Синаница

 

Синаница..

Кратко, ясно, благозвучно име... 

Име, криещо в себе си, толкова много красота, изпитание, чувства.. 

Име преследващо ме от години. 

Красота, търсена във всеки преход, който съм правил. 

Изпитания, за които се подготвяш с всяко препятствие в планината.

Чувството на възхищение, което изпитваш, когато зърнеш Синаница, пред теб, за първи път!

До вчера все не тръгвах към нея, защото мислех, че за ден е трудно или невъзможно. 

През годините се оглеждах в подходите от Кресна и Попини лъки, но някак не беше "моето". 

Сравнително добрата ми физическа форма, както и серия от публикации в отделните планинарски групи, спомогнаха да се ориентирам относно маршрута, неговата трудност и възможност, да се мине за ден от х. Вихрен. 

4 - 5ч. - в посока, ми се стори напълно приемливо време, за  преход в Пирин. 

А възможността да видя огледалните образи на Муратово езеро и приказната панорама от Синаница, ме караха да чакам с нетърпение деня на прехода.

Отлагането на първоначалната дата, заради лоша прогноза на времето, доведе до бонуса да ходя в страшна жега, както и да "добавя" като компания колегата Райчев - идеален баласт за Опела. Че иначе разхода на горивото щеше да е много малък. 😀

Пътя от София до х. Вихрен отнема към 2,30ч. Аз тръгнах в 3,30ч., да може към 6 и нещо да тръгнем от хижата, докато е още свеж въздуха. 

Макар и с жертване на час - два сън, това се оказа много далновиден подход, предвид големите жеги и очакваните дъждове в ранния следобед. 

При възможност спете някъде в Банско и района, за да не се изморявате допълнително и с дълго шофиране, ако не Ви понася подобно натоварване.

Самотен див заек, както и сюрреалистичната среща със сърничка, по пътя към хижа Вихрен, озариха лицата ни с усмивка и го приехме като добър знак за успешен преход.

Макар и ранен час, на хижата кипеше живот. 

Групи от туристи или "самотни бегачи", подготвяха своята екипировка, допиваха последната си глътка кафе, преди да поемат по своя път, в дебрите на Пирин.

И ние постегнахме това - онова, сипахме си вода и поехме напред.

Задължително се заредете с повече вода - по пътя няма, а прехода е изключително по открит участък.

Има си табелки за х. Синаница, Тевно езеро, х. Яне Сандански, който се разделят около най - сниманото мостче в Пирин. Маркировката за хижа и връх Синаница е синя.

Около 30 минути изкачване ни отне да стигнем живописното мостче.

 41°45'10.0"N 23°24'50.1"E

След него се движите от дясно на рекичката. 

Пътеката е ясно видима, а известно време ще се движите по равна почвена пътека. Слънчевите лъчи на изгряващото слънце, леко започваха да се подават зад Тодорка и любопитно да следват нашите крачки.

Следващата спирка по трасето ни бе Муратово езеро, като след равния участък, пак имаше изкачване, което изкара няколко капки пот от плешивите ни чела.

Почти час, след тръгването ни, вече се възхищавахме на огледалните образи във водите на Муратово езеро.

 41°44'45.2"N 23°24'19.6"E

А те са невероятни - дали по изгрев или през деня, разходката дори и само до тук е предостатъчна да Ви възхити от Пирин и да останете в плен на красотата му за цял живот.

10 - те минути за почивка, които си отделихме, с лекота биха станали часове, ако не съзнавахме, че истинската цел ни е друга - че уникалните преживявания в днешния ден тепърва предстоят.

Макар и трудно, поехме напред към Бъндеришка порта и най - сериозното ни изкачване за деня, открадвайки последни кадри на Муратово езеро и кокетно оглеждащата се в него Тодорка.

Изкачването си е хем нормално за Пирин, хем предизвикателство. 

Небето и скалистите зъбери са надвиснали над теб, по време на катеренето. Кратките почивки за глътка въздух винаги обръщаха погледа ми към изминатите крачки и невероятните панорами. 

Умората и живителната сила на красотата, която носи пиринската природа, водеха сладка битка в съзнанието ми. Но, красотата винаги осмисля всяка капка пот и всеки уморен стон, по време на преход. Струва си, докато можеш, да усещаш тази сладка болка от умора в планините...  

А, когато остарееш, гледайки снимките, да се връщаш отново към младостта, да се почувстваш пак силен, неудържим, извисен..

