предупредителни знаци", каквито бяха: горещото време, липсата на вода по време на прехода, слаба или губеща се маркировка, тежък преход в безлюден и див район, реалната опасност от среща с мечки, змии, кучета, не правеше разумно реализирането на този преход. Може би друг път?
Реших разходката ми този ден да бъде по приятната" Райски изглед и Утробата", но в движение пожелах да отделя 10 минути и да подмина началната точка на маршрута, за да хвърля един поглед на подхода към Бездивен от Ненково. С всеки изминат завой от безкрайната нишка, която плетат пътищата в Родопите, мисълта да изживея нещо различно от рутината владееща преходите на обикновенните туристи, безмилостно рушеше рехките основи на здравия разум. Дивият заек, който не посмя да мине пред свирещите гуми на Опелчето, хвърли сякаш окуражителен поглед към мен.. Явно беше знак, тъй като преди всеки, оказал се успешен впоследствие преход, винаги съм срещал някакво диво животно, като благословия от Природата, че всичко ще мине нормално и успешно. Последният фундамент на разсъдъка ми беше безвъзвратно отнесен от буйния порив на желанието... Желанието да видиш нещо невидимо за мнозина; желанието да се бориш за да достигнеш; да достигнеш, за да се почувстваш жив; жив .. за да живееш..
32 секунди се чудех дали да тръгна сам на рискования преход. 32 секунди рисуване на красиви пейзажи, които ще видя, ако преодолея себе си. 32 секунди, в които "желаех"..
В началото на маршрута има удобно място за паркиране преди да поемете по бента към пътеката отсреща. Стадата от "щастливи" и свободни крави щяха да хвърлят по един влажен поглед на колата - охраната е "топ". Вземете максимално количество вода и шапка, защото без тях разходката ще приключи безславно.
Начало на маршрута: 41°43'36.8"N 25°13'29.4"E
След като се премине бетонния бент, пътеката поема надясно за известно време, като след малко достигате до разклон. Надясно е към Калпак кая и другия подход към върха (по който щях да се върна, оформяйки кръгов маршрут), а наляво "булеварда" продължаваше към почти безлюдното село Дойранци. Информацията сочеше, че това е живописния вариант за изкачване, което беше достатъчно щеката ми да затрака в тази посока. Жребият беше хвърлен - щом съм тръгнал, значи ще стигна...Пък и, ако успея и да се върна 😕
Пътеката се оказа изненадващо видима, хубава, стабилна и широка. Защо ли се говореше за губеща се маркировка и трасе? Само 10 минути, откакто тръгнах и вече трябваше да правя първите снимки. Живописен меандър на река Боровица увеличи колекцията ми от такива в района на язовир Кърджали.
Настроението ставаше все по - добро, а спокойствие изместваше съмненията в душата. Път широк, гледки хубави! Изкачването не беше стръмно, а абсолютно нормално. Нотка на съмнение покълна в мен - не може всичко да е толкова идеално? Камъните върху които вървях бяха бели, а на доста места стояха сякаш дялани стълби. Бързо достигнах до няколко панорамни гледки, които ме срещнаха очи в очи в днешната цел.
Бездивен беше вълнуващ, а изглеждаше и не толкова далеч. Маранята започваше да предизвиква халюцинации😟Виждаха се доста скално - култови комплекси, като маршрута ми преминаваше покрай няколко от тях.
Няколко огромни изправени камъка и впечатляващо скално плато, набраздено със странни вдлъбнатини и ниши, подсказаха, че съм достигнал Шан кая. Любопитно и завладяващо светилище, но днес целта ми бе друга. Магията на монументалните култовите комплекси, които се виждаха навсякъде около мен, вменяваха усещането, че си на необикновено място, което сякаш неслучайно остава толкова диво, за да съхрани знанието им непокътнато. Смирение завладяваше тялото ми, а топли вълни на възхищение разтапяха погледа ми. Топлите вълни, всъщност бяха от неумолимо повишаващите се градуси, а кърпата на главата ми едва смогваше да попие капчиците пот. Красиво оформената скална пътека ме водеше към пасторалната гледка срещу мен.
