По следите на една трапецовидна ниша

Блян, мечта, цел... химера! 

Различни изрази, провокиращи съзнанието да се стреми, а тялото да търси безспирно нещото, криещо се зад тези думи.

В началото на 2025 година, пътуване до неразкритите части на Перперикон отведе малкия "ударен" отряд на Анатоли, Мадлен и моя милост до самотни скали западно от туристическата дестинация. Всеки от нас видя по нещо интересно, а аз също открих любопитки за себе си. Интересни скали, с интригуващи изсичания, както и нещо достижимо единствено за зуума на апаратчето. Самотна трапецовидна ниша на отдалечена скала, част от каменна група разположена на отсрещния хълм. 

Красива, тайнствена - зовяща! Зарадвах се, защото тогава не знаех, че в района на Перперек (икон) има и други трапецовидни ниши - някак бе непознато и непопулярно в сравнение с други обекти. А, към един момент се оказа, че образа който бях заснел не бе познат на други любители на ниши, и още повече вълнуваше стремежа ми за нещо ново. Зрънцето на бляна бе посято, а сърцето на изследовател неизбежно знаеше, че някой ден ще достигне до нея! 

До "моята си" ниша - там на красивата скала. 

Образът ѝ се бе загнездил трайно в мислите ми, а различни разговори и нови познанства, периодично рисуваха с пастелни краски, картината на нови експедиции, целящи да открият моя блян. Нишата в белеещата се скала. 

Макар че пътят през годината да ме водеше в различни посоки, някак естествено една покана за посрещане на зимното слънцестоене в района на Кърджали с други любители на скалите и всичко, което ние виждаме в тях, ми даде възможност да се доближа до експедицията, която исках толкова много. Няколко дни прекарани в разходки със съмишленици, постепенно увеличаваше увереността ми, че моментът да потърся нишата от далечината е настъпил. Въпреки приятната компания на Атанас Лалов и другите нови приятели в предишните дни, позволили да опозная още малко Кърджалийската част на Източните Родопи, денят последен от престоя ми се очертаваше релаксиращ и посветен на семействата на моите другари. Прогнозите за времето също подкрепяха подобно развитие.

Утрото на 22 декември '25 бе мъгливо, а ситните капчици дъжд свиваха бръчки на съмнение по челото ми. Някак трудно преглъщах пухкавите палачинки за закуска, защото въпреки че се очертаваше да съм сам, все пак бях твърдо решен да тръгна в непознатото и да потърся.. Нишата в белеещата се скала! 

Глътка горещо кафе някак намали сивия тон в небето и увеличи увереността ми, че ще тръгна. Пък докъдето стигна. Най - малкото пак щях да прекарам някой час сред Природата. Приготвих си нещата, взех доста дрехи, ако се намокря от дъжда - помолих се тайно и без глас, времето и днес да бъде с мен!

Уговорка за кафе с батИ Наско ме отведе с цялата екипировка при него и Владо, с които да си поприказваме за последно, преди всеки да поеме по своите задачи за деня. Разбира се, разговора пак се завъртя около моята цел, а страстта към нишите бързо остави злободневните ангажименти в миманса. Неспирния ентусиазъм и желание да открия своята химера, някак естествено и напълно безотговорно, приобщиха двамата приятели към страстта с която търсех и говорех за нишата. Толкова им трябваше. По трудно ще се запали огън от сухи съчки отколкото да накараш хора със страст към приключенията и натуралния изследователски хъс, да поемат с теб към неизвестното. 

Задачите набързо останаха в кафето, а минути бяха необходими, ежедневните дрехи да отстъпят мястото си на туристическите. Маршрути, карти, подходи, възможности и прогнози за време се завъртяха в безкраен водовъртеж, в който единственото сигурно бе мястото откъдето да поемем в незнайна посока, а то бе село Болярци, западно от Перперикон. Времето никак не помагаше, тъй като ситния дъжд не спираше, а гъстата мъгла възпрепятваше ориентацията и по релефа на терена. Познанията на батИ Наско за района щяха да са с нас, но и малко дневна светлина също нямаше да е излишна. Не се мина и без моето "наричане", че щом сме тръгнали и не сме се уплашили от лошото време, то ще е с нас по време на прехода, а и късмет ще имаме. 

Първоначално не уцелихме мястото, където да спрем колата и се наложи да сменим локацията под осъдителния поглед на няколко местни крави. Все пак без да губим време поехме по правия път, който ни водеше напред сред пелената от сивота и лепнещата кал оставаща по обувките ни. Тюрбето на Саран Баба, бе последния признак на цивилизация в следващите часове, а торбичката с режинки наивно остана да ни чака да се върнем по същия път. 

Мъглата се стелеше в каменното дере, а капките вода застиваха върху дрехите ни. Бързо се оказа, че първоначално избрания маршрут се намира на съвсем друго място встрани от нас. Това пък даде възможност да потърсим първо нишите открити от Наско в предишно идване преди няколко години. Смяната на посоки и изменяне на целите е нещо което неизменно съпътства ходенето извън утъпканите пътеки. "Глиганинга" също. 

След кратко обсъждане, поехме край малко, но живописно водопадче, право в гората! 

Следвахме невидими посоки и едва личащи следи. И приблизителните указания към първите ниши. Е, батИ Наско напред, а ние с Владо се бавим при всеки камък и любопитна конструкция. Една такава ни накара да изостанем много от нашия водач, което бе крайно безотговорно към него, но така е.. Като тръгнеш с "малки деца" в гората :) Въртяхме се, мотахме се, коментирахме следите от иманяри, невинно пренебрегващи насочващите викове на самотния ни лидер. Най - накрая тръгнахме след него. Само за да спра след няколко метра..

Както споменах, бяхме тръгнали да издирваме моята химера - далечната ниша в белеещата се скала. Бяхме само с хипотетични насоки, които трябваше да търсим в съвсем различен район от този в който се намирахме; мъглата и ситния дъжд допълнително дезориентираха малката ни група; съмнението в успеха бързо се бе настанило в мислите ни; липсата на пътеки и "глиганинга" намаляваха допълнително оскъдното ни време. Забързани напред за да настигнем Наско, внимавахме и сред хлъзгавата среда. Но защо, как, поради каква причина в тази напрегната ситуация погледнах за последно в мъглата? Може би за да търся, да видя нещо неоткрито, нещо невидимо - не знам. Може би не случайно очите ми се извисиха над нас, към сивия склон. Може би и чух вик изтръгнат от бездиханните гърди на бленуващия в своята мечта? 

Сякаш без звук устните ми зовяха "Намерих я! Скалата е тук! Намерих нишата! Идвайте - тук е!". 

Вълни на въодушевление изпълниха тялото ми и то сякаш в транс пое стремително към скалата, която едва се подаваше сред мъглата. "Намерих нишата!" кънтеше в пустата гора. 

Макар и зърната само за миг сред неяснотата на лошото време, и различния ъгъл на възприятие, аз я познах. Това несъмнено бе самотната ниша в белеещата се скала, която бях видял в далечината от "след" Перперикон.

"Елате, намерих я". Неспирния ентусиазъм зовеше останалите пътешественици, към неочаквано появилата се ниша. Бързо се озовах до скалата и продължавах да гледам невярващо "бляна" повел ни на тази експедиция. Как изведнъж се озова на това място, тотално различно от района в който предполагах че е? Как все пак я видях в тази мъгла и ръмящо време, въпреки че бързахме напред? Зовяла ли ме е - искала ли е да я намеря?

