България е красива страна. Това е безспорно!
В тази земя, събираща се в шепа има красиви равнини, вълнуващи реки, Черно море и прекрасни планини.
Имаме Природа и традиции, за които много народи ни завиждат. Които, колкото и да ги пазим и ценим, толкова и неглижираме понякога.
Винаги чуждото ни се струва по - хубаво. Винаги другите планини са по - високи и красиви, морето по - синьо, а плажовете по - бели.. Добре, че още истински си ценим шкембе чорбата и домашната ракия!
А тук си имаме толкова много вълшебни места. Едни видими, други скрити за широката общественост. Но те са там. Не са непристъпни и непознати, стига да има откъде да научиш за тях. А имаш ли желание да ги достигнеш, те биха могли да те дарят с удовлетворяващото усещане, че си видял "невидимото". Че Природата е разкрила пред теб част от своите съкровенни тайни, така както и ти си отворил сърцето си за нея.
Всеки знае, че Мусала е най - висок на Балканите, много хора са поглеждали към връх Ботев, а други замечтано са се взирали към Вихрен и Кутело. А, че "от Витоша по - високо нема", е ясно на всеки шоп..
Но някъде там, близо до тях се крият и истинските перли на нашите планини. Да, Вихрен е смазващо величествен, но Каменица и нейното Тевно езеро и Синаница са красивото сърце на Пирин. Ботев е първенеца на Стара планина, но Голям Купен и Козя стена, са хубавците на Балкана. Мусала докосва небето, но Мальовица е едно от най - магнетичните места в България, въобще.
А да се докоснеш до Мальовица не е трудно. Минаваш през Самоков, прелиташ Говедарци и просто отиваш до "Меча поляна" и поглеждаш нагоре. И очите ти се впиват, в някакъв сладък унес, в непристъпните склонове на Мальовица. Дори и само оттук да гледаш, алпийската визия на северните стени на върха, ще те съпътства цял живот. Както Вихрен и Мальовица, гледан отдолу изглежда непристъпен.
И тук вече идва разликата в това, до къде ще те отведат мечтите ти. Дали ще се задоволиш, само с гледката от поляната или ще направиш плахи стъпки към едноименната хижа. Дали ще спреш до нея или ще предизвикаш тялото и волята си, за да пипнеш дървената табела на върха, стъпил здраво на неговите 2729м н.в.
И стигайки горе да откриеш, че Мальовица не е толкова страшна, а даже симпатична в последните си метри. Толкова е полегата и различна на високо, от страшната и визия, гледана от ниското. Сякаш за да покаже нагледно, че който реши да надмогне страховете и съмненията си, накрая ще бъде възнаграден и допуснат до нежната душа на върха. И до още част от неговите тайни.
Стръмните чукари на Злият зъб, Купените, Ловница вменяваха доста по - различна представа за Рила, от тази, която бихме добили, гледайки я само от далеч, без да сме се опитали да я опознаем.
А някъде там, под тези стръмни върхове, внушаващи страхопочитание у начинаещия турист, се криеше и една от скритите перли на планината, за която и не предполагах тогава.
Страшното езеро, за пръв път го видях в снимки на приятел, който го беше посетил. Тогава ми се видя изключително мистично, тайнствено...страшно! За което помагаха мъглите и мрачното време. Но още тогава разбрах, че някой ден и аз ще застана до студените му води, вперил поглед нагоре към суровите му пазители - Купените, оставил раницата и щеките си до живописния залон "Страшно езеро"...
Та Август 2020г, му дойде ред.
Почивката беше налице, желанието също - времето го даваха кофти 😀 Облаци, дъжд, бури, неприятно е тогава да си в планината. И опасно. Но реших, че ще тръгна, разчитайки, че горе времето, доста често е различно от низините. В най - лошия случай, просто щях да постоя на чист въздух за някой час, ако не ставаше за преход. Метеорологичните ми съмнения + още някои проблеми, до последно не даваха сигурност в моето пътешествие, което ми попречи и да проуча хубаво маршрута и да тръгна сравнително неподготвен към него. Не беше проблем, важното бе да се избяга от София. Даже до последно се чудех дали да кача Мальовица или да търся мистичното Страшно езеро.
