Великаните на Пирин

Границите на човешките възможности се поставят от самия човек. 

Когато не искаме нещо, все ще намерим причина да не го направим. 

Но, когато имаме цел, нещо, което ни вълнува и прави щастливи - за него ще обърнем света за да го постигнем. Ще надскочим себе си - своите сили и способности, за които не сме и предполагали, че притежаваме. 

Все неща, които са изглеждали невъзможни преди да се случат...

Така беше и с планините и изкачването на върхове. На тях винаги съм гледал като на нещо далечно, нещо недостижимо. 

Струваше ми се невъзможно изобщо и да се доближа до тези стълбове към небето. 

Да погледна отгоре на "мравките" долу. 

Да се докосна до облаците. 

Да удържам ураганни пориви на ветровете, в дни, когато е 40° в низините.

Да изцедиш до последно силите си, намирайки още малко воля, още някой неподозиран мускул, само за да въздъхнеш от удовлетворение, когато стигнеш върха. Там на "невъзможното", където е красиво и спокойно.

Достигайки до своя собствен Олимп, надскачайки човешкото и доближавайки се до божественото спокойствие, което само върховете дават.. Чувстваш се одухотворен... и доста уморен 😀

Черни връх беше може би първият, който ми показа как изглеждат планините отгоре. Мальовица пък, тази която ми показа, че макар и пълзейки, няма невъзможни неща и преходи. 

Че удовлетворението, от това което си преодолял, е наркотик, който искаш да усетиш пак и пак. А гледайки снимките и постоянно пренасяйки се в мислите си там, се чувстваш благодарен, че живота ти е дал шанс, сили и стремеж да се докоснеш до тях. 

Само малко желание е нужно. И чифт чехли и чантичка от Била 😀

Преди години, когато започнах да заглеждам Вихрен и Кутело от Банско, ми изглеждаха нереални. Мраморни великани, издигащи се някъде там, над нас и над облаците, понякога.    Още, когато вдигнеш взор към тях те обзема страхопочитание към величието на Пирин.  

Но и преклонение към красотата им. Особено когато сутрин, първите слънчеви лъчи, като талантлив художник, започват да рисуват ярки краски по стръмните склонове, оформяйки нереални пейзажи върху лицата на тези монументални стражи на България.              

Как ли изобщо е възможно човек да стъпи на тези непристъпни места, да мине по страховитото Конче?

Така съм си мислил тогава. Но, един ден просто тръгнах натам...Когато прецених, че вече съм готов да се докосна до суровата им красота...

И както съм правил доста пъти, естествено, че се "угледах" в най - тежкия маршрут за качването на Вихрен - по Джамджиев ръб. Кончето си има Котешки чал и Средоноса. Демек, ако искаш екстремизъм, а не "царски" пътеки - опции има!

Най - популярните маршрути за връх Вихрен са от едноименната хижа или от хижа Бъндерица през Казаните.   Ако целта ви е само Кончето, най - бързо е от Бъндерица - Казаните и директно на въжето. Пътеки и варианти много..

Но, което и да изберете едно е сигурно - красота и панорами ще има! Както и уморени крака 😀

Имах някакви съмнения дали ще се справя с изкачване през скалистия Джамджиев ръб, а клипчетата, които изгледах, допълнително ме убедиха, че пак ще се вкарам в някакъв"филм". Но го бях решил, а си имах и фотографска цел. Предстоеше ми тежък преход, за който не знаех дали съм подготвен, и затова исках да съм на зазоряване на хижа Вихрен. Стига се с кола до там, пътят е нормален. В събота и неделя е лудница от коли, и трябва да се има предвид, а иначе има забрана за качване с автомобил през летните месеци от 8-16ч. 