Още докато бях снимал отдалеч, ми се стори, че на скалата има и други трапецовидни ниши. Докато аз бях концентриран върху "моята си ниша", Владо погледна скалата отстрани и там се оказа, че има още 4 ниши... 

Разбира се, знаех че е трудно да откриеш нещо ново в район пълен с изследователи и нишозависими, но тази мисъл егоистично ме блазнеше. 

Откриването на нишата, която никой не бе разпознал по далечните ми снимки, бе загнездила гордост в сърцето ми. Гордостта е порок. Но, бе ли гордост, моята потребност и неистов  стремеж да потърся нишата в белеещата се скала? Или просто по детски наивен копнеж да протегнеш ръка и да докоснеш нещо ново, далечно и тайнствено, който всеки от нас притежава и който ни кара отново и отново да поемем към неизвестното, за да преодолеем и открием още някоя скрита частица от своята същност? Трябва да е второто, защото гордостта не може да увлича и приобщава съмишленици към мечтата на някой друг и да ги кара да се впуснат в диво приключение с него, за да преживеят и те емоциите с които са пленени!

Разочарованието дойде бързо, а облаците отново се настаниха за кратко над скалите. Естествено предположенията ми, че трудно нещо такова би останало незабелязано от местните приключенци, се оказаха резонни и в момента, в който погледнах другите ниши, познах в тях показаните ми 4 от батИ Наско. За момент загорча, но не за дълго. Набързо загърбих егоцентризма да покажеш на другите, че можеш да "откриеш" нещо ново и на тяхна територия. Когато след 3 секунди и половина това стана, в съзнанието ми остана само еуфорията и удовлетворението от успеха на провокираната от мен експедиция, в издирване на самотната ниша върху белеещата се скала. 

Защото аз я търсех нея - химерата от далечната снимка и я намерих! Пак изненадващо, неочаквано и с удовлетворяващата откривателска тръпка. Аз си видях скалата и я познах, аз виках "Открих я". Тази емоция беше важната и се радвах, че я изпитах. Макар че не се оказаха новооткрити трапецовидни ниши, чувството от цялото изживяване е това, което ме въведе истински в поривите на "нишозависимите" да търсят, откриват, докосват, документират тези тайнствени следи от древността.

Не е редно да не отбележа ролята на батИ Наско да "открия" нишата. Познавайки района, той съзнателно ни бе насочил първо към това дере, което бе далеч от първоначално начертания маршрут, предполагайки напълно основателно, че там е мястото където имам визуална връзка със скалите от които бях снимал нишата. Бе предположил, че съм видял скалите с 4-те ниши посетени от него преди време, макар че ракурса на нишата която съм снимал, да му бе непознат. Така се и оказа и затова толкова изненадващо "химерата" се оказа на съвсем различно място от това, което сам щях да изследвам. Непознаването на района и мъгливото време нямаше да доведат до успех издирването при самостоятелно посещение, за което и Благодаря на хората които се впуснаха с мен в това приключение.

След първоначалните емоции последва малко разчистване на клоните пречещи за чистото наблюдение на нишите и оглед на скалите наоколо. Качихме се и на върха на скалите, с както се оказа налични 5 ниши, даже и слънчев лъч май осветли небето. Дъждът спря, времето се успокои, денят просветля мъничко. Бе предопределено днес да е успешен ден!

И въпреки разочарованието, че "моята ниша" вече е открита, когато имаш желание, понякога то бива възнаградено. Ентусиазмът ми ме караше да оглеждам скалите с надеждата, че големия зуум на апаратчето ще ми помогне да видя нещо невидяно. И я видях! Моята нова и неоткрита ниша :)

Тя беше недовършена, несъвършена, прикрита в една пукнатина, точно какъвто съм и аз. Недодялан, несъвършен, понякога потаен, но все пак... Красив и умен:) Шестата трапецовидна ниша при скалите в "Липовата гора" до село Болярци, бе започната, ясно очертана, макар и сериозното обрушване на скалите да бе оставило своите следи. 

Доволни, че толкова бързо бяхме достигнали до нашата цел, ни отвори възможности за изследване на района наоколо.

Преминахме през малък проход с вклинен камък, качихме се на скали, намерихме много следи от иманяри, шумоляхме из гората с удоволствие! Видяхме странни фигури и интересни камъни. Времето летеше неусетно, а няколко любопитни открития ни накараха да се върнем към Болярци по билото на хълма под който се намираше нишата. Следите от отминал живот и огромен град бяха навсякъде. 

Несъмнено са познати на археолозите, но и те, както сходните на тях, намиращи се непосредствено до Перперикон, явно все още очакват своята реализация като неизменна част от туристическата дестинация. А следите са крайно интересни - ясно личащи си каменни подове и пътища, разкрити отдавна некрополи, интересни основи на помещения и може би ритуални площадки..

Нямаше как да не намеря и сред тях интригуващи форми и изсичания, които всеки би могъл да тълкува както сам прецени!

Пътят към колата бе лек и приятен. Брането на режинки внесе още една нотка на издирване и усмивки в днешния ден, а макар и наближаващ сумрака бе приятен и някак топъл.

А този дъждовен и мрачен на сутринта ден, се оказа толкова удовлетворяващ и красив. Прекаран с приятели там където се чувстваме добре - сред Природата и в търсене на нещо интригуващо. Открих нишата на белеещата се скала, открих си и моя неоткрита трапецовидна ниша, което само показа, че мечтите не са "блянове", когато знаеш какво искаш да постигнеш и не се отказваш от целта си, въпреки наглед сериозните пречки, които се опитват да те откажат от тях.

А удоволствието да си със съмишленици сред красотите на Източните Родопи е истински безценното, което неистово ще ме влече отново и отново към безбрежното море от тайни на мистичната планина. 

Дали при недостъпни пещери - утроби, или сред магията на Костената планина, а може би и в преследването на поредната недостижима трапецовидна ниша, едно е сигурно.

Ще в някой слънчев или дъждовен ден, пак ще поема напред към непознатото, за да чувствам, търся, усещам...

В следващата зареждаща "Разходка за ден... или два!"

 

Голям Нисовски скален манастир

 

България е страна с невероятно религиозно наследство. 

Съдбата ни да бъдем на кръстопът между Изтока и Запада, между древните, библейски и нови религии, е оставила своя отпечатък върху всеки район от нашата богата родина. Не всеки съзнава, но в България - напук на всеобщо приетото мнение, съжителстват безкрайно много религиозни деноминации. Световно уникален е "Центърът на толерантността" в София, където на една крачка един от друг, се намират православния храм "Св. Крал/ Св. Неделя", раннохристиянския храм "Св. Георги", джамията "Баня баши", еврейската синагога, католическия храм "Св. Йосиф". Из цялата страна, днес могат да се видят църкви и джамии заедно, без хората да налагат вярата си на другия. А няма и защо, тъй като от най - дълбока древност, храмът/ светилището е било мястото, където човек да "общува" с божествената сила и да потърси закрила, милост, помощ - разлика няма, независимо от кой духовен пристан се молиш!  

