Връх Половрак и Лозенската екопътека

"От Витоша по - високо нема" - казва "Шопа".                                                                            

И донякъде е така, ако мирогледът ти е ограничен до Софийското поле. 

Следването на тази максима не би позволила да се стремиш към непристъпните върхове на Пирин, красивите висоти на Рила, да търсиш "душата" на Родопите. Да стъпиш на магистралата и да опознаеш света извън столицата...

Естествено животът сега е по - различен от времената родили тези крилати фрази. Достъпността на все повече забележителности и възраждането на туризма, като начин за релакс и откъсване от работното ежедневие, отвежда все повече столичани далеч от стабилността, която носят на психиката им "жълтите павета".. Шегичка..! 😀

Но дори и за НАС "кореняците софиянци", които ограничават основно дестинациите си за туризъм до точки, където вървят рейсове с номера (градски/междуградски), има предостатъчно красиви места. 

Пътеките на Витоша са топа. Маршрути в Люлинската планина също са цел на "местните". Знайни и незнайни полянки и водни падове в близките квартали и села, също са причина да се напуснат панелките за някой час. 

Панчарево е красив вариант за лека и зареждаща разходка около езерото. 

Повечето места съм ги обиколил, но някак винаги пропусках едно от тях. В пространството отдавна витаеше едно име, което влизаше през едното ухо, застояваше се за секунда в областта на мозъка и бързо излизаше през другото. 

Все не оставаше време за него.

Половрак е връх в Лозенска планина, която е дял от Средна гора, висок 1182 м. 

При изкачването ми на връх Богдан - най - високият в Средна гора, за пръв път се замислих, че Лозенската планина е част от нея. Демек и София е като Разлог (Пирин, Рила, Родопи), между три планини - Витоша, Средна гора, Стара планина - не може столицата да е по - назад от другите градове. 

Въпреки лесния достъп до Лозенската планина и туристическите ми наклонности, единственият допир до нея е бил Германския манастир, както и един "марш на скок" като войник - от Враня, през секретното поделение над Герман и до Панчарево. Въпреки тежестта на ситуацията тогава, красотата, която се откриваше от височината към езерото и Витоша беше уникална. Частица свобода, озаряваща тази иначе кофти '98г. 

Та, следкарантинната депресия, най - после ме отведе в тази посока. Макар и след 20 км предния ден по Панорамната пътека на Витоша. Слънчевото време, въпреки лошите прогнози, дадоха шанс на тази дестинация.

До връх Половрак се стига сравнително лесно. Началната точка е последната спирка на рейс №5 в с. Долни Лозен.

42°35'41.9"N 23°30'28.4"E

Широко място, удобно за паркиране, за който идва с кола, точно пред базата на БЧК. Като цяло за изкачване на върха са нужни към 1.30ч, а до манастира "Св. Спас", който е задължителна спирка нагоре е към 1 час. Лесно е, има само едно - две стръмни места за по няколко метра. Пътеката върви, през почти цялото време по черен, широк път. Следва се червената маркировка. 

Още от началото може да се следва туристическата пътека (ориентацията е лесна) или черния път, чието начало също тръгва нагоре от обръщалото на рейса. Аз тръгнах по туристическата пътека, но малко по - късно тя се съединява с черния път. В общи линии единия стръмен участък е този, който събира двата маршрута. При следващото ми ходене ще тръгна директно по лекото 😉 Черния път до манастира е видим и на Гугъл карти.

По време на целият преход, доста пъти пътеките се разделят и събират, но въпреки това възможностите за грешки са почти никакви, стига да си се следват маркировките, табелите и целите. А те бяха, специално за моя преход - манастира "Св. Спас"/ връх Половрак и Паметник на незнаен боец от Хвърковатата чета на Бенковски/ паметника на Димитър Списаревски/ с. Пасарел. 

Както споменах, дебне се за червена маркировка - има я навсякъде, въпреки че на места е малко загадъчна, но се ориентираме лесно. 

На повечето спорни места има и табелки с основните забележителности.

Ако ще има някакво натоварване през прехода, то ще е докато стигнете манастира, а и няколко минути след него. 

Манастирът "Св. Спас", който е и първата ни спирка за деня, е основан през 13в. 

В следващите векове е разрушаван няколко пъти, от турците. 

При потушаването на Въстанието на архиереите през 1737г., в манастира са избити 350 софийски граждани и впоследствие е бил разрушен за пореден път. През 1821 г. манастирът е възобновен отново върху старите си основи. Изградена е едноапсидна, еднокорабна манастирска църква „Свето Възнесение Господне“. 

42°35'17.2"N 23°31'18.4"E

Според преданията на местните хора манастирът „Свети Спас“ е бил средище на националноосвободителното движение, като в него е отсядал дори и Васил Левски. 

Около Освобождението към него е било изградено училище с няколко големи стаи и отделно помещение за учителя. До 1900 г. манастирът е бил мъжки, а след това преобразуван в женски.