На тръгване от София облаците бяха малко, а изгряващото слънце нежно галеше подаващите се над Искърската мъгла върхове. Доколкото имах информация, следобяд щеше да се влоши времето, така че имах няколко часа за приятна разходка.
1-ва, 2-ра, 5-та, няколко завойчета покрай язовир Искър, два мигача в Самоков и вече летях посока Говедарци с неговите живописни, алпийски поляни и красиви рилски върхове. Няколко километра след него и вече паркирах колата, до няколко други при ЦПШ и почвах да донагласям раничката за разходката си. След като "вещо" показах на двойка туристи посоката към хижата и върха Мальовица, който огрян от сутрешните лъчи, спираше времето, в момента, когато спреш погледа си върху него, с бодра крачка поех към хижата, преодолявайки едно лаещо куче по пътя си. Първо изпитание за деня 😜
Тъй като още не бях сигурен накъде точно ще поема след хижата, пропуснах отбивката, която би ме отвела по класическия маршрут за Страшното езеро. Той е към 3ч и води от ЦПШ/Йончево езеро/Страшното/хижа Мальовица и обратно ЦПШ (Централна планинска школа) и Меча поляна. А и честно казано обичам пътя към хижа Мальовица и начина по който внушителният връх превзема съзнанието ти, от момента в който се покаже, та чак до края на живота ти. Магнетично усещане е .
От ЦПШ или Меча поляна до хижата, по каменист път се стига за около час. Според зависи. По пътя има поне две хубави чешми, а и на самата хижа също има чучур с чиста и студена планиска вода. Пред хижата има и маси, които предлагат и възможност за последни приготовления, докато се наслаждаваме на реновираните бунагалца, придаващи много колорит на и без това уникалния пейзаж. А върха е все по - близък и все по - зовящ. Друг път, днес ще ходя до Страшното езеро 😉
Пътеката за него тръгва покрай хижата и през рекичката. Маркировката е жълто - червена и е ясно видима през целия преход. Мисля, че от хижата до него ми отне 2 часа. Общия преход за деня (ЦПШ/хижата/Страшното/хижата/ЦПШ) ми беше към 13км, 1133м денивелация и общо 7 часа, с почивки, ядене, снимки - с доста почивки. Нещо не ми беше много комфортно него ден.
След като поех глътка въздъх, завих "рязко" покрай хижата и "прескачайки" две палатки и две ръкавчета на потока, почнах да маневрирам между клековете и да поскачам по камъните. Пътеката е малко тясна в началото. Не е идеална за ходене, но поне все още не е толкова стръмна. Каквато става след няколко минути. Денивелацията вече става по - сериозна, а близостта на растителността и големите, на моменти стъпала, не помагат за това да се чувстваме по - приятно 😁 Но какво от това, все пак това е планина, а не гладка алея в мола, всичко си е наред. Стръмният участък, се минава неусетно. Изтичането на няколко литра вода от тялото ми, все пак подпомага аполоновската ми визия 😎
Пътечката се изкачва успоредно с малко поточе, което се налага да прескочим няколко пъти и което ни дава прекрасна възможност за освежаване и някоя глътка вода. Доколкото знам обаче, през пролетните месеци на пълноводие, преодоляването на този участък е доста неприятен и мокър. Но сега си беше ОК. Няколко спирки за глътка въздух по - късно и вече излязох от опеката на клека. Крачките по каменното корито на попресъхналия поток, водеха, все по - уверения турист, по вече откритата част на нашият преход към непознатата част от Рила.