Разбира се, "ходът на историята" е изправял на изпитания познатите ни днес вярвания, още от предхристиянските времена, та до наши дни, но днес спокойно можем да кажем, че времето на крайните религиозни отклонения е отминало, погълнато от ежедневните неволи на съвременния технологичен свят. 

Което не е и толкова добре, защото пък съвременния човек все повече се отдалечава от духовната си потребности и възприема религиозно - култовите обекти, като някаква не толкова добре позната форма на културно наследство и носител на наследствена национална идентичност. Но, все пак, на доста места традициите се пазят, а пък туризма провокира посещения на немалко религиозно - култови обекти, което съхранява паметта за тях, дори и понякога тя да е обвита в бурените на нехайството засети от обществено отговорните институции. 

Масовия научен интерес, поклоннически и религиозен туризъм е насочен към ясно различимите и познати обекти, но пък и множество от любители изследователи, както и пътешественици търсещи нещо различно, неспирно обикалят непопулярните култови обекти намиращи се на всяка крачка в България.

скално - култов комплекс при с. Ночево, с характерните трапецовидни ниши

Да, те са познати на тази немалка група от хора, но пък са толкова далечни от облагородяване и институционално социализиране, което би спомогнало и за тяхното съхраняване и оценяване на значението им за нашата национална идентичност....

Русе е градът с най - много различни религиозни проявления, които съм срещал в България. Из неговите улички ще откриете невероятно въздействащи православни храмове като: катедралния "Св. Троица", католическия "Свети Павел от кръста", джамията "Мирза Паша", Арменска църква, Синагога и още безброй протестантски и други религиозни духовни средища. Богато минало и пъзелчета история оставили една колоритност на града, която го превръща в любима дестинация за всеки турист. 

Оценката на културно - историческите обекти в Русенска област  е изразена и в това, че там се намират няколко от 9-те ни обекта включени под егидата на ЮНЕСКО - "Ивановските скални манастири", АИР "Сборяново" със "Свещарската гробница" и резерват "Сребърна" от Природното световно наследство. Там са и още средновековната крепост "Червен", скален манастир "Димитър Басарбовски" (който привлича много поклонници и от Румъния, където е много тачен), пещера "Орлова чука", резерват "Русенски Лом" и много други.

Ако проследим притоците на р. Русенски Лом, под Ивановските скални църкви, ще видим, че те са "Черен" и "Малък Лом". По протежението на Черен Лом се намира крепостта "Червен", а успоредно на нея - през няколко полета с насаждения и безкрайни гледки към Дунавската равнина, се намира и "Малък Лом" с малкото село Нисово край него.

Скалните манастири са изключително застъпени в "Русенски Лом" и Североизточна България. Ако направите дори и кратка справка, ще видите, че немалко дни ще са нужни за да посетите тези характерни духовни средища. 

Споменахме за обекта на ЮНЕСКО "Ивановските скални църкви", но сме длъжни да отбележим, че голяма част от останалите скални църкви в Русенска област са необлагородени и сравнително недостъпни. А те са не по - малко красиви, въздействащи и ценни. Просто при тях за съжаление е загубена - в голямата си част, стенописната украса (заради която е оценен обекта в Иваново), с отдалечен достъп са, а има нужда и от осигуряване на достъпа до тях с парапети, стълби, въжета, което предполагам представлява трудност при отпускане на средства за облагородяването им. А знам, че има желание от страна на Русенския музей това постепенно да се промени, но дано институциите си помагат и оценят положителното въздействие, което ще има това за туризма в района. 

Село Нисово предлага няколко интересни туристически обекта, които е редно да поставим в графата "непопулярни" и "приключенски". Но пък те имат своите почитатели и не може да се каже, че остават непосещавани, а напротив - въпреки сравнителната дистанцираност и "девствена" природа на района, те се радват на популярност в средите на ентусиастите, които не винаги предпочитат "утъпканите" пътеки.

Основните забележителности край селото са основно три (3) - "Голям" и "Малък" Нисовски скални манастири и "Конското" гробище. 

Но преди да поемем най - накрая към манастира, ще се спра за секунда на гробището.

"Конското гробище" е наследство от местната история, когато жителите на вече изчезнало село загиват от чума. Проф. Овчаров се опитва по незнайни причини да го представи за "темплиерско" през 2007 г., но директорът на русенския исторически музей проф. Николай Ненков (който ще председателства тазгодишната сесия на ЮНЕСКО, която трябваше да се проведе в България, но не би) опровергава с усмивка това твърдение. Въпреки това е възможно някъде да бъде посочено и като "темплиерско", но да знаете, че става дума за "Конското" гробище - нужно уточнение.

"Конското/ Темплиерско" гробище край с. Нисово

координати:  43°39'19.6"N 26°04'46.9"E

Какво е интересното при него? Малко след Нисово, на изток, в самотно поле, кротко стоят група от интересни каменни кръстове. Впечатляваща е не само тяхната визия, която създава естетическа наслада, но и това, че тук може да наблюдавате характерната за някои региони особеност, чрез специфични различия в надгробията, да се покаже кой е погребан там - мъж, жена, дете. Мъжките са с трапецовидно горно рамо на кръста, женските са с кръговидна горна част създаваща асоциация с кукла, а детските са с по - малък размер. Някои от камъните имат различни елементи които подсказват някакъв обществен статус или принадлежност, а може би и някоя буква се вижда. За съжаление е трудно да бъдат разпознати без малко почистване, но все пак се забелязват. Трагедията, която е преживяла изчезналото село, може да бъде усетена в някои ансамбли от кръстове, където заедно стоят "мъжки", "женски" и "малък" надгробен камък. Мястото е въздействащо, като хода на времето е заличил усещането за мъката причинила неговото възникване, и сега може да почувствате единствено силата и магията на традиционната българска обредност, чиято памет която все още е останала някъде между гънките на мемориалните камъни.

След като доста време се "повъртяхме" из меандрите на Русенски Лом, най - накрая е време да паркираме колата преди моста над реката, на малко обособено място веднага след с. Нисово, в посока с. Червен. Има малък разклон и информационна табела, която дори и без координати подсказва началото на маршрута. 

начало на маршрута за Нисовските скални манастири: 43°39'02.1"N 26°03'32.1"E

Аз ще посоча него, въпреки че на места има хора, които са тръгнали от Природозащитен център "Ломовете". Той се намира, като завиете вляво след споменатия мост и след няколкостотин метра сте там. Аз не съм ходил, има спорни коментари за мястото, но ако Ви се струва по - сигурно от това колата да е до самия път, все пак ще оставя координатите и на сградата накрая. 

Едни бързи статистически данни: общо 9 км; 3,30 ч. отиване, престой и връщане; равно ходене, с 35 мин. престой на последния манастир.

Мястото за паркиране е достатъчно за няколко автомобила, а черен път указва правилната посока. Няколко жълти туристически указателни табелки ще Ви придружават в това приключение. В интерес на истината маршрута е "бетон" - само напред по пътя който следва реката "Малък Лом". Но също така е истина, че и е доста приключенски на места, като в сезони с по - буйна растителност може да е доста неприятно преживяване. 

Беше ноември, и в ранния предиобед още имаше скреж по усойните участъци. Слънцето все пак огряваше върховете на каньона, като само загатваше за сериозната температурна амплитуда, която щяхме да преживеем. 