Пред манастира има полянка за гостите на Светата обител с масички за сядане и чешма, а малко преди него продавачи на кебапчета, които биха се оказали подводен камък за прехода, ако часът беше по - късен. 🍻

На входа му имаше пазачи - две кучета препречили вратата, пазещи спокойствието му от недостойните посетители. По - дребното беше шефа, но когато минах през тях, ръмженето не му помогна и си уточнихме мястото в обществото 😀Те пък се преместиха на входа на църквата, но поне открих достъпа до манастира за семействата зад мен, които с трепет очакваха изхода на този сблъсък на характери.

След манастира пътеката продължава по маркировката нагоре към върха. Пътят е черен и широк. Природата става все по - магнетична и хубава. 

Няколко минутки са ни нужни за да достигнем до една поляна, където би могло да се почине за повече време. Там, пред очите ни се откриват първите панорамни гледки към София и Витоша. 

Дървена пейка, на сакрално място, леко ни навежда на отдаване на приятен мързел, за сметка на предстоящото ходене до Пасарел. Но малко снимки и наслаждаване на красивата панорама са достатъчни на този етап... Но за хора, чиято цел е само манастира, препоръчвам още няколко минутки усилие, за достигане на тази прекрасна полянка, с уникални гледки.. Струва си!

След кратката почивка, напускаме пейката, пресичаме остатъка от поляната и с бодра крачка навлизаме пак в гората. А тя е зелена, свежа, вдъхновяваща. 

Въпреки, че следващата ни цел е Половрак, наклонът е вече много по - приятен, отколкото до манастира. Сянката на дърветата неволно забавя крачките ни, за да удължим насладата от заобикалящата ни среда. Все пак кислородът тук е малко по - различен от този в софийските квартали, примерно Връбница..

След леко изкачване на пътя, следва и леко снишаване обратно към морското равнище. Но малко. След като започнем да слизаме, има тайна пътечка вляво, която ни отвежда до скалата на снимката, а под нея се намира Лозенската пещера. Няма и 100м от основната пътека. Тоест дупка под скалата. Незнам дали продължава навътре? Това което се вижда е само малка ниша. Мисля, че нямаше ориентир за отбивката, аз я видях по Орукс мапс, но това е и единствената пътечка влизаща в гората, та може би ще се открие...?

Излизайки от отбивката за пещеричката виждам, че някой си е направил навес сред дърветата. Вилна зона Половрак... 😀

След още малко пътеката завива надясно, където ни предстоят последните крачки към поредния изкачен връх. Нисък, ама връх.. Ама нисък... но все пак връх.... 

Преди да се изкачим на върха, първо навлизаме в мемориала на четник от четата на Бенковски. 

Мемориалът е издигнат преди 110 години на мястото, където е намерил смъртта си четникът на Бенковски. Преди няколко години той е възстановен.

Преданията разказват, че след разгрома на Хвърковатата чета, един от участниците в нея, макар и ранен от турските преследвачи, успял да избяга. Стигнал чак до Лозен планина, той няколко дни преживявал благодарение на монасите от близкия манастир „Св. Спас“, скрит в пещера под връх Половрак. До деня, в който бил открит от потерята и загинал близо до върха. 

„Вместо кандила блещукат звездите на незнайно падналите български великани“, гласи надписът на паметника.

При мемориала има изградени пейки, явно за да се ползват при чествания, от по - големи групи. Но в момента вършат работа за почивка, преобличане - хапване. 

Излизайки от оградения комплекс, и вдишвайки два пъти от чистия планински въздух, пред очите се появява и пирамидата на Половрак. Тя е точно над мемориала и на 20м от фотогеничната кота със знамето, създаваща грешна представа за реалната позиция на върха. 

Полуразрушената тухлена пирамида на върха ми навяваше, някак неволно, асоциация с изоставените застави, по някои от пограничните върхове в България.  

Грешните внушения на върха се допълват и от табелката обозначаваща името и височината му. На табелата е написан "Полувраг", малко по - различно от общо приетото Половрак. Та като гледам снимката и аз съм се объркал малко при подписването на върха ... 😀 Кое е правилното име и точната кота... всеки ще си прецени сам!

Половрак е изключително панорамен. Може би с най - магнетичната панорама около София. Зеленият килим от листа е навсякъде. Имаш чувството, че лежиш върху него. 

Проблясващият в далечината яз. Искър, с надвисналите на него върхове на Рила е хипнотизиращ. 

Гледката на обвития в облаци Мусала, не може да затиши копнежа за поредното му изкачване. Само да се стопи снега и жабите на Беър Грилс, отново да закрякат в Мусаленските езера.

Гледките към София съперничат на тези от връх Камен дел. 

Хълмовете на Лозенската планина, благосклонно закриляни от Витоша, завладяват съзнанието ни. Погледът ни трудно се извърта настрани. Въпреки, че и да се отвърне за миг, пак ще попадне на нещо красиво. 