Пътеката, поне временно, се изравнява и е приятна за ходене и съвземане, след ударното изкачване преди малко. Няколко глътки вода и красивите панорамни гледки вливат нови сили в мускулите. Някъде там, под Камилата ми излизаше, че има езерце с място за бивак. Поне така беше отбелязано на Орукса, но не се отклоних, исках да имам повече време за Страшното езеро.
След сравнително равния участък бързо стигаме до ново изкачване, но сравнително приятно и малко. То се явява и нещо като малък превал, след който имаме спускане към първото ни езерце за деня. На самата височина има желон 😁
Зад него връх Ловница, вече заема основно място в панорамата съпътстваща нашата разходка, а някъде там, вдясно има отклонение за залон БАК. Ама къде и как през тези стръмни склонове, незнам.. Друг път ще се проучва.
В далечината се подаваше някой от Купените, загатвайки, че някъде там сред скалните тераси под него е нашата цел. Скрита от пошлото око, достойна само за престрашилите се да го потърсят. Макар и доста популярна цел в последно време, намиращо се и по маршрута Кобилино бранище/х.Мальовица, то все още остава малко встрани от доста по - полпулярния връх Мальовица. Което е добре. Защото въпреки, че не срещнах много хора по време на прехода, все пак на връщане някой беше хвърлил шишета от айран и минерална вода. Изхвърлих ги в подходящо кошче за боклук. Но пак ме накара да се чудя, как на подобни хора не им е тежала пълната бутилка нагоре, а им "тежи" празна и на слизане..?
Красиво езерце до пътеката, преди поредното изкачване, дава възможност за първи "огледални" снимки на отразените в него околни хълмове и върхове. А и за малка почивка. Винаги съм харесвал тази черта на спокойните планински езера. Интересно беше там. Пред теб се ширва цялата Самоковска долина, та чак и Витоша се вижда, а зад теб скалната стена се издига все по - нависоко. Необикновен контраст.
Нетърпението какво се крие на следващата тераса беше водещо в следващите минути.
Потропващите щеки, едва нарушаваха идилията на планината. Птички пееха, слънчето печеше, а пухкави облачета превземаха небето.
Езерото, което предшестваше Страшното, бе красиво. Скалният масив надвиснал над него се отразяваше кокетно в тихите му води. Грешно смятах, че това е Йончевото езеро, но така е, като не се проучва маршрута и се действа на момента. Възможни са и пропуски. Интересни контрасти имаше и при него. Върхът, стърчащ заплашително над водата, току се закриваше от прииждащите облаци. А пък отражението във водата, грееше от слънчевите лъчи, оцветяващи подводните камъни в оранжево. Опънат спален чувал и проснати гащи, бяха първите следи от човешко присъствие. Но нямаше никой, само подскачащи рибки в езерото. Каква ли драма се е разиграла тук? Рилските пирани може би са доста опасни. Леко помръдване някъде над мен бързо изкара трилърите от главата ми и срещна погледа ми със собственика на праните гащи. Някакъв ухилен чужденец. Какво ми се хилиш - аз едвам дишам вече. Сигурно е отскочил до заслона на Страшното, който впоследствие се оказа поразхвърлян, с оставена консерва на пода, разбутани бутилки и т.н. Но да не обвиняваме никой - хората си знаят за какво ходят в планината...
Близостта на крайната ми цел, както и прелитащите облаци, дадоха нужната доза адреналин за последните метри. А и красотата, която очаквах да видя вече караше сърцето ми да тупка по - бързо. А може просто да е бил пулса от умората 😀 Както казах, не ми беше много комфортно.
Острите ръбове на Купените е първото, което подсказва за местоположението на Страшното езеро.
Заслонът също се показва скоро, живописно застанал на скала точно срещу езерото. Още няколко крачки и пред погледа ми се появи сгушеното между скалите, заслона и в подножието на мрачните Купени Страшно езеро.