Широкия път беше обнадеждаващ за приятно ходене, а също и предварителния преглед на денивелацията му. Екипирахме се и поехме напред. Отминаващата есен беше склонила буйната растителност и неуморно махаше листо по листо от гордите дървета. Сивотата изтриваше бавно колорита от природата, и шарените ни туристически дрехи бяха като внасящ живот контраст в застиналото ежедневие на запуснатата пътека. 

Ентусиазма от предстоящата разходка изпълваше с въодушевление гърдите ни,  а последващото прибиране към София, добавяше още един нюанс към мрачните сенки на усойното поречие, което следвахме. Още свежи като репички, бързо навлязохме в маршрута. След няколко минути минахме по отсрещното подножие на споменатия Природозащитен център и май видяхме малко мостче, което стоеше тъжно над плахата река - явно оттук избралите алтернативното начало на маршрута се включват в основната част. Скалните стени отстрани започнаха да се издигат неумолимо, а спорадични скални дупки и ниши, ще привлекат интереса на изследователя у Вас. Голяма поляна, на поредния меандър, ще остави убеждението, че тук са се намирали обработваеми земи на близкото село - сега изоставени и обзети от храсталаци. На високите скали зоркото око може да открие някоя интересна пещера, пък дали е дялана или естествена, кой да знае. Е, може би големия зуум на апаратчето даде отговор на този въпрос, но какво са няколко букви надраскани отвътре? Къде се катерят тези хора не знам :)

Някъде там, досега широкия каньон неусетно ще се стесни, като през останалата част от маршрута от едната страна ще се любувате на извисените към небето каменни стени, разделени от реката, а отляво ще се намира гора. Тюркоазената вода на Малък Лом, като тънка синя нишка свързва забвението с живота скрит в пущинака. 

Безброй следи на диви животни пресичаха пътя ни, а на немалко участъци бяха издълбали коловози на местата, където стадото преминаваше през водата. Интересно е да го видиш, но и малко загадъчно усещане на неизвестност, дали някой заблуден добитък няма да връхлети върху ни, запокитвайки ни в примамливо красивата рекичка. 

Няма какво да се лъжем - маршрута е скучен. Равен, без никакви атрактивни моменти, без някакви особени гледки, доооста обрасло, което в един момент почва да си тежи. Както и при екопътека "Чернелка" и тук, буйно развилата се обвивна растителност е превзела всяко дърво, изграждайки непреодолима стена между туриста и иначе безспорната красота на местната природа. 

Липсата на постоянна човешка грижа, оставя всичко да пустее, а чувството на безразличие постепенно започваше да внася хладнина и в нашето настроение. Струва ми се, че не трябва много усилие - просто една идея да бъде социализирана пътеката, малко да се разчисти. Пътя така или иначе е доста широк за пешеходци, а да не кажа, че спокойно с по - висока кола се стига до самия манастир. Обособяването на места за пикник или някакви други "закачки" за туристи и посетители, ще повиши интереса към мястото. Но трябват финанси, трябва и човешки ресурс за контрол над облагородените зони, а това е проблем. 

Монотонната разходка започна да смълчава разговорите ни. Слънцето все още бе високо над нас, макар да наближаваше пладне, а гледките на забрава посяваха първите зрънца на разочарование от този толкова дълго очакван маршрут. Сякаш времето е спряло и никакви признаци на живот не нарушаваха спокойствието, което ни заобикаляше. "Трак - трак", потропваха щеките, с тайната надежда да прогоним нечистите сили, които витаеха около нас, може би приели образа на някоя змия или войнствено настроен глиган. Понякога скалите се приближаваха до нас, измествайки за малко гората, но макар да виждах смътно някоя интересна извивка, дивите лиани превръщаха картината в мираж.

Някак изведнъж се появиха табелките указващи, ще сме достигнали до Малкия Нисовски манастир. На мястото има и импровизиран масичка със столчета. 

"Малък Нисовски манастир": 43°37'49.1"N 26°03'41.3"E

Скалната ниша се намира на няколко метра над земята, като достъпа до нея става посредством метално въже и своеобразна "Виа ферата". Бях тръгнал с нагласата, че ще се опитам да се кача до горе, но ентусиазма ми беше охладен от растителността обзела достъпа до началната част, както и риска който съществуваше не толкова за качването, колкото за слизане. Не обичам да се катеря, нямаше нищо чак толкова специфично при него което да оправдае риска, а може би и предстоящото пътуване към София ограничаваше и времево нещата. Оставих си "вратичка" евентуално на връщане, но така си остана. 

Починахме малко, поогледах за достъпа до манастира, но накрая поехме към крайната си цел, която не бе толкова далеч - на един завой разстояние. Към един час ни отне пътя до "Малкия" манастир, а от него до "Големия" ходихме още около 20 минути. Слънцето постепенно вземаше надмощие над студенината на усойния каньон, а досадата от постоянната гледка на обрасли храсталаци наистина ставаше обезкуражаваща. Наистина не знам, в топлите месеци, как би могъл някой да посети района? Някъде в далечината сякаш проблесна слънце, видя се небе, белна се скала. Може би наближавахме? Чернеещи се дупки насред скалната стена загатнаха, че това е нашата цел. Постепенно излязохме на открито пространство, от едната страна на което се издигаше каменен масив. Въздишки на облекчение ознаменуваха края на този тягостен преход. 

"Голям Нисовски скален манастир": 43°37'28.5"N 26°03'58.0"E

С наближаването на скалите различих още няколко ниши, встрани от манастира, при които личеше човешка намеса. Дървено мостче през реката и дървена табела показваха опция за още обекти в близост носещи колоритните имена " Бръснарницата" и "Еврейската дупка"!

Насочихме се към подхода нагоре. В подножието на манастира се минава покрай още една ниша в скалата, изглеждаща като вход на пещера или навес със следи от пален огън при нея. Изкачването до скалните ниши става посредством издълбани в скалата стъпала, като за улеснение и безопасност на посетителите е поставено и метално въже. Изкачването е лесно, но все пак трябва да се внимава. Не е никакъв проблем за човек направил си труда да стигне до този забравен кът на "Русенски Лом".

Любопитството от този религиозен център бързо превзе цялото ми внимание. Каменните стъпала са много интересен елемент, който срещаме на много места в страната и неизменна част от скални църкви, църкви до скали, тракийски светилища и други. В горната част на стъпалата личат издълбавания отстрани, което подсказва за съществувала дървена структура или врата. Веднъж преодолял това изпитание, поклонника се озовава на няколко изравнени площадки обособяващи преддверието на култовата сграда.

Туристът/ изследователят/ поклонникът се озовава на около 15 - 20м над земната повърхност, някак извисен, сам с чувствата си, а може би и мъничко смирен. Умората от прехода е останала в началото на стъпалата, а с теб е дошло единствено удовлетворението, че си успял да се докоснеш до една от скритите тайни на българската религиозност. 

"Св. св. Константин и Елена" е името на "Големия Нисовски скален манастир". Счита се, че заедно с Малкия манастир са функционирали в периода XI - XIVв. Той, както и другите подобни на него, представляват поредица от ниши и килии, издълбани в скалите на няколко метра височина над земята, като достъпа до тях става чрез стъпала, стълби или въжета. Повечето от тях са имали и стенописи, за съжаление станали жертва на различни въздействия. Духовната обител пък е една от най - големите в Поломието. 