Там стояха, горди в своята самота, каменните къщи на Дойранци, а над тях като закрилник се издигаше Сиран кая. Някъде в полите на Бездивен - на отсрещния баир, незнаен косач нарушаваше тишината. От радиото, което му правеше компания, звучеше жизнерадостния глас на Васил Найденов, създавайки една сюрреалистична картина в тази самотна част на Източните Родопи. Пътят ме водеше право към къщите. Окосени поляни подсказваха за наличието на живот в пустата махала. Двете кончетата на сянка не бяха единствените живи същества. Стара жена излезе от къщата покрай която минах. С неразбиране погледна странното нещо, което и пожела "Добър ден". Топката в стомаха ми очакваше кучета - пазачи да се спуснат към мен, но за късмет, не се показаха такива. Появиха се мъж и жена, които вадеха мед от кошерите, с което се запознах визуално с всички обитатели на запустялото село.
И те някак вяло отвърнаха на поздрава ми, а тъжния ми поглед с огорчение се отвърна от чешмата пред къщата, до която се надявах да ме поканят хората, за да се освежа. Мисля, че не говореха български, а и явно проблемите на един безсмислено скитащ по пущинаците турист, са твърде далечни от светът, който изпълваше ежедневието им. Ежедневие спряло своя ход преди години, съхранило бита на местните, такъв какъвто е бил преди векове.
Конете бяха единствените, които проявиха интерес към проснатият под дебелата сянка на ореха човек. Любопитно им бе откъде съм, накъде съм поел, харесва ли ми техния дом. Може би ме попитаха дали имам нужда от нещо, нямам ли си работа та се "луням" по баирите. Пожелаха ми и лек път и да внимавам със слънцето и дивите животни... Поне това ми се стори, че чух, докато кротко гонеха мухите с опашка, чакайки да сложат дисагите върху им и те да поемат по своите пътеки в неизвестното. Жегата ставаше голяма, а мислите все по - хаотични.
Охладил се малко под сянката, бързо се изкачих на билото при Сиран кая, за да се открият пред мен, величавите гледки към стресиращо далечния склон, към който без капка жал ме водеше малката пътека. Това е и мястото, откъдето трябва да се отклоня за да посетя връх Радимар, но както казах - друг път. Сега поех между дърветата, в подножието на извисяващата се скала, надявайки се някоя от сенките на дърветата, да не се раздвижи с неодобрително ръмжене. За змии вече бях спрял да се оглеждам - жегата бе твърде голяма дори и за тях. Неспокоен лай на кучета предвещаваше битка при преминаването ми покрай махала Търговци.
Стискайки здраво щеката и неголям камък, с който огневата ми мощ придоби.. комични размери, с трепет излязох от храстите в очакване да видя как глутница кучета се спускат към своята жертва. Жертва, за която нямаше връщане назад. Отпред баир, отляво дере. Отдясно кучета, отзад коне... Патова ситуация достойна за Тарантино. Кучета не ме чакаха. Явно бяха вързани. Семейството, което обитаваше къщите на махалата и събираше сено, стоеше на сянка и изучаваше странния обект появил се от пущинака. Отговориха на поздрава ми, в който имаше умолителна нотка на надежда, че след като вече "сме приятели" ще спрат кучетата, ако решат да тръгнат към мен. Страховете ми се оказаха излишни, но стръмното изкачване, което ми предстоеше си беше съвсем реално.
Оголен рид, със сламена трева изсъхнала от изпепеляващото слънце и малка плашеща пътечка вървяща право нагоре. Вече ставаше неприятно, а малките сенки на храстите - недостатъчни. Водата в шишетата отстъпваше своето място на въздуха, а лекотата в раницата бе по - скоро стресираща, отколкото носеща облекчение. Времето спря да върви, а умората завладяваше всяка частица на съзнанието. Крачка - две, може би и десет, глътка вода под крехката сянка на самотна фиданка. И все пак...