Купените като строги стражи на своето езеро, бдят над неговата невинност. Силуетите на масива бледо навяват асоциации в съзнанието ми с Доломитите и Torres del Paine в Патагония. Естествено в наш си, по - скромен вариант.
Къде ли беше "Страшното" езеро, което исках да видя? Отговорът дойде бързо.
Облаци, сякаш за миг превзеха, непристъпните Купени. Хлад и мрак сковаха за секунди езерото и сърцето ми. Черна стена от мрак и мъгла замени красотата, на която се радваха очите ми преди няколко мига. От приветливо примигващия поглед на езерото, сега окото му беше мрачно и заплашително. Подухващият вятър на наближаващият дъжд изправяше и малкото коса, която имах по главата си. Обувките неволно тръгнаха към заслона, треперещите ми ръце се опитваха да отворят вратата. Макар и близо, защитата на заслона не бе достатъчна да укроти хладния дъх по вратът ми, да спре ледените тръпки пронизващи тялото ми... Това са от моментите, когато се чувстваш нищожен пред силата на Природата. Когато усещаш, колко незначителен си в нейната прегръдка.
И внезапно.. Още студената пот се стичаше от напрегнатото ми чело, когато слънцето проби тъмното небе. Планината пак ме допусна до себе си. Така като Мальовица плаши преди да разкрие нежното си лице, така и Страшното езеро реши, да остави това шарено петънце (което бях аз), да се наслади пълноценно на изяществото му. Малък хобит, престрашил се да навлезе в земи на великани.
Вече взел дъх на наровете в заслона, оставих раницата и се поразходих наоколо. Пътеката покрай заслона ме изкачи на хълма над него, откъдето се отрива и най - хубавата гледка към Страшното езеро, върховете наоколо и заслона.
Уникално въздействаща гледка, която осмисля всички усилия, които си положил. Която осмисля всеки поет риск, понякога, всеки изминат километър, всички капки вода изтекли от нас. Очарование, което ще ни накара и утре пак да приготвим раницата за туризъм, пак да тръпнем с нетърпение, краката ни да стъпят в планината.
Удовлетворението, че успях да се докосна до едно място, колкото познато на мнозина, толкова и мечтано от други, е това което осмисля живота ни, че сме го опознали, а не сме го пуснали да се изплъзне, някак незабележимо покрай нас.
Одухотворен от прекрасността на вече не толкова Страшното езеро, някак великодушно "понесох" появата на 5-6 човека, намесили се в съзерцанието ми на "красивото"!
След доста голямата, за мен, почивка, която си дадох, реших да се насоча обратно в посока хижа Мальовица, пренебрегвайки за втори път днес, възможността да посетя и Йончевото езеро. Пропускайки и първоначалната ми идея да мина през страшните Купени до заслона БАК и оттам до хижа Мальовица - непостоянното време, отговорността, която носи този маршрут, както и недоброто ми състояние отложиха временно този преход.
Компания в обратния път ми правеше един пътешественик, по принцип с колело, който каза, че е обиколил цяла Европа, но сега е решил да опознае и този непознат за него дял от Рила. Всеки търси и намира по нещо ново, там горе.
Въпреки постоянната заплаха от дъжд, само няколко капки намокриха якето ми, даже не утежниха и слизането ни по стръмната част към хижата.
Обвитият в облаци силует на Мальовица, бленуваният боб, студена бира и топли дрехи, бяха едни от последните впечатления в този пълен с емоции и нови пътеки ден. Връщането до колата по каменния път, не беше особено привлекателен, винаги съм предпочитал изкачването към целта, но все пак му се насладих. Бях в планината.
Обратният път към София, през Дупница беше страшно горещ, за разлика от хладната Рила.
Която макар и студена, страшна на моменти, беше приветлива и гостоприемна. Допуснала своя смирен гост в покоите си, в тази омайваща на гледки и впечатления, поредна "Разходка за ден ... или два!"
Като приказка. Благодаря!
ОтговорИзтриване