Когато стоиш пред входа, се чувстваш малък, пред волята изваяла скалите на тази височина, с единствената цел да съхраниш и покажеш силата на вярата си. 

Чувството на удовлетворение от достигането на този отдалечен манастир; богоязливостта, която завладява тялото поемащо всеки слънчев лъч, някъде там - между земята и небето; преклонението, което изпитваш преди да навлезеш в светата обител и усилията които си положил те превръщат от обикновен турист - изследовател в "поклонник". Просто няма как да стоиш сред издълбаните в скалите ниши и да не почувстваш духовната сила на мястото. 

Манастирът представлява поредица от скални площадки, килии, входове, молитвени ниши и олтари. Още след като изкачите каменните стъпала се озовавате на първата площадка, а на запад от Вас е входа към помещенията на църквата. Той е изключително интересен и любопитен, тъй като определено асоциира с входовете на тракийските гробници и "пещерите - утроби", които са често срещани в България. Тоест, това е вход, със специфична форма, който има вклинен камък в горната част. По принцип, в определено време от годината слънчев лъч прониква през този вход, пречупвайки се от нарочно вклинения камък и достига до олтар, който би трябвало да съвпада с деня на светеца избран за патрон на храма. При пещерите - утроби проникването на слънчевия лъч до вътрешността на пещерата и символичното оплождане съвпада с точни астрономически цикли и събития, приемственост на които можем да открием в християнските светци. 

В конкретния ден пък към пладне слънцето проникваше през друг отвор от запад и неумолимо се насочваше към една от молитвените ниши на стените.  Макар и конвенционалната наука да гледа с насмешка на тези хипотези, те са видими и достъпни са сравнение от всеки, а астрономическата точност на тези изсичания в скално  култовите комплекси и впоследствие наблюдавана при някои от скалните манастири е направо нереална, като слънчевите прониквания са с непроменена точност от хилядолетия. 

След като преминете през входа ще се озовете в най добре оформената килия която е с два входа и прозорче :) Може би и лице ще различите на една от стените?

В нея има достатъчно на брой издълбавани в скалите, които подсказват за съществувалите тук допълнителни приспособления, от които днес няма и следа. Но пък тук, както и в следващата килия има предостатъчно на брой петроглифи и графити (надписи) останали от поклонници и посетители на свещената обител.

Огромния им брой само подсказва популярността на мястото сред хората, а долната граница на годините с които те са указали периода на посещение бе "1852", което демонстрира един доста устойчив интерес на населението към обителта, въпреки институционалната забрава, която я е обзела днес.

В последната ниша на манастира, пред която има доста голяма площадка, пък ще забележите две гробни корита. И в други скални манастири има такива погребения в рамките на църквата, подобно нещо, но по - мащабно има и в една от църквите на крепостта "Червен". И не само. Любопитно е да се наблюдава тази особеност на духовните практики.

Споменахме вече стенописите и това, че в доста от църквите на Поломието е имало такива, но хода на времето е заличил голяма част от тях. 

Такъв е случаят и с Големия Нисовски манастир, където едно от достойнствата му е наличието на остатъци от стенописна украса. В момента най - забележима е на обособен издълбан участък върху фасадата над голямата площадка, но и на няколко места из килиите могат да се откроят няколко запазени фрагмента.

Само мога да гадая къде би била България на световната карта за културно наследство и поклоннически туризъм, ако всичките стенописи по тези скални манастири бе съхранена от разрушение. То и сега сме 3-ти Европа по брой на разкрити археологически паметници, след Италия и Гърция (и то въпреки унищожаването им през вековете, иманярството и износа на културно наследство, неизследването на много познати археологически обекти и др.), а популярността на Ивановските стенописи, Рилски манастир, Свещарската гробница само показва световния интерес към подобно историческо наследство. Но, такава е съдбата ни..

На голямата площадка е и най - цялостния поглед към манастира, който ще остави незаличима следа на възхита в спомените Ви. Подходящо е за снимки, селфита, клипчета или просто за минутка съзерцание. Там на спокойствие може да осмислите цялото преживяване до тук, да потърсите още нещо интересно сред стените на манастира, да откриете още някое тайно кътче съхранило частица от вярата на монасите и поклонниците запазили знанието за духовната  обител през всичките векове на неговото съществуване. И да оставите малко от своята, за да огрее с малко светлина и следващия човек който ще дойде тук като турист, а ще си тръгне като поклонник!

Слънцето беше достигнало до своя зенит и лъчите му вече изгаряха челото, което преди час бе сковано от студа на сутрешния скреж. 40 минути сновях в безвремие из скалния манастир, а сякаш още не ми се тръгваше, но трябваше. Докоснах за "довиждане" скалите, погледнах с умиление останките от стенописа, сведох глава пред иконите, обърнах се с вяра към входа на манастира и поех внимателно обратно по стълбите в скалите. 

Пътят обратно бе също така тягостен, дълъг и скучен, но пък крачката ми бе някак по - лека, душата по - спокойна, а небето по - синьо и светло. Не знам дали някога пак ще се върна при Големия Нисовски манастир, но се радвам, че се докоснахме и достигнахме до него. 

Трябва да познаваме историята си, да не се плашим от величието на нашето минало, и да пазим паметта за нея. 

Като минаваме от време на време до някой археологически резерват, музей, ценно културно наследство, паметник на българската история и национална идентичност. 

Като се връщаме в мислите си към тях и се гордеем, че имаме такова богатство по българските земи, останало въпреки безкрайните преломни моменти на нашата история. 

Като опознаваме скритите кътчета на България и българската духовност запазила ни като нация във вековете на предизвикателства.

В следващата одухотворяваща "Разходка за ден.. или два!"

Скумсале

 

България е страна, на чиято съвременна територия има безкрайно много следи, оставени от нашите предци, чужди народи.. или загубени цивилизации. С доста от тях сме свикнали и те са част от нашето ежедневие, до степен такава, че понякога не осъзнаваме какво стои пред очите ни. Дали поредният археологически обект, вълнуващ артефакт, а може би следа към нещо, което съзнанието ни трудно би приело. 

България е богата на скално - култови комплекси и ярко изявена мегалитна култура, останала в наследство от дълбока древност. 

Какво е любопитното при тези интересни, огромни скални "тетриси"? 

При част от тях можем да приемем, че причината за струпване и оформяне на тези комплекси са последиците от вулканична дейност; при други са видими следите от пясъчници, останали от пресъхнали морета, а при трети природните дадености са концентрирали около себе си различни по своя вид свещенодействия. Общото между всички тях, са следите от допълнителна човешка намеса при тяхното оформяне. Тя би могла да бъде отчетена: в изкуственото изместване и подреждане в определена геометрична последователност на огромни скални късове; в оформянето на скални образи  и профили - на хора и животни, в рамките на скалите съставящи светилището; в добавянето, като елементи, на трапецовидни ниши, ритуални ямки, улейчета, тронове, провиралки или други скални изсичания. 

Невъзможни за осмисляне, при скално - култовите комплекси, са два елемента, лично според мен, особено предвид изключителната древност на мегалитното оформяне:   

- прецизното инженерство и баланс постиган при "подредбата" на огромните скали, който е немислим дори и със средствата на съвременната техника;

- наблюдаваното изключително точно следване на определени астрономически цикли и познания по астрономия, нещо което мисля, че е трудно постижимо без нужните прибори!

