Тайните на Пастух

 

Село Пастух винаги е било част от спомените ми. 

Намира се по поречието на р. Струма и неизменно минавахме през него, когато се пътуваше от Кюстендил към Рилския манастир.

Познато е като удобно място за риболов, къмпинг на палатки, плаж.

Цял живот съм го знаел, но също така, за същия период от време съм бил и "сляп", за интересните археологически следи и религиозно наследство, което има селото.  

Когато "прогледнах" оцених, че близкото с. Скрино е родното място на закрилника на българския народ - Св. Йоан/Иван Рилски, заедно с пещера и манастири, дали първи насоки в духовното му израстване.

манастир "Св. Димитър" - Xв., в който Св. Йоан Рилски прохожда във вярата

Десетки средновековни църкви, свидетелстват за наличието на сериозна религиозна дейност, в района на днешните Бобошевка и Невестинска общини, а описаните древни селища и късноантично - средновековни "градища", при документирането на археологическите обекти в Кюстендилска област, само затвърждават изключителния му туристически потенциал..

Когато започнах да се вглеждам във всяка специфична височина, в търсене на следи от древни градежи (термина "градище" е използван от нашите предци за обозначаване на места с руини от предишни цивилизации), да проучвам къде има средновековни църкви или техни останки, тогава забелязах и характерните хълмове, които се извисяваха над красивите меандри на Струма при с. Пастух.

меандрите на с. Пастух

От пътя се вижда гордо веещото се българско знаме върху тях, а някъде там се намираха следите от  средновековния град Житомиск (според К. Иречек (1883г.) - Дремсизова/Слокоска през 1978г. подкрепят това твърдение), както и останките от църквата "Св. Богородица".

Всъщност се оказа, че тези така любими за изследване хълмове (между Кюстендил, Долна Козница, Мърводол, Бобошево - между стария и новия път до Дупница), се наричат планина Поглед и се водят южна част на Конявската планина. 

Доста буренясалата местност, опасността от змии 🐍, както и липсата на ясно видима пътека, оставяха този поход винаги в резерв. 

След един неуспешен опит да щурмувам върха - тръгване набързо, много горещо време, без ясна идея откъде да подходя, в един слънчев ноемврийски ден се насочих към Пастух с твърдата решимост да преодолея трудностите от предишния път.

42°12'25.9"N 22°53'50.3"E - разклона за Градището

След табелите завих към "Воденичарска махала" и пресичайки моста над реката, поех по черния път вдясно. След малко се достига до леко уширение, където препоръчвам да оставите автомобила, а вляво от Вас ще откриете първата интересна забележителност за деня.

42°12'33.9"N 22°54'27.1"E

Късносредновековната църква "Св. Троица", стои схлупена под короната на величествен орех, вече няколко века. Датирана е XVI - XVII в. и е изградена в характерния еднокорабен и едноабсиден стил, който откриваме в църквичките строени по време на Османското владичество. Самият факт, че в споменатия вече район има изградени доста такива църкви - в този иначе толкова труден период от време за България, показва безспорното благоволение, с което се е ползвало Скринското дефиле. 

Някои от тях са запазили своите стенописи, които са изключителни образци на иконописта.

"Св. Петка" - с. Вуково - 1598г.

Духът на Св. Йоан Рилски още може да бъде усетен тук. Във всяка стара църквичка, в скалите, пещерите - в повея на дърветата и ромола на Струма.

В "Св. Троица" ще срещнем и една от местните легенди, с които Пастух стана популярно - тази за великаните. 

В различни периоди от време, по време на строителни изкопи, са откривани човешки кости с изключително големи размери - над 2 метра. Неизследването им, превръща предположенията в митология. Предполага се, че са били на пеоните - тракийски войнствени племена, които властвали по тези земи до 4 в. пр.н.е., за да се прелеят в дентелетите. Според Херодот - основния исторически източник от древността, те са участвали на страната на Троя, в прочутата война.

"Мълви се", че дървеното сандъче, вдясно от олтара, пази части от намерените кости. 

Не съм клюкарствал, но доколкото знам там има други останки, които не исках да притеснявам.