Пътят от София до хижата е 2,30ч или 170км, и в 4ч вече карах в посока Банско. Тъмничко си беше, а изкочило куче на магистралата преди Студена, за малко да провали пътуването, но бързите ми рефлекси не позволиха да има проблем 😀🐕

Времето за деня го даваха "особено", а факта, че минавайки покрай Разлог, бях на чистачки, вече започваше да стяга сърцето ми. Но така и така бях дошъл до тук, ще се кача, пък там ще преценя на място. След още няколко минути вече паркирах до хижата и започнах да се екипирам. Дъждът вече беше спрял, а на небето имаше облаци. Тъмнината, все още, беше навсякъде около мен. Мрачният мраморен исполин, надвиснал над мен, всяваше страх и съмнения в крехката ми душа.

Дали скалите няма да са мокри и хлъзгави? Как ще се изкача по тази отвесна скала над мен? Ще се справя ли?  

Но тръгнах. Докъдето стигна до там, ако не става, нямаше да си рискувам живота. 

След половин час - към 7, бях подминал разклона за класическия маршрут и вече стоях в подножието на Джамджиевите скали, а първите слънчеви лъчи, разведряваха мислите и даваха надежда за все пак хубаво туристическо време. Дано!

Срещата с почти питомните стада планински кози, озари допълнително лицето ми. Бледа усмивка си проби път върху умореното ми лице. Хубави снимки и уникално усещане да си близо до дивия живот. Но скалите пред очите ми, все още изглеждаха непристъпни за друг, освен за новите ми приятели и някой орел, примерно. 

И две - три мухи.   

След час и 20 мин. стигнах разклона за Джамджиев ръб и Казаните. Там няколкото човека, които деляхме пътеката до този момент, хванахме по различни посоки. Само аз към Ръба.

Първите метри са приятни, въпреки че, пропастта под мен се увеличаваше все повече. Колкото високи изглеждаха скалите гледани отдолу, толкова далечна изглеждаше и хижата сега. Стръмната Тодорка и величественият Кутело безизразно следяха първите ми стъпки в непознатото. Начупените скали пред мен, вече бяха огнени, милвани от топлото августовско слънце. 

Изглеждаха красиви, а всъщност свиваха стомаха ми на топка. Дълбоките и стръмни склонове от двете ми страни, както и отвесните ръбове пред мен, не помагаха с нищо да ми стане по - добре. 

Опитни планинари и алпинисти не намират Джамджиев ръб за някакво особено предизвикателство.  Но за обикновенния турист определено си е изживяване, което носи своите огромни рискове и не търпи и минутка невнимание. 

Препоръчително е да се минава с други хора и нужното обезопасяване - въжета, каски, тинтири - минтири, а не като мен - сам и с гола глава. Буквано, защото оплешивяването си взима своето. 

Трудното на този маршрут са двете ударни изкачвания в началото. 

Скални стени от няколко метра, по които сякаш не се вижда път. Стоиш на скалата, разчекнат като комар и се чудиш къде да се захванеш, какъв да бъде следващият ти ход. А такъв не виждаш. Нито нагоре, нито надолу, нито настрани. 

Къде се набих пак? Какво и е на равната Борисова градина, толкова ли е лош Северния парк..? 😓 

Да, но го няма адреналина! 

Това, което те кара да видиш малкия издатък в скалата - на метър по диагонал, където да се закачиш с два пръста, за да направиш следващата крачка нагоре. 

Крачка, с която стоиш притиснат до стената, докато очите ти се опитват "да не видят" бездната под теб. 

Очи, които стискаш много пъти в безизходица, докато си поемаш глътка въздух, преди да погледнеш пак напред.. 

За да продължиш, отвъд своите възможности. Нагоре!  

Докато сърцето ти бие лудо и челото е обляно в студена пот. Приятно е! Приятно е, когато изкачиш скалата, за няколко секунди, преди да видиш следващата 😢 И пак същия драматичен "филм" 😀 

Но цялата тази борба е красива. Така както и в най - драматичните истории, винаги има нещо красиво - жена, целувка, любов, цвете!

Така беше и трудните ми моменти по Джамджиевите скали. Когато силите ти намалеят, когато не виждаш път пред себе си, когато се чудиш кое е по - страшно - дали да продължиш нагоре или да се върнеш обратно, тогава планината ти помага и ти вдъхва надежда. Със своята красота и вълшебство. Защото само така може да се опише чувството, насред тези страшни моменти, да откриеш сред камъните малкия еделвайс. 