Тъй като науката не винаги може да даде разумно обяснение на тези явления, те често са обект на изследване от любители на мегалити. Скално - култовите комплекси привличат и немалко приключенци или обикновени туристи, които просто искат да се докоснат до чудната магия и непозната енергия, която таят в себе си огромните камъни!

Такъв пътешественик съм и аз, а причудливите скални групи край пътя Стрелча - Копривщица (или обратно) не веднъж са задържали погледа ми върху тях.

Скумсале е един от най - големите по площ скално - култови комплекси в България, но и един от сравнително социализираните. Ако считаме за такова няколкото табелки и 2 - 3 изградени беседки по проект. В + е близостта на основната група скали до самият път, което предполага лесен достъп и удобство за посетителите. Има и място за паркиране.

Честно казано не знаех какво да очаквам от "Скумсале". Бях виждал няколко снимки, но скалите на тях не изглеждаха толкова ясно оформени и вълнуващи, каквито са например мегалитите на община Брезово или пък в моят Кюстендилски край - до селата Лиляч, Блато и Долна Козница. Демек това, което е пред очите ти, да е разбираемо за всеки турист. Мисля, че с тази нагласа трябва да се подходи в началото към  "Скумсале", пък в течение на разходката, е твърде възможно да си тръгнем изпълнени с възхищение? Но кой знае? 

В ранния преди обед, Опелчето спря на самотния паркинг, в непосредствена близост до началото на пътеката към "Скумсале". Двигателят беше топъл, а спирката не бе първата за деня. Подхода към днешната цел, ни преведе през Подбалканския път, живописната Еленска базилика, красивият Антонски водопад и през непреходния уют на Копривщица. 

Бързо приготвяне на няколкото неща за прехода и вече стоях пред информационната табела указваща старта на днешното приключение. Макар, че часът бе 10, все още бях сам турист. Аз поех наляво от първата беседка, но на финала се върнах от другата страна.  

Първите интересни скали правят впечатление веднага.

Характерни скални ниши привличат погледа и макар да нямат строго специфичната визия на родопските трапецовидни, не крият съмнение в човешка намеса при тяхното оформяне и вероятно ритуалната им функция. Камъните започват да впечатляват, а интересните ниши провокират и първите снимки за деня, в които използвам себе си за мащаб :)

Усещането, че непознатата територия на "Скумсале" ще ми поднесе значителна доза приятни усещания и лични открития, бавно започваше да расте.

Задаващата се на хоризонта Пролет, беше започнала да оцветява тук-там природата със зелени краски, а като златиста мъниста, жълти минзухари подаваха срамежливо цветове, в търсене на топло помилване от жадуваното слънце. Слънце, което него ден не беше много на небето, но за сметка на това животворни дъждовни капки, съпътстваха част от разходката.

Крачките постепенно ме въвличаха в рехавата дъбова гора, а след няколко подритвания на шумата се озовах пред втора указателна табела. Тя, вече показваше нещо като маршрут и нещо, като забележителности, които да издирите.

Критичната ми натура, естествено би препоръчала доста по - подробно подготвени ориентири за интересните скали в "Скумсале", както и по - старателно оформяне на маршрута. Усвояването на средства по евро-програма, не трябва да се изчерпва с 2-3 беседки и почти неполезни информационни табели. Най - хубавите неща, които си открих там, бяха в резултат на почти хаотично скиторене от скален комплекс на друг, без ясна идея какво ще видя там...!

След втората табела пътеката продължаваше напред, към голяма скална група, но както споменах, обиколката ми продължи на принципа "дай първо да погледна встрани, че може да има нещо интересно, пък после ще се върна по пътеката". Това неведнъж ме е вкарвало в изпитания, но пък почти всеки път ме отвежда до нещо, което не съм очаквал да видя и определено си заслужава.

Подскочих на един камък, озовах се на друг - тръгнах към трети. Пътеката вече беше на 50м встрани и реално се озовах на комплекс, който май се пада под паркинга, където бях оставил самотния Опел. Погледа ми бе привлечен от изправен камък, който очевидно не се е озовал сам там където се намираше. Само че "това" беше на 10м височина и в края на издигащата се скала.

Правоъгълната канара се оказа само част от още няколко интересни и огромни камъка, който бяха положени в определена последователност, върху издигаща се площадка на няколко метра височина!

Но това не беше най-интересното в този комплекс, а пещера тип "утроба", на която попаднах в западната част на скалите. Тесния процеп почти не прави впечатление, и може да бъде подминат, ако не знаеш, че на подобни места има и друга гледна точка. Тя не е много дълга, но входа е малко стеснен, та приятно загатнатото ми коремче за малко да възпрепятства навлизането в нея. С малко извивки, като на екзотична танцьорка се справих пък дано успеех да изляза после :)

В тези пещери винаги има един заклинен камък някъде над половината височина, който тук беше специфично оформен :)

Пещерите "утроби", са пряко обвързани с навлизането на слънчев лъч в тях, в определен астрономически период от годината - най - често на някое от равноденствията (те са определящи за насочеността при повечето мегалити и скално-култови комплекси), като при това навлизане на лъча, той се пречупва по специфичен начин от оформения вход на пещерата или вече споменатия камък, като в точното ритуално време, лъчът достига до централната вътрешна част на пещерата, извършвайки символично оплождане. Тази символика се наблюдава и в много обичаи, където се претворява зачеването и раждането на новата година. 

Отплеснах се, но затова тези пещери са изключително важни носители на информация за познанията и обичаите на древните, а ритуалите за плодовитост, плодородие, молба за зачеване са неизменна част от нашия фолклор. Отделно тези пещери са наистина впечатляващи визуално - пещера "Утробата" например, в Източните Родопи генерира неимоверен интерес към себе си.

След като успешно се измъкнах от пещерата се помотах още малко в тази скална група, колкото да видя още няколко огромни камъка, наредени точно като тетрис, няколко специфично оформени ниши.

Някъде там попаднах и на скала, сякаш съсечена с Екскалибур, балансирана върху други парчета камъни. На много такива "прорязани" скали попаднах този ден.

Погледнах още няколко интересни неща, след което предприех завръщане към първоначалната пътека. А дано, ама надали. 

Интересна структура ми направи впечатление още преди капки дъжд време. Още нещо, което не предполагах, че ще видя тук - както казах, не бях проучвал много подробно, какво да търся в Скумсале, а положителното на тази неосведоменост е, са приятните емоции при срещата с неочакван обект. 

Това което бях зърнал, представлява каменна плоча поставена и закрепена върху две стени или камъка и стои като похлупак.

Наричано понякога долмен/ протодолмен ('Плочата' в Брезово), пиростия (триножник), а може би просто да е тип 'провиралка' за слънчев лъч или хора, изпълнявайки ритуалното си значение според нуждите на изпълняваните обреди. Както и да бъде наречено, съоръжението е едно от най - интересните неща, които определено биха предизвикали интереса дори на незаинтересован от мегалитите турист.