Във всеки случай, още с първите Ви крачки из Пастух, ще разберете, колко интересно място сте избрали за разходка.

От мястото, което препоръчах за паркиране, пътят продължава напред покрай реката. Става за лека кола, още няколкостотин метра, но по - добре не я чупете. 

Пред Вас ще видите двете височини на местността Градището, а дивата природа, която крие Струма, ще изпълни приключението Ви с крясъци на речни птици, плясък от игриви риби и припрян тропот от еленски копита.

Бях си намислил откъде да атакувам върха, но с изненада видях маркиран подход към него.

42°12'30.4"N 22°55'06.6"E - начало на подхода

Може би туристическото дружество има отношение - наличието на жълта маркировка ме наведе на това, а "допълващите" парцалчета по дърветата, освен предизвикването на умилителна усмивка, и помогнаха на някои места.

Доволен от неочакваната изненада поех с плам и бодра крачка нагоре .. за да поспра след няколко метра - наклонът малко охлади устрема ми 😀

Красивите гледки, които все повече изпълваха изминатото разстояние, както и неуспешния опит да заснема "съпорта" си от стадо струмски сърни, бяха така нужното извинение за кратки почивки.

Изкачването е приятно стръмно, но ми отне само 20 минути за да го преодолея, което мисля е изключително приемливо натоварване. 

Макар и ноемврийско, слънцето жарко галеше кожата ми, и с облекчение се шмугнах в красивата есенна гора, която ознаменува края на стръмния участък.

Очакваха ме още 10 минути до църквата, но беше време за глътка вода. Гъби пак нямаше.

Склоновете на Поглед изглеждаха диво и носеха някакво спокойствие. Вглеждах се в тях, в търсене на таен знак, който ще ми разкрие още нещо непознато, но днес не открих такъв.

Продължих нагоре, към обекта на днешното пътешествие. След малко излязох изпод короната на дърветата, а открития участък носеше следите от естествена каменна стена и вече все по - панорамните гледки в посока Рила.

Една срамежлива пътека, сякаш невидима нишка се виеше покрай хълма, докато изведнъж се озовах пред така бленуваната църква.

42°12'16.7"N 22°55'08.9"E

Късносредновековната църква "Св. Богородица" е спомената първоначално от Константин Иречек (същият на който досаждаше Бай Ганьо в Европа) през 1883г., а акад. Йордан Иванов и отделя специално внимание в труда си "Северна Македония" от 1906г., като разчита годината на ктиторския (дарителския надпис над входа, който често се използва за датировка на църквите) като 1557г. Всъщност това показва годината на изографисване, макар че според други признаци - по отношение на изписване на буквите и историческите сведения за Житомиск, построяването и би могло да стои още няколко века назад във времето. Но това никой не знае..!

Дарителите са били от близкото с. Блато, а при описа на арх. паметници в Кюстендилска област от екипа Дремсизова/Слокоска през 1978г., в църквата все още са могли да бъдат видени следи от стенописите. Сега те са паднали жертва на безмилостния ход на времето, в което природните стихии справедливо отнемат това, което хората не пазят.

Но интересен факт наблюдаваме, описан и още от най - ранните източници. 

Макар и разрушена - още по време на османското иго, при отбелязването и през 1906г., тя все още е почитана като оброчище и местните са идвали да посещават руините. Изключително стара местна традиция, която има своята приемственост и днес, тъй като останките от абсидата носеха следите от положени грижи, а множеството кръстове закачени по нея, са свидетелство за силно вкорененото християнството, в този свят район на България. 

Църквата и аз се намирахме в подножието на първия от споменатите два върха, които се виждат от Пастух. След като оставих старините зад себе си, бързо излязох на билото, където се оказах в очи с българския флаг, а зад него - на отсрещния хълм трябваше да се намират и следите от древния град.

Следи, които се забелязваха още преди "Св. Богородица". 

Преминаването на премката между двете коти на "Градището", става посредством естествен каменен праг, след който навлизаме в същинската част на Житомиск.