Царството на Оз може би е на някакво подобно място. Изумрудено зелено ... и с жълти павета 😂😂😂

Скаличките около върха дават възможност за почивка. Сандвича и бирата, някак не се усещат, докато съзерцанието на панорамата заема основно място в съзнанието ни.. Красиво е.

Тълпи от софиянци - туристи се изреждат за снимка на знамето, нехаещи за моето уединение...

На отсрещния връх се забелязваха щъкащи хора - не беше толкова далеч за зуума на апаратчето. Някъде вляво, под него щях да се озова след няма и час. 

Времето за почивка беше към своя край. Стръмното слизане от Половрак ме зовеше. Не е нещо особено, но предвид сравнително равното изкачване си беше някакъв наклон. Макар и за малко. Пътеката продължава през смесена местност. Поляни, гора, черни пътища ползвани от ентусиасти за оффроуд (следите от което са видими). Маршрутът бързо става равен с лек уклон надолу 😀 След около 15 мин. достигаме голям разклон, на който се пресичат масивен черен път идващ откъм Долни Лозен, пътеката за отсрещния на Половрак връх, пътят за Пасарел и още една отбивка, която незнам накъде води. Това е и едно от двете спорни места в протежение на маршрута. Има табелки, за всяка от посоките. Ние поемаме към Пасарел, но тъй като са две разклонения, Орукса посочи десния ръкав на пътя. 

Жонглирайки из коловозите от камиони, бързо напускаме сянката на свежата гора, за да се озовем на голяма поляна, която се пада вляво от върха ползван за ориентир. Малко напичаше, но така е преди дъжд 😀 

Вече почват да изкачат, тук - там, фургони и вилни места - по - скоро с вид на заслони, отколкото на място, където да избягаш от града. Но сигурно е много хубаво да се откъснеш от света на подобно място..

След голямата поляна има леко спускане, до първия фургон от вилната зона. Вляво от него има чешма, маса и пейки. Там трябва да завием наляво, за да продължим в посока Пасарел. Има към 3-4 разклона на пътя, но накъдето и да се поеме не е грешка, защото всички се събират малко по - надолу. На кой откъдето му хареса... 

Пътят продължава посоката си само надолу, през обзорни и диви поляни. Всеки момент очаквах отнякъде да изкочи сърна или диво прасе, но не би.. Само няколко пеперуди, гущери и възрастни туристи.

След поредицата открити места, пак навлизаме в горска част. Движим се пак по широк черен път. На един голям завой наляво не хващаме по него, а продължаваме направо по малка пътечка, водеща ни покрай малка рекичка, та чак до паметника на Димитър Списаревски. Доста посещавано място. 

Димитър Списаревски "Спаич" - 27-годишен дързък пилот, загинал в самоубийствена атака срещу американски бомбардировач в небето над София на 20 декември 1943г. 

Атаката се счита за първото "камикадзе" във въздушния бой. Саможертвата на Списаревски е уважавана и оценена дори и от неговите противници, пожелали да дарят медалите си за храброст на неговата майка.
Плененият Макландън ще си спомни:
„Дълго време, всяка нощ, ми се привиждаше как българският изтребител връхлита върху нашия бомбардировач. Не, това не е камикадзе. Достатъчно ми е да знам, че е бил поручик и се е казвал Списаревски. " 
Въздушните му атаки и прояви в боя са изучавани от неговите противници, а и от направилите известни, този тип атаки, японци. Но едно е сам да решиш да се жертваш за Родината, друго е да те пратят целенасочено с тази цел, както са правили японците и дадени арабски организации. Разликата е огромна.
Малко след паметника достигаме до дървената арка указваща началото на Лозенската екопътека, от страната на Пасарел.

Следвайки червената маркировка завиваме наляво и достигайки първите вили, хващаме надясно към язовир Пасарел - има указателна табела. Скритите сред буйната растителност вилички на в.з. Пасарел, сякаш водят свой собствен живот, в някакво друго време - по-спокойно и естествено.
Маршрутът слиза постепенно до нивото на водата и поема покрай язовира, в посока въжения мост, или малко по - натам, след него до центъра на с. Пасарел и вековния кавак в центъра му.

След 12 километровия преход ни остава само да се насладим на гледките, които ни предлага водоема. 

А те са красиви и винаги са ме привличали, когато съм минавал покрай него с колата.

Моста, който минава над него е изключително живописно място и вероятността да минеш няколко пъти по него, просто така, е доста голяма. За съжаление, той поставя и край на днешната разходка. Пресичайки го се озоваваме и на спирката на рейс № 3, чиято съдба е да ни върне обратно в "другия свят". Този, който е сив, мръсен и с проблеми. Но, макар и за няколко часа - преди да слезем от красивия мост, имахме възможност да избягаме за малко от всичко.

До "Св. Спас", до мемориала на четника, до връх Половрак (където и да е и както и да се казва), до лобното място на Списаревски, през гори полянки и язовир....
В една приятна и изпреварила дъжда..

"Разходка за ден ... или два"!