Как е поставен този камък там? Каква ли сила и прецизност е била нужна за тази операция? А каква ли точност и познание трябва да имаш, за да изчислиш точната насоченост на структурата и това, че може би в точен ден и час, слънчев лъч ще премине през отвора и ще огрее споменатия по - рано правоъгълен камък високо върху скалите. Поне така ми се стори "на око" :) Е, и египтяните са имали такива въпроси относно строежа на пирамидите, пък дали са ползвали "ноу хау"-то на други народи .. Кой да ти каже? Кой да знае? Вярно, че нашите мегалити са по-древни от египетската строителна площадка, ама.. ;)

Едва нарадвал се на този мегалит и вече пред очите ми се появи следващият.

Той се оказа от типа на "Караджов камък", при който каменен къс (подобно на утробата), бива заклинен в горната част на две скали. Естествено тук беше в симпатично малък мащаб, в сравнение с него или камъкът в "Тектонски гребен" - Реселец, но въпреки това много въздействащ!

Изненадите не спираха, а чудноватите камъни сякаш не спираха да разказват приказните си истории. 

"Омфалос" се оказа следващата находка. Ясно оформена топка, яйце, елипса, бе издялана от скала и увенчаваше горната част на тази интересна структура.

Наричани "пъп на света" или част от други теории, за които може да потърсите информация, са религиозни обекти с функция да осъществяват божествена връзка. Или приравнено към днешните ни познати неща - оброчища, църкви, кръстове и т.н. светилища. Много любопитен и важен обект, с неговото наличие тук, който също няма да срещнете в масово публикуваните снимки за Скумсале. Скоро снимах подобни обекти в Блато, но този си изглежда точно, като "по книгите" - на постамент и сочещ нагоре :)

Лека - полека, неусетно бе изминал 1 час откакто поех в изследване на скалния свят на "Скумсале". Енергията, която ми носи допира до тези останки от миналото, караше времето да забави своя ход, а спомените, който пази камъкът, сякаш пренасяха духът ми в друго измерение, където нещата са по - прости и истински, а връзката с божественото пряка и зареждаща. 

Най - накрая се върнах при първата скална група, която се падаше след втората табелка - много отклонения, много нещо! А тя е толкова впечатляваща, че и само до тук да стигнете ще е достатъчно. На 50м от пътя е. Така се случи, че идвайки от другите мегалити попаднах точно на мястото, откъдето да се кача в горната й част, където са основните интересните неща. Гледайки отдолу си мислех, че ще открия няколко ритуални ямки, няколко улейчета и най-много някой балансиран камък за разкош. Имаше ги и тях. Но какви!

Качих се по няколкометрова пътечка - напълно преодолима за всеки желаещ, а с помощ от приятел, това ще е без съмнение. 

Погледът ми веднага бе привлечен от огромни канари, които бяха замръзнали в безкрайна целувка. 

Балансирани скали, вкаменени в последния си дъх, ще изпълнят сърцето Ви с умиление, а очите със сълзи, от тази мегалитна композиция,  сякаш увековечила неумиращия допир на любимия. Многобройните красиви ямки върху съседните канари, като че са издълбани от непресъхващите сълзи, пролети по невъзможната любов - любов, която и в този момент караше небето да рони ситни капки на тъга. 

Чувствата са си чувства, ама мокрото не е сухо, ако питаме Божинката! Оглеждайки площадката се оказа, че вълнуващите неща тепърва щяха да станат част от моята разходка.

Скален лабиринт ме пренесе мислено в "Провиралкята" на с. Лиляч, а саморъчно направена стълба, живописно ми представи различна гледна точка на светилището. 

Впечатляваща скална арка допълваше плетеницата, а скален улей покрит с камък - тип "пиростия" подсказа още една опция за подход към върха на комплекса. 

Целият този архитектурен ансамбъл, бе увенчан с поредния камък балансиран върху други, който някак високомерно се извисяваше на всичко. По него също имаше оформени улеи, които придаваха странна форма на този къс, наподобяваща царствена глава с корона (подобна и то по хубава има в с. Блато). 

Завладяваща е тази способност за закрепване на скални късове срещана на всяка крачка в "Скумсале". Понякога тези конструкции имат ясно изразена функция и смисъл, но друг път хаотичната им подреденост изглежда, като искрена детска игра, редяща кули от кибритени клечки. Види се, някой великан щастливо е подмятал канарите като балони, опитвайки се да ги закрепи върху ръката си, докато изплъзнало се "Апчихуу", не разпръсне всичко отново, сякаш ефирен цвят на глухарче. Непохватност, изграждаща всяка гениалност. Нещо, като националите по футбол през '94-та година в САЩ, когато "организираният хаос" на игра ни отведе по върховете на първенството.

Невероятно изглеждаше и източната страна на кулата, която се откри пред мен, след като изкачих крехката дървена стълба. 

Огромен обелиск с оформен кръг в горния му край, предаваше от слънчевата топлина, чрез невидими лъчи, дори и в този облачен ден! Други биха видели в него "Мъжки камък", но всеки му според фантазията. Скалата е там - ходете, пък вижте какво ще разпознаят очите Ви!

Не беше нужно обаче, обиграно творческо мислене, за да открие зеницата ми детски спомен край една от скалите. 

"Mickey Mouse in the house"

Специфично оформените ямчици визуализираха ярко образа на Мики Маус, хиляди години преди Уолт Дисни да направи този анфас един от емблематичните за нашето време. 

Времето летеше неусетно в невероятния свят на Скумсале и стрелките бързаха по неизменен кръговрат. Разходката из тази феерия от необикновени форми, ме превеждаше по омагьосана пътека край всеки мегалит, а някоя тайнствена прашинка привличаше вниманието към себе си с жестока непреклонност, така както зовът на морските сирени, влече към гибел жадуващото сърце на моряка.

Човешка глъч наруши безвремието, в което се бях загубил. Едва сега хората започваха да пъплят из природната забележителност. Някои търсеха приятна разходка, а други искаха да попият от енергийната сила на скалите. Част от посетителите, виждах да стоят в самовглъбяване до някоя скална пирамида, седнали под някоя пиростия или просто "залепени" за някоя специфично оформена скала.

Слизайки в ниското се озовах на основната пътека, за да кривна веднага от нея и да видя поредния скален тунел и няколко забавни профила в скалите.

Толкова много неща видях досега, а още не бях стигнал и на 100 м от началната точка на маршрута! До последната точка, от "оформената" по европроекта "пътека" и намиращата се там 3-та беседка, ако не се лъжа, е прогнозиран 1 час! Аз само до тук се мотах 2 :) Явно, времето ще варира според интересите и потребностите на различните типажи посетители. 

След "дългоноското" продължих - вече, по сравнително права посока. Каменните късове бяха все така разхвърляни навсякъде, като мечтите ни за по - добър живот, към които се стремим амбициозно... цял живот ;( Те ще забавят похода Ви със секунда, две - минута, но все така целеустремено ще следвате своята цел. А каква е тя? Може би някой от 4-те обекта снимани на информационната табела, където гордо се извисяваше "Кулата"!

Килимът от разцъфващи минзухари се виеше сред пробуждащата се природа и водеше вдъхновения изследовател към следващия обект на съзерцание. Полегата площадка бе приютила поредния кръгъл камък, вклинен между други два, което ме навяваше на мисълта за една оспорвана игра тенис на маса, в която топчетата са летели безразборно във всевъзможни посоки. 

