България е страна с невероятно религиозно наследство.
Съдбата ни да бъдем на кръстопът между Изтока и Запада, между древните, библейски и нови религии, е оставила своя отпечатък върху всеки район от нашата богата родина. Не всеки съзнава, но в България - напук на всеобщо приетото мнение, съжителстват безкрайно много религиозни деноминации. Световно уникален е "Центърът на толерантността" в София, където на една крачка един от друг, се намират православния храм "Св. Крал/ Св. Неделя", раннохристиянския храм "Св. Георги", джамията "Баня баши", еврейската синагога, католическия храм "Св. Йосиф". Из цялата страна, днес могат да се видят църкви и джамии заедно, без хората да налагат вярата си на другия. А няма и защо, тъй като от най - дълбока древност, храмът/ светилището е било мястото, където човек да "общува" с божествената сила и да потърси закрила, милост, помощ - разлика няма, независимо от кой духовен пристан се молиш!
Разбира се, "ходът на историята" е изправял на изпитания познатите ни днес вярвания, още от предхристиянските времена, та до наши дни, но днес спокойно можем да кажем, че времето на крайните религиозни отклонения е отминало, погълнато от ежедневните неволи на съвременния технологичен свят.
Което не е и толкова добре, защото пък съвременния човек все повече се отдалечава от духовната си потребности и възприема религиозно - култовите обекти, като някаква не толкова добре позната форма на културно наследство и носител на наследствена национална идентичност. Но, все пак, на доста места традициите се пазят, а пък туризма провокира посещения на немалко религиозно - култови обекти, което съхранява паметта за тях, дори и понякога тя да е обвита в бурените на нехайството засети от обществено отговорните институции.
Масовия научен интерес, поклоннически и религиозен туризъм е насочен към ясно различимите и познати обекти, но пък и множество от любители изследователи, както и пътешественици търсещи нещо различно, неспирно обикалят непопулярните култови обекти намиращи се на всяка крачка в България.
скално - култов комплекс при с. Ночево, с характерните трапецовидни ниши
Да, те са познати на тази немалка група от хора, но пък са толкова далечни от облагородяване и институционално социализиране, което би спомогнало и за тяхното съхраняване и оценяване на значението им за нашата национална идентичност....Русе е градът с най - много различни религиозни проявления, които съм срещал в България. Из неговите улички ще откриете невероятно въздействащи православни храмове като: катедралния "Св. Троица", католическия "Свети Павел от кръста", джамията "Мирза Паша", Арменска църква, Синагога и още безброй протестантски и други религиозни духовни средища. Богато минало и пъзелчета история оставили една колоритност на града, която го превръща в любима дестинация за всеки турист.
Оценката на културно - историческите обекти в Русенска област е изразена и в това, че там се намират няколко от 9-те ни обекта включени под егидата на ЮНЕСКО - "Ивановските скални манастири", АИР "Сборяново" със "Свещарската гробница" и резерват "Сребърна" от Природното световно наследство. Там са и още средновековната крепост "Червен", скален манастир "Димитър Басарбовски" (който привлича много поклонници и от Румъния, където е много тачен), пещера "Орлова чука", резерват "Русенски Лом" и много други.
Ако проследим притоците на р. Русенски Лом, под Ивановските скални църкви, ще видим, че те са "Черен" и "Малък Лом". По протежението на Черен Лом се намира крепостта "Червен", а успоредно на нея - през няколко полета с насаждения и безкрайни гледки към Дунавската равнина, се намира и "Малък Лом" с малкото село Нисово край него.
Скалните манастири са изключително застъпени в "Русенски Лом" и Североизточна България. Ако направите дори и кратка справка, ще видите, че немалко дни ще са нужни за да посетите тези характерни духовни средища.
Споменахме за обекта на ЮНЕСКО "Ивановските скални църкви", но сме длъжни да отбележим, че голяма част от останалите скални църкви в Русенска област са необлагородени и сравнително недостъпни. А те са не по - малко красиви, въздействащи и ценни. Просто при тях за съжаление е загубена - в голямата си част, стенописната украса (заради която е оценен обекта в Иваново), с отдалечен достъп са, а има нужда и от осигуряване на достъпа до тях с парапети, стълби, въжета, което предполагам представлява трудност при отпускане на средства за облагородяването им. А знам, че има желание от страна на Русенския музей това постепенно да се промени, но дано институциите си помагат и оценят положителното въздействие, което ще има това за туризма в района.