Житомиск, чието име е споменавано в сведения от времето на Третия кръстоносен поход (края на XIIв.) и цар Иван Александър през XIVв. и чието присъствие, на това "Градище", е предположено от К. Иречек, а впоследствие потвърдено и от вече споменатия археологически екип, при обследванията през 1978г., сега представлява само запустял хълм. Разпилените навсякъде камъни по двата хълма, следите от активен поселищен живот и на безконечните иманярски набези, само загатват за огромния размер на старинната крепост.

Описваната от археолозите значителна крепостна стена висока 1,5 метра и дълга 10 м, вече е само избледнял спомен. Няма и следа от масивния зид, както и от описваният глинен водопровод. 

Няма и следа от Житомиск, отнет от времето, прекършен от безскрупулната алчност на иманярите, забравен от археолозите. 

За съжаление, така използваното в този разказ име "Житомиск" е некоректно употребявано от мен. Защото макар че има исторически ориентири и съществуването му е потвърждавано от капацитети в областта, липсата на проучвания, които да документират официално получените данни,  правят от "стария град" само една местна легенда наричана "Градище". 

Т.е. за науката "Житомиск" не съществува.

А останките се разкопават с голи ръце. Керамика, керемиди, зидове стоят на сантиметри под повърхността! 

Извън чисто историческата му стойност, "откриването" и обособяването на Житомиск като археологически обект и туристическа атракция, биха били изключително посещавани и доходоносни.

Мястото е много живописно, с непристъпните скали, спускащи се към меандрите на Струма, а една реставрация на крепостни стени и оформянето на туристически атракции, с лекота биха превърнали средновековния град в предпочитана дестинация за цялото семейство...

Но.. Пари, пари... Колко история сме загубили заради тях?

Докато размишлявах над тези теми, пообиколих още малко из останките.

Заседях се малко и над стръмните скали вперил замечтан поглед към заснежените върхове на Рила.

Тръгвайки по обрания път с изненада установих, колко по - висок изглежда хълма, на който бях, от този със знамето.

Използвах последните минути на "Градището" за да потърся нещо интересно и "открих" човешкия профил, в една от скалите до мен.

Казах си "Довиждане" с църквата "Св. Богородица" и Житомиск и внимателно се насочих към колата. Слизането по стръмната пътека, се оказа изпитание и за малко да ме превърне в приказен герой като търкалящата се "Дядова питка", от едноименната приказка.

След като всичко завърши благополучно, се опитах да потърся и останките от църквата "Св. Димитър" и лечебното му аязмо, при една от махалите на селото, където пипалата на забвението се опитваха да се вкопчат във все още населяваното село.

42°12'12.4"N 22°53'57.4"E

Намерих само аязмото - следите на църквата не можах да разпозная. 

А пък и установено праисторическо селище има маркирано в този участък на Пастух! 

Отпивайки бавни глътки от студената вода на аязмото, усетих как сенките неусетно се бяха удължили. 

Денят неусетно отиваше към своя заник, така както приключваше и моята разходка в търсене и изследване на тайните, които крие в себе си историята на крайпътното село Пастух.

Тайни, в които "чух" легенди за великани и велики древни войни. 

Видях символи на вярата, надмогнали безмилостния ход на времето, и помогнали на пастухци да съхранят своята същност, през вековете на изпитания, които са оставили своите следи тук.

Потърсих и "Житомиск", скрит някъде там - на непристъпните скали на "Градището", кротко чакащ своята реабилитация в историята.

Тайни, които щяха да ме зоват... Да ги потърся пак..

В някоя прекрасно - загадъчна "Разходка за ден ... или два!"

За маршрута:

2ч и малко отне цялата разходка;

30 мин. стръмно изкачване до църквата "Св. Богородица";

Приятен маршрут, за хора в нормална физическа форма и без проблеми, които би предизвикало стръмното изкачване;

Удобно място за паркиране при църквата "Св. Троица" - 42°12'12.4"N 22°53'57.4"E

Начална точка на подхода към "Градището" - 42°12'30.4"N 22°55'06.6"E

Църква "Св. Богородица" - 42°12'16.7"N 22°55'08.9"E