Тропот на копитца ме изтръгна от мислите ми.

Коренните обитатели на планината, с любопитство наблюдаваха, току показалите се шапки от Бъндеришка порта. 

За 50 минути я изкачихме от Муратово езеро.

Над нас се издигаше, измамно близко, Муратов връх, а някъде там, в далечината, бе Синаница.

Пред нас се беше ширнало Спано поле, измамно успокояващо с равния си вид. Опитвахме се да разпознаем в отсрещните зъбери нашата цел.

Изглеждаха много близко и се чудехме къде са тези 2,5ч. ходене, които ни предстояха по разчет.

От хижата, до изкачването на Бъндеришка порта, ни бе отнело към 2ч. нормално ходене.

Естествено, когато си за пръв път на някое място, действителността се оказва съвсем друга. Върховете, които гледахме, не бяха Синаница. 

Тя беше ощеееее натам - зад тях.

Равните, меки пътеки бяха приятно облекчение след каменистото, стръмно изкачване от Муратово езеро. 

Тайно се надявахме, че и натам ще е така!?!

Малко езерце до пътеката и отклонението ѝ вдясно, провокираха любопитството ми - какво се има там?

Гергийски езера и Муратова чука вляха нова доза възхищение в сърцата ни.

 41°44'32.5"N 23°23'23.2"E - гледката към Гергийски езера

Колко ли езера и върхове има в този Пирин? 

Знайни и незнайни, те могат да те изненадат на всяка крачка, да изтръгнат някоя неподозирана въздишка на благововение.. 

Продължихме с приятното ходене още известно време, наслаждавайки се на безкрайните панорами пред очите ни, както и на кротко пасящия добитък, по прекрасните зелени поляни, около нас. Идилична гледка. 

Уж равно, уж приятно, но времето и километрите си летяха. 

Пътеката рязко навлезе в леко изкачване, в посока Синанишка порта. Влажен поглед назад, към равното Спано поле, беше като беззвучен зов на отчаяние, знаейки, че пред нас е само изкачване. Поредното.

Пътеката се стесни и започнахме да лавираме по вече каменистия път. 

В далечината съзряхме сгушените сред полето, емблематични бунгалца. Калинки, кацнали сред върховете на Пирин и безкрайната шир на Спано поле.

Минутите летяха, а Синаница още не се показваше пред нас. Навлязохме в Синанишка порта, но пред очите ни бяха само поредните скали.

До един завой, след който върхът изкочи пред нас...

Красив, монументален, жадуван и плашещ. 

И все така недостижим!

Вече бяхме поизтерзани от  напичащото слънце и непоявяващата се Синаница, а сега когато я видяхме, ни се стори невъзможно далеч.

От момента, в който видяхме върха за пръв път, до неговото изкачване, ни отне още един час...

Но въпреки първоначалното стъписване, подминахме високомерно разклона за хижа Синаница и живописното ѝ езеро, за да навлезем в най - сериозната част от нашето приключение..

Редкия черен щъркел, донесен от незнайни въздушни течения над Синанишки циркус,  направи няколко "кръгчета" за да ни поздрави и отлетя нависоко, по своя път, ставайки поредната форма на див живот, която съпроводи нашата разходка. 

Страховити процепи и улеи в скалите, контрастираха рязко с красивата гледка, която ги запълваше, към хижа Синаница.

Движещата се по билото пътека, изведнъж смени своята посока рязко надолу, за да продължи своя път по отсрещния Момин връх (ако не се лъжа).

Оставихме раниците с багажа (и водата ;( ) подпрени на един камък и поехме към последната атака.

Макар и изключително красиво, стръмните склонове, тъничката пътека и ронлив терен, ми поспряха за миг, преди решително да тръгнем напред. Леко, внимателно, крачка по крачка стопявахме последните метри. Но както през цялото ни пътешествие до Синаница, пак изскачаше по някое препятствие. 

Заобикаляйки склона пред нас, очаквахме да видим знамето на върха. Естествено - видяхме го. 

Но след поредното спускане и изкачване, като наклона и бездната пред нас ни се видяха страшно демотивиращи. Спряхме, защото ни омекнаха краката - имахме нужда да се съвземем. Може би голямата жега, постоянното изкачване на някаква нова - далечна цел, дългото разстояние, а и годините оказаха своето влияние. 😀

Но се справихме. 