Нежната душа на Пирин. 

Малко, свито - невидимо понякога цвете, толкова крехко изглежда то до тези мраморни великани...Скрит в тяхната прегръдка, даряващо с красотата си, достойните за него. 

Макар вече да бях виждал митичния еделвайс в Стара планина, пиринският е по - особен.        По -  недостъпен, по - красив, по - въздействащ. Израсъл съм с идеята, че еделвайсът е почти изчезнал, че се намира само на непристъпни места, че моята скромна личност, никога не би имала възможността да се срещне с него.          

И затова държах на всяка цена да мина по Джамджиев ръб. 

Да ми се случи невъзможното. 

И успях. Когато открих първия, сред камъните, надвиснал над пропастта, по - малък и невидим, отколкото очаквах, ме обзе някакво спокойствие. За това, че съм сбъднал още една мечта, че съм докоснал една от красотите на Природата ни, които са били само химера, до скоро. 

Още два пъти днес, щях да изпитам това усещане - на непристъпния Вихрен и на страшното "Конче"! Уникален ден! 

Еделвайсът е в "Червената книга" на България. В света има над 30 вида, а в България се среща само един - в Пирин и Стара планина. Докато минавах Кончето, почти не видях, което ме кара да предполагам, че големият туристопоток, от всякакви хора, доста е намалил популацията му на по - посещаваните места. 

А той е красив точно там. Скрит в някоя скална ниша, надвиснал над дерето, на фона на Вихрен. На своето място, а не в някой хербарий. Каращ те да го снимаш, докато стоиш с притиснат гръб в скалата, като коза, само за да хванеш хубав кадър. 

И да му се радваш, и да осмисли рисковете, които си поел, за да можеш да му се насладиш за кратко. Дори и до тук да бе разходката ми щеше да е предостатъчно. 

Но имаше още..

Зареден с енергията от красивата среща, а и с преодоляването на най - трудната част от Ръба, вече с уверена крачка продължих, по доста по - приемливата горна част на Джамжиевия ръб. 

Пак има "интересни" участъци, но прекрасната панорама към Кутело и Северната стена на Вихрен облекчават трудностите. 

А и еделвайсите още бяха пред очите ми, блуждаейки магично, като нежни пирински феи. 

Пътеката, когато се вижда, се движи по ръба. Става натоварващо в един момент постоянно да балансираш. На места се позволява подсичане на маршрута, но едно такова отклонение така ме издърпа встрани, че последните метри до върха ги качих на пресекулки, по стръмни сипеи, едва задържайки се на място, по време на кратките ми почивки. 

Не е лесно да си планинска коза. И да изпуснеш пътеката 😀 

Моментът, в който стъпих на билото на Вихрен, беше доста облекчаващ. Тръпките, които бях усетил по изкачването през Джамджиеви скали, макар и неусетно бяха оцветили още няколко косъма в бяло. Но нищо. Пирамидата на върха бе на 50м пред мен, гордостта, че съм се качил за пръв път на Вихрен и то по трудния маршрут, изпълваше погледа ми със самочувствие и ми даваше право да се насладя спокойно на гледката. 

В дъното Синаница изглеждаше примамващо близко. 

Целия Пирин, чак до Каменица се намираше под мен. Кутело ме поздравяваше, а билото на Кончето изглеждаше величествено и не толкова страшно. 

На върха е хубаво, спокойно, отпускащо. Удовлетворяващо. Вихрен, който буквално те смазва, когато го гледаш от подножието му, сега изглеждаше приветлив.  Пирамидата на върха, която заедно с тази на Мусала и кулата на Ботев, са едни от най - предпочитаните за снимки върхови конструкции. 

И аз "изкифлях" там. Да се знае, не за друго 😀 Даже на следващата година имах селфи от камерата на върха. Wi-fi - то нещо се губеше горе, та един колега свърши тази работа. Готино е!

Но беше време да се огледам за пътеката към Премката, между Вихрен, Кутело и Казаните. 

Е, видях я. Почти право надолу, като поне има закачена верига, на която да се опреш в трудни моменти. 