Дърветата се отдръпнаха смирено настрана и теренът се откри плахо, а прокрадващите се лъчи на слънцето, докоснаха с любопитство земните извивки. Целуваха с нежност каквото се изправеше пред тях, оставяйки в сумрака на тъмната страна, желанието за топлина и любов, водещи непримирим двубой откакто свят светува. 

Някаква сянка се прокрадна към мен и смирението ми изпърха с уплашени криле, докато отлиташе към безбрежното море на спокойствието, притихнало някъде наблизо, но същевременно толкова далеч..! Силует, остър като съмнение, настоятелно обърна погледа ми към себе си. Видение на обелиск, прогони нагло завръщащото се примирение, че всичко интересно вече е видяно в Скумсале. Но дали?

Пред мен - на пиедестал, се издигаше може би най - високият менхир, който съм срещал в  България. Някъде към 6 м, но не си бях взел рулетката :) 

Менхирите са самостоятелно изправени камъни, които доминират над заобикалящата ги среда, като имат различни форми. Обикновено продълговати, с различни вариации по отношение на заобленост и стеснение в горния край. Могат да са конусовидни или малко по - ръбати. Този, който мисля, че идеален пример за визуализиране е в с. Побит камък до Сърница. Сама скала, изпружила се гордо насред приказно зелена поляна. Доминира :) То, и римската колона и своего рода каменен обелиск "Марков камък" (Дикилиташ) до Лесичери си е нагледен менхир от античен тип :) За разлика от други менхири, които са някак не на мястото си посред някоя ливада, без наличие на други камъни около тях, "Кулата" стоеше съвсем естествено тук. Наоколо имаше голяма група от огромни скали, а тя се извисяваше над тях въздигната върху наглед малък постамент. Около нея стояха, като руини, други по - малки камъни.

Западната страна беше равна, като стела, завършваща с напето наклонена качулка. Откъм равната страна на "Кулата", вече ясно си личи допълнителната обработка и градеж, през която е преминало ритуалното съоръжение. Мегалита е въздействаща и разбираема структура, която би била хубав фон за снимка и обект на възхита у всеки посетител на светилището. Самият район на "Кулата" е леко песъчлив, с лабиринт от канари, които върнаха спомените ми за "Побитите камъни" край Варна.

Приятната разходка в "Скумсале" продължи сред красивата природа. Скалите под менхира бяха с особена, набръчкана форма на вкаменена лава, сред които също можеха да бъдат наблюдавани малки ниши, които предполагам имат сходна функция с трапецовидните в Родопите.

Множеството пътечки, оформени от различните форми на живот в Скумсале, водеха във всевъзможни наглед направления, но всъщност заедно в една посока - към възвишеното духовно удовлетворение и преживяване, което носи една разходка в Природата. Може би ми се стори, че има нещо интересно вляво, но пък закачливо друмче ме подлъгваше в дясно? А и пред мен какво се подава зад дърветата? 

Лай на куче прекъсна обърканите мисли. Бях се насочил към поредната провиралка/ пиростия, но куче - пазач ме спря. Липсата на парче салам не ми даде така нужния достъп до обекта, но и без това той бе обсебен от попиваща енергията на камъка дама. Лявата ми вежда се сбръчка с огорчение. Не ми харесва, когато се заемат по този начин, представляващи интерес и за други посетители, обекти - заплашителни животни, и от нетолерантни хора. Когато минах обратно след 30 мин, мястото още не бе освободено, а спокойствието, което би трябвало да носи - компрометирано. 

Бъдете съобразителни с другите туристи, обектите са на всички, те на са ни в двора!

Естествено, веднага промених траекторията си на движение, а погледа ми бързо върна искрите в него, и с усмивка разгониха буреносните облаци образували се над голото ми теме. Веднага попаднах на още два балансирани камъка, чиято форма не оставяше съмнения (поне за мен), в търсенето на мъжкото и женското начало, при оформянето на тези олтари. Имаше и друга скална провиралка - колко ли много станаха вече? 

Търсенето на форми в скалите беше толкова увличащо, че вътрешния ми компас се въртеше в неконтролируемо безсилие, попаднало в Бермудския триъгълник на хаотичното ми любопитство. А погледа ми макар и да следеше часовника понякога, се оказа, сякаш цифрите върху него не значеха нищо. Намирах се в магическия свят на Скумсале, заобиколен от загадъчните му обитатели и Времето бе разтегливо понятие, като от картина на Дали.

Малко преди последната беседка и крайна точка на официално обявения туристически маршрут, се озовах върху поредната скална група формирана тук. 

Канарата поставена там ми правеше компания в кратката почивка и сподели красотата на панорамните гледки с мен, докато очите ми, с помощта на зуума на апаратчето, набелязваха цели за следващото ми посещение в района. А такива колкото искаш. 

Приказни кули подаващи се над дърветата, скални конструкции доминиращи върху околната среда, а и някой предизвикателен хълм за изкачване се виждаше!

Някак с неохота стъпих отново на земята. Беше време да поема по обратния път. Няколкото подминати обекта ми даваха надежда за последни спирки и откраднати моменти на познание относно Скумсале. А всъщност, те се оказаха изключително интересни. 

Няколко огромни канари, чийто мащаб е трудно предаваем чрез снимка, стояха като стражи, а впечатляващи с размера си олтари, само увеличаваха количеството въпроси, относно жертвите принасяни там. Ритуалните церемонии трябва да са били истински спектакъл на древната обредност. 

А днес най - много, край тях някой лаик да си направи снимка за спомен! Еми, това е - принасянето на жертви не са ми на сърце! 

Макар и забързани, крачките ми често забавяха своя ход. Съсечен на две камък, скален градеж край него - скулптура на съвременен творец до тях... Тази галерия на открито, беше изложила творби на гениални артисти, често неразбираеми, но пък и толкова търсени от съвременните си почитатели, изпитващи потребност да се докоснат до усещанията, закодирани в тях, от създателите им.

Последните метри обратно, изминах по алтернативна пътечка след "Кулата". Качих се на върха на още един скален масив, където отново бяха нахвърляни огромни каменни топчета в строго организиран порядък. Хубав декор за профилна снимка се оказаха :)

Интерес, в подножието им, предизвика умаленото "копие" на мегалита "Правите камъни/ Братята", чийто "оригинал" се намира в землището на с. Розовец, общ. Брезово.

Асоциацията с него бе неизбежна и предизвика удивление, въпреки разликите в пропорциите и в оформянето на структурата.

Вдъхновен и завладян от вълшебствата съпътствали моята разходка, с неохота оставих зад гърба си магнетичното "Скумсале". Последен поглед назад, за да си кажем "Довиждане" - за сега, и сякаш видях тъга в застиналите очи, на вкамененото от слънцето джудже на Дисни, което стоеше като последен страж на този чуден район.

"Скумсале" отлагано отдавна, като дестинация и винаги оставало "в сянката" на Копривщица, днес беше основна цел.

Цел от която не знаех какво да очаквам - не знаех какво ще се открие пред мен.

Но видях любопитни и прелюбопитни неща, потърсих неразкрити тайни, докоснах се до неочаквани открития.

А колко ли още "невидяни" чудеса ме чакат в този невероятен район? Не знам!

Но знам, че пак ще дойда тук и ще потърся..

Някъде там зад дърветата и сред скалите - във Времето...

Да разбера и почувствам..

В някоя жадувана отдавна "Разходка за ден.. или два!"