Село Нисово предлага няколко интересни туристически обекта, които е редно да поставим в графата "непопулярни" и "приключенски". Но пък те имат своите почитатели и не може да се каже, че остават непосещавани, а напротив - въпреки сравнителната дистанцираност и "девствена" природа на района, те се радват на популярност в средите на ентусиастите, които не винаги предпочитат "утъпканите" пътеки.
Основните забележителности край селото са основно три (3) - "Голям" и "Малък" Нисовски скални манастири и "Конското" гробище.
Но преди да поемем най - накрая към манастира, ще се спра за секунда на гробището.
"Конското гробище" е наследство от местната история, когато жителите на вече изчезнало село загиват от чума. Проф. Овчаров се опитва по незнайни причини да го представи за "темплиерско" през 2007 г., но директорът на русенския исторически музей проф. Николай Ненков (който ще председателства тазгодишната сесия на ЮНЕСКО, която трябваше да се проведе в България, но не би) опровергава с усмивка това твърдение. Въпреки това е възможно някъде да бъде посочено и като "темплиерско", но да знаете, че става дума за "Конското" гробище - нужно уточнение.
"Конското/ Темплиерско" гробище край с. Нисово
координати: 43°39'19.6"N 26°04'46.9"E
Какво е интересното при него? Малко след Нисово, на изток, в самотно поле, кротко стоят група от интересни каменни кръстове. Впечатляваща е не само тяхната визия, която създава естетическа наслада, но и това, че тук може да наблюдавате характерната за някои региони особеност, чрез специфични различия в надгробията, да се покаже кой е погребан там - мъж, жена, дете. Мъжките са с трапецовидно горно рамо на кръста, женските са с кръговидна горна част създаваща асоциация с кукла, а детските са с по - малък размер. Някои от камъните имат различни елементи които подсказват някакъв обществен статус или принадлежност, а може би и някоя буква се вижда. За съжаление е трудно да бъдат разпознати без малко почистване, но все пак се забелязват. Трагедията, която е преживяла изчезналото село, може да бъде усетена в някои ансамбли от кръстове, където заедно стоят "мъжки", "женски" и "малък" надгробен камък. Мястото е въздействащо, като хода на времето е заличил усещането за мъката причинила неговото възникване, и сега може да почувствате единствено силата и магията на традиционната българска обредност, чиято памет която все още е останала някъде между гънките на мемориалните камъни.
След като доста време се "повъртяхме" из меандрите на Русенски Лом, най - накрая е време да паркираме колата преди моста над реката, на малко обособено място веднага след с. Нисово, в посока с. Червен. Има малък разклон и информационна табела, която дори и без координати подсказва началото на маршрута.
начало на маршрута за Нисовските скални манастири: 43°39'02.1"N 26°03'32.1"E
Аз ще посоча него, въпреки че на места има хора, които са тръгнали от Природозащитен център "Ломовете". Той се намира, като завиете вляво след споменатия мост и след няколкостотин метра сте там. Аз не съм ходил, има спорни коментари за мястото, но ако Ви се струва по - сигурно от това колата да е до самия път, все пак ще оставя координатите и на сградата накрая.
Едни бързи статистически данни: общо 9 км; 3,30 ч. отиване, престой и връщане; равно ходене, с 35 мин. престой на последния манастир.
Мястото за паркиране е достатъчно за няколко автомобила, а черен път указва правилната посока. Няколко жълти туристически указателни табелки ще Ви придружават в това приключение. В интерес на истината маршрута е "бетон" - само напред по пътя който следва реката "Малък Лом". Но също така е истина, че и е доста приключенски на места, като в сезони с по - буйна растителност може да е доста неприятно преживяване.
Беше ноември, и в ранния предиобед още имаше скреж по усойните участъци. Слънцето все пак огряваше върховете на каньона, като само загатваше за сериозната температурна амплитуда, която щяхме да преживеем.