А такива имаше, защото на места височината между две крачки гони метър, а на други се спускаш по задник, от мерки за безопасност. 

Пак гледах пропаст, пак залитах, но поне веригата помагаше. Щом остана време за снимка на още някое рядко цвете. 

А и Кончето ме чакаше.

Но въпреки, че изглежда страшно неприятно, все пак слизането не отне толкова много време. Концентрацията и напрежението определено помагат. А и нестабилното време също оказваше своето въздействие, за да не се моткам много. Стъпвайки на равната Премка, все пак се оказа, че умората си взема своето и трябваше да си позволя някоя минутка за възстановяване. Исках да стъпя и на Кутело, но след трудното изкачване на Вихрен и стресиращото слизане по веригата, тази мисъл звучеше почти еретично. 

А "Кончето" все едно бягаше в галоп от мен. 🐎

Но при все това, аз никога не се отказвам и тупур - тупур, започнах още едно изкачване към вторият по височина връх на Пирин. 

Малко след мястото ми за почивка имаше разклонение водещо директно за Кончето и пропускащо изкачването на Кутело. 

А оттам е и една от най - хубавите гледки към Вихрен, според мен!

Оттам и тръгнах следващия път. 

Но, за който има сили, нека си мине по котите на Кутело и цялото Конче, а не само популярната част с металното въже. Защото макар че, всеобщо позната е частта с въжето, всъщност за "Кончето" се смята, ако не се лъжа, цялото било между Кутело и Бански суходол. Вярно е, че в седловината, обезопасена с въже е най - тясното и екстремно място, но преди него е не по - малко интересно, защото макар и една идея по - широко, там няма обезопасяване. 

Както и да е. Друго си е да погледнеш от Кутело към неговият другар Вихрен. А и като си казал "А", защо да не кажеш и "Б"? Поизмъчих се, но не е трудно изкачване. Просто силите, а и лошият ми навик да не ям много по време на преход, правеха крачките по - трудни. Което наложи малко преди да спусна към Кончето, да сложа най - после някой залък в устата. Замайваше ми се главата, а и над 2000м трудно дишам 😕 

Стигайки на Кутело 1, облаците за секунди се спуснаха наоколо, опитвайки се да сплашат, всеки дръзнал да обезпокои планината. 

Но нямаше време за страх. Имах още път, а и облаците обогатяват по прекрасен начин всяка снимка. На самият връх някой бе оставил екип на Спайдърмен, в памет на Боян Петров, изчезнал в Хималаите няколко месеца по - рано.

След няколко снимки на мъглата и без шанса да ми се "случи" Брокенския призрак, продължих по билото към Кутело 2. 

Разходката по билото беше приятна, въпреки липсата на обезопасяване. Проясняващото се време и наближаването на още една мечта - преминаването по въжето, повдигаха духа ми все повече. Вече гледах на Банско отвисоко, а Църномогилски чал, ме порази с красотата си.

Още един миг на изненада и очарование, който

преживях по време на това мое приключение. Слизането от Кутело II към същинската част на Кончето, също носи своята динамика. 

Вече се виждаха хората идващи от подсичащата пътека, държащи се от почващото доста под седловината метално въже. Пътен знак А7 -  "Платно за движение, стеснено от двете страни", находчиво сложен от някой зевзек, дава с усмивка, началото на този така бленуван участък от мнозина. 

Същинската част е дълга към 400м и е обезопасена с въже, през 1963г, защото самото било е тясно, като на места става към половин метър. Преминаването му преди поставянето на въжето е ставало с "яхване" на скалите, което е довело и до "налагането", на станалото така емблематично име впоследствие. 😀

Североизточните склонове се спускат отвесно към циркуса Бански суходол (на височина 400-500м) и живописния Църномогилски чал, а югозападните под наклон 70 градуса към долината на Влахинска река. 

Стръмните страни, металното въже, убийствената панорама и трудния достъп, са направили от "Кончето" една от най - желаните и популярни, сред планинарите дестинации. Снимка на него е гордост за всеки турист. Въпреки, че след Джамджиев ръб, този участък не беше толкова впечатляващ, той притежаваше своя уникален магнетизъм. 