Колкото и жегата да превръщаше разходката в "Сървайвър", нямаше как да пренебрегна красотата, която бе пред очите ми. Гледах я, зареждах се от нея - нали затова бях дошъл. Да се уморя, да се наслаждавам на невиждани картини, да се почувствам жив... Макар, че си бях "ни жив, ни умрял". Но исках да видя и още. Недосегаемите панорами от Бездивен, който предизвикателно стоеше над мен. Преодолях стръмния склон, само за да разбера, че и равния участък, който ме разделяше от финалното изкачване, вече ми създаваше трудности. Дивия участък, сред който крачеха краката ми, отново свиваше сърцето ми в очакване, но все още единственият шум, който нарушаваше тишината, бе туптенето на сърцето ми. Ритъм, който неусетно се усили, когато се изправих пред огромния балансиран камък и благодатната сянка, която ме подслони за малко. Бях забравил за него, а той е впечатляващ.
Както и други подобни, в първия момент не ти се струва нищо особено, докато не направиш крачка встрани и забележиш, че се държи сякаш на нишка изплетена от паяк. Един час ми отне стръмното изкачване от махала Търговци до балансирания камък.
Тънкото влакно на изследователския интерес, с мъка ме издърпа от спасителния заслон и бе опънато до скъсване, но пътят беше само нагоре - вече "назад" не съществуваше. Няколко минути и вече стоях изправен пред последните метри на изнурителното изкачване до върха.
В далечината се белееха къщите и джамията на с. Русалско, откъдето тръгва по - предпочитания подход към Бездивен. Пътеката се скри под короните на дърветата и безжалостно се изви право нагоре. Крачките станаха къси, а всяка следваща отнемаше все повече време. Ръцете с последни усилия се хващаха за клоните, надяващи се на сигурност и сила за следващия метър. Умореното тяло често се облягаше на дърветата, събирайки от живителната им сила за изтощените крайници. Дъхът се учести, а глътките въздух едва разтваряха скованите от усилие гърди. Докато изведнъж спря...
Небето се показа, а внушителни скали стояха като последна преграда пред мен. Жарките лъчи на слънцето ми показаха малката пътечка, която ме изкачи върху камъка. С дъх на удовлетворение щракнах първи кадри от котата и с достойнство изминах последните метри до Бездивен.
Българското знаме, вързано за дървен прът, се вееше гордо над родната земя, а малка метална табелка указваше името и височината на заветния връх.
Умората отстъпи място на възхищението..
Гледките, за които бях дошъл, се разкриха пред мен.
Безкрайните родопски хълмове се отразяваха в очите ми, а погледа ми прелитайки, като птица, търсеше познати места сред тях.
Най - дивата част на планината се бе ширнала под мен. Естествена, чиста, без излишни "украшения". Няма сгради, села, хотели, цивилизация.. Само безкрайно море от чиста душа, в което се носят отломките на времето. История скрита във всяка гънка, примесена с мъка, радост, страдание, борба, щастие.. Необятен свят от чувства и неизмерими панорами, които сега преливаха в погледа ми - свят, който всеки носи вътре в себе си.
Очите ми май видяха Мумджидам в далечината, някъде там, малко под хоризонта, където слънцето се оттегля на заслужена почивка вечер, за да озари водите на яз. Кърджали на сутринта.
Има ли край красотата на Родопите? Колко ли места ще посетя още в нея, колко ли още различни лица ще видя?
Красиви или грозни; оживени или безлюдни; радостни и тъжни.. Но всичките обичани и носещи душа. Душа, която всеки стъпил в Родопите продължава да опознава цял живот. Любов, която те кара да изпитваш себе си, само за да откриеш още една нейна тайна, да прибавиш още един нюанс, към картината на нейната същност.
Нежен полъх на вятъра ме откъсна от мислите ми. Пладне минаваше - бях се качил за 4 часа от Ненково до върха, но не знаех, колко ще ми отнеме слизането. Беше време да оставя гледките за следващия след мен, който ще пребори себе си, за да ги види - да се докосне до невидимото сърце на планината.