Широкия път беше обнадеждаващ за приятно ходене, а също и предварителния преглед на денивелацията му. Екипирахме се и поехме напред. Отминаващата есен беше склонила буйната растителност и неуморно махаше листо по листо от гордите дървета. Сивотата изтриваше бавно колорита от природата, и шарените ни туристически дрехи бяха като внасящ живот контраст в застиналото ежедневие на запуснатата пътека.
Ентусиазма от предстоящата разходка изпълваше с въодушевление гърдите ни, а последващото прибиране към София, добавяше още един нюанс към мрачните сенки на усойното поречие, което следвахме. Още свежи като репички, бързо навлязохме в маршрута. След няколко минути минахме по отсрещното подножие на споменатия Природозащитен център и май видяхме малко мостче, което стоеше тъжно над плахата река - явно оттук избралите алтернативното начало на маршрута се включват в основната част. Скалните стени отстрани започнаха да се издигат неумолимо, а спорадични скални дупки и ниши, ще привлекат интереса на изследователя у Вас. Голяма поляна, на поредния меандър, ще остави убеждението, че тук са се намирали обработваеми земи на близкото село - сега изоставени и обзети от храсталаци. На високите скали зоркото око може да открие някоя интересна пещера, пък дали е дялана или естествена, кой да знае. Е, може би големия зуум на апаратчето даде отговор на този въпрос, но какво са няколко букви надраскани отвътре? Къде се катерят тези хора не знам :)
Някъде там, досега широкия каньон неусетно ще се стесни, като през останалата част от маршрута от едната страна ще се любувате на извисените към небето каменни стени, разделени от реката, а отляво ще се намира гора. Тюркоазената вода на Малък Лом, като тънка синя нишка свързва забвението с живота скрит в пущинака.
Безброй следи на диви животни пресичаха пътя ни, а на немалко участъци бяха издълбали коловози на местата, където стадото преминаваше през водата. Интересно е да го видиш, но и малко загадъчно усещане на неизвестност, дали някой заблуден добитък няма да връхлети върху ни, запокитвайки ни в примамливо красивата рекичка.
Няма какво да се лъжем - маршрута е скучен. Равен, без никакви атрактивни моменти, без някакви особени гледки, доооста обрасло, което в един момент почва да си тежи. Както и при екопътека "Чернелка" и тук, буйно развилата се обвивна растителност е превзела всяко дърво, изграждайки непреодолима стена между туриста и иначе безспорната красота на местната природа.
Монотонната разходка започна да смълчава разговорите ни. Слънцето все още бе високо над нас, макар да наближаваше пладне, а гледките на забрава посяваха първите зрънца на разочарование от този толкова дълго очакван маршрут. Сякаш времето е спряло и никакви признаци на живот не нарушаваха спокойствието, което ни заобикаляше. "Трак - трак", потропваха щеките, с тайната надежда да прогоним нечистите сили, които витаеха около нас, може би приели образа на някоя змия или войнствено настроен глиган. Понякога скалите се приближаваха до нас, измествайки за малко гората, но макар да виждах смътно някоя интересна извивка, дивите лиани превръщаха картината в мираж.
Някак изведнъж се появиха табелките указващи, ще сме достигнали до Малкия Нисовски манастир. На мястото има и импровизиран масичка със столчета.
"Малък Нисовски манастир": 43°37'49.1"N 26°03'41.3"E
Скалната ниша се намира на няколко метра над земята, като достъпа до нея става посредством метално въже и своеобразна "Виа ферата". Бях тръгнал с нагласата, че ще се опитам да се кача до горе, но ентусиазма ми беше охладен от растителността обзела достъпа до началната част, както и риска който съществуваше не толкова за качването, колкото за слизане. Не обичам да се катеря, нямаше нищо чак толкова специфично при него което да оправдае риска, а може би и предстоящото пътуване към София ограничаваше и времево нещата. Оставих си "вратичка" евентуално на връщане, но така си остана. Починахме малко, поогледах за достъпа до манастира, но накрая поехме към крайната си цел, която не бе толкова далеч - на един завой разстояние. Към един час ни отне пътя до "Малкия" манастир, а от него до "Големия" ходихме още около 20 минути. Слънцето постепенно вземаше надмощие над студенината на усойния каньон, а досадата от постоянната гледка на обрасли храсталаци наистина ставаше обезкуражаваща. Наистина не знам, в топлите месеци, как би могъл някой да посети района? Някъде в далечината сякаш проблесна слънце, видя се небе, белна се скала. Може би наближавахме? Чернеещи се дупки насред скалната стена загатнаха, че това е нашата цел. Постепенно излязохме на открито пространство, от едната страна на което се издигаше каменен масив. Въздишки на облекчение ознаменуваха края на този тягостен преход.