Почти задължителното придържане за въжето, изкачването към Бански суходол, докато внимаваш за всяка крачка; гледащите те строго зад гърба ти Вихрен и Кутело, честото "ходене" сред облаци там и зловещия наклон, даваха отговор защо толкова съм искал и аз да отида там. 

Заради тръпката, гледките, усещането за пореден път да предизвикаш себе си. 

Изкачвайки Бански суходол и поглеждайки назад към изминатия път, сърцето ти спира още веднъж. 

Но този път не от страх, а от възхищение. Гледката на двата Пирински великана, стоящи като равни един до друг, безмилостни в своето величие, неволно спира времето. 

Ти си там, където те стоят от неизброими години. Изправен наравно с тях, в техния дом, благосклонно допуснат за няколко мига, колкото да почувстваш своята нищожност пред Природата. 

Новият заслон на Кончето, острото като бръснач било на Котешкия чал, синьото небе с облачета, добавиха още незабравими гледки в съзнанието ми. И още няколко мегабайта отнета памет в апаратчето 😀 

Задължителната снимка на фона на Пиринските колоси и Кончето, направена ми от друг турист, е една от най - хубавите ми снимки, и показва чувствата, които планината ти дава там. 

Умора, възхищение, одухотвореност, красота ... Паника, че трябва да изминеш всичко това обратно 😕😀

Предвид дългият маршрут, които избрах и изминах, на връщане вече почти нямаше хора, движех си последен. Времето напредваше неумолимо в своя ход. Връщането обратно през въжето и подсичащата пътека към Премката, не беше вече толкова приятно.

Ходенето по стръмния наклон, макар и с обособена пътека, не е толкова безопасно, когато залитнеш от умора или се спънеш няколко пъти с безкрайно натежалите обувки (600гр едната). 

На Премката изпратих с поглед Вихрен, или поне от тази му гледна точка и тръгнах към Казаните, намиращи се в подножието на страховитата The North Face и неговата вечна преспа сняг, която не се топи и през лятото.

Явно всеки по - величествен връх си има и плашеща Северна стена. Пътеката се виеше по хлъзгави сипеи и бавно ме отвеждаше към Казаните. Едноименният заслон, предлага защита от неприятно време, а е и изключително живописен. 

Надвисналите склонове на Вихрен и безопасно далечните вече Джамджиеви ръбове, великодушно ме изпращат от своите покои, за да останат отново сами с безвремието... 

И с потропването на досадните кози. 

Кутело и той е там. 

Мраморните склонове и пътеки неусетно добиват зеленина. Появяват се тревички, шарени цветя и задължителните клекове. Схванатите ми крака подминават разклона за хижа Бъндерица, за да продължат стръмното слизане, към вече веднъж изминатия днес път към хижа Вихрен. Слънцето започваше да заниква и някак с радост настигнах семейство туристи, поклонили се и те пред красотите на Пирин. 

Уморените от стръмното слизане колена, изтощените от многото изкачвания мускули бързаха да стигнат до края на днешната разходка. Все повече хора засякох, когато пътят ми се срещна с класическата пътека за изкачването на върха. Въпреки позитивните усещания, с радост изминах последните метри до колата. Тежките "Ла спортива", скорострелно бяха заменени с придвидливо взетите градински чехли, а мократа риза, с суха тениска и топъл полар. Глътка студено кафе (против бръчки) и Опела потегли обратно към цивилизацията. 

Подминах 1300 годишната Байкушева мура, която се намира до пътя, между хижите Вихрен и Бъндерица - бях я посещавал няколко пъти. 

И така..

Много красоти видях, много страх брах този ден. 

Много път изминах, с много набрана и изгубена денивелация. 

Няколко мечти сбъднах, невиждани неща видях. Дъхът ми спираше от страхопочитание няколко пъти. 

Само за да ме убедят за пореден път в едно нещо...

Че утре пак ще тръгна на някъде в Природата..

За още една "Разходка за ден...или два!"