До тук добре - нагоре стръмно, но поне път имаше. Надолу - през Хайнерлар кая, не баш! Буйната и гъста растителност не позволява да следиш пътеката. Още на тръгване я изгубих и се отклоних за секунди от това, което ми излизаше на джипиеса. Преборих се някак с пущинака; прескочих няколко дървета; преминах през леговища на диви зверове; прегазих и немалко високи треви. Следвах линията на мапса, но толкова встрани съм бил, че ми отне доста време, докато уцеля пътя. За да го загубя пак след метри.
Някъде до мен изтропа уплашено животно и наруши вглъбението ми. За съжаление или не, не можах да документирам формата на живот, която стана част от моето приключение. Първоначално спускането е през гора, в която напрежението, дали няма да навляза в територията на мечки, беше доста голямо. Стръмния склон, не ми остави много време за страхове, а усилието да се следвам крехката пътечка обзе цялото ми внимание. Въпреки, че се опитвах стриктно да съблюдавам посоката от телефона, при излизане на открито пак се отплеснах настрана. Макар, да изглеждаше, че се вижда целта, ясно оформените от животните пътеки, ме поведоха с нотка спокойствие, че вече съм стъпил на "магистрала", и така се оказах на 200м встрани от правилната посока :(
Вече ставаше досадно с тази "игрива" пътека, а изключително топлото време, наистина ставаше опасно, тъй като на няколко пъти имах чувството, че ме втриса от жегата и ще колабирам. Водата не беше много и трябваше да се пести всяка глътка. Силите намаляваха и тези постоянни лутания, отнемаха и малките запаси от тях. Няколко крави в далечината дадоха увереност на следващите крачки, а вече стабилната пътека, след последното отклонение, успокои нотките на отчаяние, които се бяха появили, като малки бели облачета в безбрежното небе на моята разходка. Няколко джанки, освежиха пресъхналите ми устни.
Вече стъпил на стабилен път, след кратка почивка под едно дърво, ускорих крачките към края на пътешествието.
Магнетичните скално - култови комплекси и най - вече Куванджик кая (предполагам), заинтригуваха любопитството ми и въпреки напредналото време, си откраднаха минути внимание в изследване на формите им, чрез зума на апаратчето.
Дори и огромното изтощение не беше в състояние, да ме откъсне от търсенето на скални профили, скити в мегалитите, а такива определено имаше, което добавяше и голяма доза мистика, към и без това живописната обиколка.
След скалите придвижването беше много бързо, предвид все по - голямата пътека. Макар и "живнал", оставих посещението на атрактивния "Калпак кая" за другия път.
Последните метри преди бента взеха и останалите капки вода, на дъното на шишето, но това не беше важно. Защото края на изпитанието се виждаше. Пресичането на бента и отключването на Опелчето ознаменува успешния поход, а удовлетворението, че съм преодолял съмненията преди да поема към Бездивен, изкара въздишка на облекчение от уморените ми гърди.
Макар и донякъде безразсъдно пътешествие, предвид високите температури и диви райони през които минаваше маршрута, всяка капка пот, която пролях ми, позволи да видя бездивните гледки от връх Бездивен; самотните махали на Дойранци; тайнствените скално - култови комплекси над Ненково. Желанието да се докосна до тайните, които пазеше Бездивен, превърнаха опасностите и неволите в стимул да вървя нагоре.
Нагоре към върха, от който се вижда невижданото..
На върха, където се чувства непочувстваното..
Към БезДивен, който изисква от теб.. За да ти даде частица от себе си...
В тази пречистваща "Разходка за ден .. или два!"
6 часа и 14км отне кръговия маршрут от водните кули на Ненково.
Носете максимално количество вода, не ходете сами!
Не катерете в горещо време - възможността тялото Ви да реагира неприятно на топлината е твърде реална опция!
Бъдете готови да видите местни обитатели по пътя - бъдете шумни, в поносими граници, за да избягват и те нежелани срещи!
Ползвайте някаква форма на gps и планински карти - не разчитайте сляпо, че върхът ще Ви води!
Уважавайте планината, за да бъде прехода Ви успешен!