"Голям Нисовски скален манастир": 43°37'28.5"N 26°03'58.0"E
С наближаването на скалите различих още няколко ниши, встрани от манастира, при които личеше човешка намеса. Дървено мостче през реката и дървена табела показваха опция за още обекти в близост носещи колоритните имена " Бръснарницата" и "Еврейската дупка"!
Насочихме се към подхода нагоре. В подножието на манастира се минава покрай още една ниша в скалата, изглеждаща като вход на пещера или навес със следи от пален огън при нея. Изкачването до скалните ниши става посредством издълбани в скалата стъпала, като за улеснение и безопасност на посетителите е поставено и метално въже. Изкачването е лесно, но все пак трябва да се внимава. Не е никакъв проблем за човек направил си труда да стигне до този забравен кът на "Русенски Лом".
Любопитството от този религиозен център бързо превзе цялото ми внимание. Каменните стъпала са много интересен елемент, който срещаме на много места в страната и неизменна част от скални църкви, църкви до скали, тракийски светилища и други. В горната част на стъпалата личат издълбавания отстрани, което подсказва за съществувала дървена структура или врата. Веднъж преодолял това изпитание, поклонника се озовава на няколко изравнени площадки обособяващи преддверието на култовата сграда.
Туристът/ изследователят/ поклонникът се озовава на около 15 - 20м над земната повърхност, някак извисен, сам с чувствата си, а може би и мъничко смирен. Умората от прехода е останала в началото на стъпалата, а с теб е дошло единствено удовлетворението, че си успял да се докоснеш до една от скритите тайни на българската религиозност.
"Св. св. Константин и Елена" е името на "Големия Нисовски скален манастир". Счита се, че заедно с Малкия манастир са функционирали в периода XI - XIVв. Той, както и другите подобни на него, представляват поредица от ниши и килии, издълбани в скалите на няколко метра височина над земята, като достъпа до тях става чрез стъпала, стълби или въжета. Повечето от тях са имали и стенописи, за съжаление станали жертва на различни въздействия. Духовната обител пък е една от най - големите в Поломието.
Когато стоиш пред входа, се чувстваш малък, пред волята изваяла скалите на тази височина, с единствената цел да съхраниш и покажеш силата на вярата си. 
Чувството на удовлетворение от достигането на този отдалечен манастир; богоязливостта, която завладява тялото поемащо всеки слънчев лъч, някъде там - между земята и небето; преклонението, което изпитваш преди да навлезеш в светата обител и усилията които си положил те превръщат от обикновен турист - изследовател в "поклонник". Просто няма как да стоиш сред издълбаните в скалите ниши и да не почувстваш духовната сила на мястото.
Манастирът представлява поредица от скални площадки, килии, входове, молитвени ниши и олтари. Още след като изкачите каменните стъпала се озовавате на първата площадка, а на запад от Вас е входа към помещенията на църквата. Той е изключително интересен и любопитен, тъй като определено асоциира с входовете на тракийските гробници и "пещерите - утроби", които са често срещани в България. Тоест, това е вход, със специфична форма, който има вклинен камък в горната част. По принцип, в определено време от годината слънчев лъч прониква през този вход, пречупвайки се от нарочно вклинения камък и достига до олтар, който би трябвало да съвпада с деня на светеца избран за патрон на храма. При пещерите - утроби проникването на слънчевия лъч до вътрешността на пещерата и символичното оплождане съвпада с точни астрономически цикли и събития, приемственост на които можем да открием в християнските светци. 