Духът на планинските кози, които видяхме по - рано беше с нас и поставяше обувките ни на правилните камъни.

Удоволствието, накрая, да поседнеш под знамето на връх Синаница - да погледнеш отвисоко на хижата и езерото, да кажеш "Здравей" на "старите" си приятели Вихрен и Кутело е успокояващо.

Вече спокоен, че Синаница ни допусна до себе си, мислите ми летяха свободни и леки, заедно с черния щъркел и безбрежния взор на възхитения ми поглед.

Погледите във всички посоки, търсеха познати силуети на изкачени върхове и на предстоящи такива.

Когато си преодолял себе си, за да успееш да погледнеш света от някой връх, сякаш камък пада от сърцето ти. Спокойно е. Красиво е. Удовлетворяващо, че си заслужил красотата, която пълни очите ти.

Но след серия снимки, и срещата с още един пътешественик, бавно осъзнаваш, че всичките трудности трябва да ги изминеш пак, за да се върнеш обратно 😀Или гледайки положително - да прекараш още 4 часа в Пирин!

Въпреки, че поглед назад, към обратния път за миг спира биенето на сърцето, вече по - смели и решителни, от това, че сме били на митичната Синаница, с нежелание се разделихме с върхът.

Може би поради изключителното внимание с което подходихме към опасния наклон, някак неусетно бързо преодоляхме най - тежката част от прехода и се озовахме при раниците. Глътката вода бе живителна, а сочната ябълка вля допълнителна свежест в крехкото ми тяло.

Преминаването през странно песъчлив участък и последен поглед към Синаница, бяха последните усещания, които събрах за спомен от върха. Спомени и гледки, които ще останат за винаги в съзнанието ми.

Пропуснахме да слезем до хижа Синаница. Жегата ставаше много тежка, умората някак странно завладяваше телата ни. Водата неумолимо намаляваше, а и първите облачета закачливо напъплиха в небето.

Постоянното изкачване и слизане, съвсем нормално, продължаваше да ни съсипва психически и по време на обратния път. 

Умората, психическото натоварване и голямата жега, водеха борба с необозримата красота на Пирин.

Красивите коне, пасящи кротко, край живописните меандри на малката рекичка, привлякоха "тълпи от туристи" към себе си.

Да, на връщане започнахме да срещаме хора, тепърва тръгнали към върха или просто до хижа Синаница, за нощувка.

Преодоляхме Спано поле, за да разберем, че наглед равно на отиване, на връщане спирахме често за почивка...

Достигайки до Бъндеришка порта, вече срещнахме по - големи групи от хора, а Муратов отново бе пренебрегнат "за другия път".

Последни снимки от високо и поехме към стръмното слизане по портата. И слизането не е лесно! Колената се натоварват, мускулите горят, а петичките болят. Земята става все по - твърда, с всяка крачка. Почваш да имаш чувството, че крайната цел - х. Вихрен, се отдалечава вместо да приближава. Точно да се покаже и хоп.. още някое поле и спускане преди нея. 

Подминахме Муратово езеро - бяхме го виждали 😀 

Част от туристите бяха предпочели лежерния вариант - на пикник до езерото. Мръхтари..

Малка спирка за освежаване при мостчето, беше необходима, за да изпием последните глътки вода и за последна глътка въздух, преди последните 10 минути слизане към хижата.

41°45'25.0"N 23°25'04.4"E

Красива гледка, когато си се уморил много, а и небето вече е превзето от дъждовни облаци. Малкото живописно облаче бързо се превърна в голяма неприятност!

Благополучно преминали през днешната разходка, все пак намерихме сили да посетим реновираната Байкушевата мура.

 41°46'02.0"N 23°25'24.2"E

1300 годишното дърво се бе сдобило с нови пътечки и парапетчета. 

Макар и да ни бе учудващо изморителен прехода до връх Синаница, не съжалявам, че отидох до там. 

Защото успях да стъпя на един от красавците на Пирин, на още една от перлите му. 

Да прекарам още някой красив миг на изпитание и възхищение в планината.

Да срещна още веднъж някоя от мечтите си - да успея да я запечатам "за спомен" в съзнанието си и на някоя снимка.

Да си тръгна доволен, че успях да се сдобия с нов приятел в Пирин - връх Синаница!

В тази приключенска "Разходка за ден ..или два!"

9ч. в двете посоки

към 15 км от/до х. Вихрен

Носете повечко вода!!!