В конкретния ден пък към пладне слънцето проникваше през друг отвор от запад и неумолимо се насочваше към една от молитвените ниши на стените. Макар и конвенционалната наука да гледа с насмешка на тези хипотези, те са видими и достъпни са сравнение от всеки, а астрономическата точност на тези изсичания в скално култовите комплекси и впоследствие наблюдавана при някои от скалните манастири е направо нереална, като слънчевите прониквания са с непроменена точност от хилядолетия.
След като преминете през входа ще се озовете в най добре оформената килия която е с два входа и прозорче :) Може би и лице ще различите на една от стените?
В нея има достатъчно на брой издълбавани в скалите, които подсказват за съществувалите тук допълнителни приспособления, от които днес няма и следа. Но пък тук, както и в следващата килия има предостатъчно на брой петроглифи и графити (надписи) останали от поклонници и посетители на свещената обител.
Огромния им брой само подсказва популярността на мястото сред хората, а долната граница на годините с които те са указали периода на посещение бе "1852", което демонстрира един доста устойчив интерес на населението към обителта, въпреки институционалната забрава, която я е обзела днес.
В последната ниша на манастира, пред която има доста голяма площадка, пък ще забележите две гробни корита. И в други скални манастири има такива погребения в рамките на църквата, подобно нещо, но по - мащабно има и в една от църквите на крепостта "Червен". И не само. Любопитно е да се наблюдава тази особеност на духовните практики.
Споменахме вече стенописите и това, че в доста от църквите на Поломието е имало такива, но хода на времето е заличил голяма част от тях.
Такъв е случаят и с Големия Нисовски манастир, където едно от достойнствата му е наличието на остатъци от стенописна украса. В момента най - забележима е на обособен издълбан участък върху фасадата над голямата площадка, но и на няколко места из килиите могат да се откроят няколко запазени фрагмента.
Само мога да гадая къде би била България на световната карта за културно наследство и поклоннически туризъм, ако всичките стенописи по тези скални манастири бе съхранена от разрушение. То и сега сме 3-ти Европа по брой на разкрити археологически паметници, след Италия и Гърция (и то въпреки унищожаването им през вековете, иманярството и износа на културно наследство, неизследването на много познати археологически обекти и др.), а популярността на Ивановските стенописи, Рилски манастир, Свещарската гробница само показва световния интерес към подобно историческо наследство. Но, такава е съдбата ни..
На голямата площадка е и най - цялостния поглед към манастира, който ще остави незаличима следа на възхита в спомените Ви. Подходящо е за снимки, селфита, клипчета или просто за минутка съзерцание. Там на спокойствие може да осмислите цялото преживяване до тук, да потърсите още нещо интересно сред стените на манастира, да откриете още някое тайно кътче съхранило частица от вярата на монасите и поклонниците запазили знанието за духовната обител през всичките векове на неговото съществуване. И да оставите малко от своята, за да огрее с малко светлина и следващия човек който ще дойде тук като турист, а ще си тръгне като поклонник!
Слънцето беше достигнало до своя зенит и лъчите му вече изгаряха челото, което преди час бе сковано от студа на сутрешния скреж. 40 минути сновях в безвремие из скалния манастир, а сякаш още не ми се тръгваше, но трябваше. Докоснах за "довиждане" скалите, погледнах с умиление останките от стенописа, сведох глава пред иконите, обърнах се с вяра към входа на манастира и поех внимателно обратно по стълбите в скалите.
Пътят обратно бе също така тягостен, дълъг и скучен, но пък крачката ми бе някак по - лека, душата по - спокойна, а небето по - синьо и светло. Не знам дали някога пак ще се върна при Големия Нисовски манастир, но се радвам, че се докоснахме и достигнахме до него.
Трябва да познаваме историята си, да не се плашим от величието на нашето минало, и да пазим паметта за нея.
Като минаваме от време на време до някой археологически резерват, музей, ценно културно наследство, паметник на българската история и национална идентичност.
Като се връщаме в мислите си към тях и се гордеем, че имаме такова богатство по българските земи, останало въпреки безкрайните преломни моменти на нашата история.
Като опознаваме скритите кътчета на България и българската духовност запазила ни като нация във вековете на предизвикателства.
В следващата одухотворяваща "Разходка за ден.. или два!"
